Решение № 5111 от 20.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13499/2009 г.

Решение № 5111 от 20.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13499/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, гр. София, ул. "Мусала" № 1 срещу решение № 173 от 02.06.2009 г. на Административен съд, гр. Перник, постановено по административно дело № 700/2008 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не е отчел, че ответникът по касационната жалба не е изпълнил изискванията на чл. 39, ал. 3 и чл. 46, ал. 2 от Наредба № 3 за съдържанието, създаването и ползването на кадастралната карта и кадастралните регистри (Наредба № 3). С това той е пропуснал възможността да установи по надлежен ред правата си и за него единствената възможност е производството по чл. 53 от Закона за кадастъра и имотния регистър (ЗКИР). Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответниците по касационната жалба - община Перник, Василка Вергилова Кушанова, Дафинка Симеонова Милкова, Росица Стоева Димитрова, Магдалена Стоева Иванова, Боянка Димитрова Първанова, Стефан Димитров Боянов, Божидар Иванов Боянов, Цветелина Иванова Боянова, Василка Александрова Богданова, Ангелина Вергилова Цекова, Незабравка Стефанова Станева, не вземат становище. Ответникът по касационната жалба - Християн Стефанов Христов, счита същата за неоснователна. Съдът обосновано и законосъобразно е направил извода, че процедурата по създаване на кадастралната карта и кадастралния регистър е спазена. Обоснован и законосъобразен е и изводът на съда, че е допуснато нарушение на чл. 14, ал. 2, т. 2 от Наредба № 3. Съдът, въз основа на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, правилно е приел, че материализираната на място ограда не е правилно заснета. Моли съда да остави без уважение касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби на закона. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. Съдът е отменил заповед № РД-18-91 ат 13.10.2008 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър в оспорената част и е върнал преписката на органа за нанасяне на границата между имот с идентификатор 55871.511.9929 и имот с идентификатор 55871.511.9930. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че процедурата по създаване на кадастралната карта и кадастралния кадастър е спазена, издадена е заповед по чл. 35, ал. 1 и 2 от ЗКИР, същата е обнародвана по чл. 35, ал. 3, приетите кадастрална карта и регистър са обявени на заинтересованите страни. Допуснато е нарушение на материалния закон. Спорната граница е заснета в нарушение на чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 3. Южната граница на имота не е заснета по съществуващата на място материализирана граница с ограда. Този извод на съда е правилен. От доказателствата по делото, неоспорени от касатора, е безспорно, че урегулиран поземлен имот IV 9929, кв. 87 по действащия план на кв. "Църква", гр. Перник, (идентификатор 55871.511.9929) в южната си част е заграден с телена оградна мрежа, която граничи с дере. Материализираната на място ограда, в хода на съставянето на кадастралната карта на гр. Перник, не е заснета и нанесена правилно. В разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3 приоритетно са определени начините за установяване на границите на поземлените имоти при създаването на кадастралната карта. По делото не се спори, че ответникът по касационната жалба не е означил на свои разноски с регламентирани трайни знаци границите на имота, в съответствие с акта, установяващ правото му на собственост, т. е. първият посочен в правната норма начин на установяване на границите не е осъществен. С оглед на това и съобразно визираната в чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3 йерархия на начините на установяване на границите административният орган е следвало да нанесе границите на имота по съществуващите на място материализирани граници. А съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 1 от Наредба № 3 границата на поземлен имот, която е материализирана, но не е означена с регламентирани знаци или не е посочена от собственика се заснема съобразно видимите белези за нейната принадлежност. Като не е сторил това, органът, както правилно посочва в мотивите си съдът, е постановил в оспорената част незаконосъобразен акт. Неоснователни са твърденията на касатора, че недостатъчната активност на ответника по касационната жалба при създаването на кадастралната карта го лишава от възможността да установи по надлежен ред правата си и за него единствената възможност остава производството по чл. 53 от ЗКИР след влизане в сила на кадастралната карта. Преди всичко позоваването от касатора на разпоредбата на чл. 39, ал. 3 от Наредба № 3 в случая е лишено от основание. Съгласно тази правна норма собствениците на имоти са длъжни да означат с трайни знаци или да посочат на място границите на поземлените си имоти, в случай, че такива не съществуват или се различават от съществуващите на място. В случая не е налице нито една от посочените хипотези. Напротив, налице е материализирана граница и никой не я оспорва. Наред с това, както бе посочено по-горе, административният орган има задължение да заснеме материализираната граница дори, когато тя не е посочена от собственика. Т. е. той законово не е обвързан само и единствено от действията на собственика, при нанасянето на границите на имотите, за да твърди, че неизпълнението от собственика на задължението по чл. 39, ал. 3 от Наредба № 3 го освобождава от спазването на предвидените в закона изисквания за нанасяне на границите на имотите. Вярно е, че собствениците на имоти, съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗКИР имат право да подадат писмени възражения по приетата от службата по геодезия, картография и кадастър кадастрална карта и регистър. Това обаче е тяхно субективно право и неупражняването му не води до погасяване на правото да се обжалва заповедта, с която е одобрена кадастралната карта. Ако се приеме логиката на касатора следва, че само лицата, подали възражения по чл. 46, ал. 2 от ЗКИР, които не са удовлетворени, ще имат право да оспорват заповедта за одобряване на кадастралната карта. Нормата на чл. 49, ал. 2 от ЗКИР не съдържа такова ограничение и тъй като тя създава субективни права ограничителното й тълкуване е недопустимо. Наред с изложеното следва да се посочи, че при създаването на кадастралната карта и кадастралния регистър административният орган е длъжен, съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗКИР, да обедини както данните, които се съдържат в карти, планове, регистри и друга документация, така и тези, които са набрани от различни измервания, в т. ч. такива, направени на място. Тези негови задължения кореспондират с общия принцип на истинност на административния акт, визиран в чл. 7 АПК и задължението на административния орган да подложи на преценка всички факти и доводи от значение за случая. С оглед на изложеното неоснователни са твърденията на касатора, че в производството по оспорване пред съда на приетите кадастрални карти не могат да се установяват допуснати в хода на производството нарушения на материалните изисквания за създаването на кадастрални карти. Проверката, която съдът прави за законосъобразност на оспорения акт, съгласно чл. 168, ал. 1 АПК, включва всички основания по чл. 146 АПК, в т. ч. и проверка за материална законосъобразност на акта - в случая на кадастралната карта и кадастралния регистър. Видно от изложеното релевираните от касатора твърдения за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд