Решение № 11251 от 7.12.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Акташ, гражданин на Република Турция, срещу решение 10 от 09.05.2022 г., постановено по адм. дело 694/2021 г. от Административен съд Русе, с което е отхвърлена жалбата на Акташ против заповед peг. 5373 пам-39/05.11.2021 г. на ВПД Директор на ОД МВР Русе за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното съдебно решение и се моли за неговата отмяна и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът директор на ОДМВР-Русе, депозира писмено становище чрез процесуален представител, в което оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Русе е заповед peг. 5373 пам-39/05.11.2021 г. на ВПД Директор на ОД МВР Русе, с която на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ Отнемане на правото на пребиваване в Република България". С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, че Акташ е получил разрешение за постоянно пребиваване на 13.02.2009г. като непълнолетно дете на постоянно пребиваващия в страната А. Фикрет. По повод на подадено от Акташ заявление вх.723/29.09.2021г. за преиздаване на български личен документ- разрешение за пребиваване, са извършени проверки, при които е установено, че Акташ не е пребивавал на територията на страната в периода от 18.04.2016г. до 28.09.2021г. Съобразно представените документи, в периода 21.04.2016г.- 23.04.2017г. той е отслужвал военна служба в Република Турция. Административният орган е приел, че спрямо Акташ е налице предпоставката по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ- отсъствие от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, при която на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно пребиваване, се налага мярката отнемане на правото на пребиваване в Република България. За да направи този извод, административният орган се е позовал на над петгодишното отсъствие на Акташ от страната, като от този период е приспаднал времето, през което Акташ е отслужвал военната си служба, както и периода на епидемична обстановка в страната, в които периоди той обективно е бил възпрепятстван да пътува и да пребивава на територията на България. Въпреки приспадането на посочените два периода административният орган е установил, че Акташ е отсъствал от страната за повече от 12 последователни месеца, поради което е налице предвиденото в чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ основание за налагане на принудителна мярка по чл.39а, ал.1, т.1 от ЗЧРБ. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и не е налице нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че макар чужденецът да е пребивавал значително време на територията на страната до 2017 година, той не е доказал наличието на културни и социални връзки с държавата. В периода от 23.04.2017г. до 13.03.2020г., когато Акташ не е бил възпрепятстван да пътува, той не се е завръщал в България, а се е установил в Република Турция заедно със семейството си. Родителите му също са напуснали страната и към момента пребивават в Турция. По тези съображения съдът е приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя Акташ. Разрешението за постоянното му пребиваване в страната е издадено през 2009г. на основание чл.25, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ в качеството му на непълнолетно дете на постоянно пребиваващ в страната чужденец. Събраните по делото доказателства обосновават извода на първоинстанционния съд, че Акташ не е пребивавал в България повече от пет години. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че е налице посочената в чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както семейното му положение и липсата на семейни, културни и социални връзки с България. Поддържаното в касационната жалба оплакване, че административният акт е постановен в противоречие с принципа на съразмерност, установен в чл.6 от АПК и в противоречие с чл.8 от КЗПЧОС, е неоснователно. С приложената принудителна административна мярка не е допуснато нарушение на чл.8 от КЗПЧОС. Съобразно установените по делото факти през последните години Акташ е живял със семейството си в Турция. Там пребивават и понастоящем съпругата му и двете му деца. След като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Република Турция, то с приложената принудителна мярка по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата и децата му. Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл.6 от АПК. В конкретната хипотеза административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от предходното продължително пребиваване на Акташ на територията на България. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга нито семейния живот на чужденеца, нито възможността да развива фамилния бизнес. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, връзка с чл. 228 от АПК следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи съобразно чл.36 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 150 лева. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,