Решение № 6809 от 23.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2650/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ЕС ВИ ЕС АД срещу решение 529/07.01.2025 г., постановено по адм.д. 6081/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно необосновано и постановено в нарушение на материалния закон касационно основание за отмяна по чл.209 т.3 от АПК. Подробни съображения в подкрепа на касационните основания са развити в касационната жалба. Претендира разноски. Ответникът - изпълнителният директор на Националната агенция за приходите (НАП) оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира че касационната жалба, като подадена от страна по делото, в срок, против неблагоприятен за касатора и подлежащ на съдебен контрол съдебен акт, е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение 529/07.01.2025 г., постановено по адм.д. 6081/2024 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на ЕС ВИ ЕС АД против Решение 000030-5957/22.05.2024 г. на изпълнителния директор на НАП, с което е оставено без уважение искането на дружеството с вх. М- 26-Е-527/23.04.2024 г. за изплащане на сума, представляваща лихва за възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса в размер на 100 000 лв. Административният съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при упражняване на предоставените му правомощия, в съответствие със закона, в предвидената от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Решаващият съд е изложил подробни мотиви, въз основа на които е обоснован извод, че за изпълнителният директор на НАП не е възникнало задължение да разпореди плащане на поисканата от дружеството сума. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция дължи произнасяне относно действителността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение със закона. Обжалваното съдебно решение е постановен от законен състав, в писмена форма, след сезиране с жалба против акт на административен орган, с който е отречено претендирано от правен субект имуществено право, поради което съдът приема, че е допустимо. При правилно изяснена фактическа обстановка, която не е спорна между страните по делото и се установява от събраните писмени доказателства, АССГ е достигнал до законосъобразен правен извод относно компетентността на изпълнителния директор на НАП, да се произнесе по искането на ЕС ВИ ЕС АД. Конституцията на Република България прогласява в чл.60, че гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Данъчни облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон. По аргумент от тази норма на Конституцията, се споделят мотивите на първата инстанция, че по отношение на искането за заплащане на лихви върху недължимо платена сума за държавна такса по чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта /ЗХ/ не е приложим реда за прихващане и възстановяване, установен в ДОПК за недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП. В допълнение, таксата по чл. 30 ал. 6 от ЗХ не е данъчно вземане по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), а държавна такса, установена в специален закон, поради което по отношение на нейното определяне по основание и размер, респективно заплащане или връщане, са приложими общите правила на Закона за държавните такси (ЗДТ). Уредбата в § 22 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., на която се позовава касаторът, е с временен характер и е относима за таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, която е дължима от организаторите на хазартни игри с игрални автомати с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г. за времето, което остава до края на вече издадения им лиценз. Само тази еднократна част от таксата, определена по формула с еднократно действие, се декларира и внася в срок до 28 февруари 2024 г. при условията и по реда на чл. 92 от ЗХ, според който декларирането и установяването на променливата част от таксите по чл. 30, ал. 3 и 4 се извършват по реда на ДОПК и издадените актове се обжалват по реда на същия кодекс. Поради това - препращането от чл. 92 от ЗХ към ДОПК не се отнася към таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, която с решение от 25.05.2023 г. на изпълнителния директор на НАП е възстановена на ЕС ВИ ЕС АД. Този извод се подкрепя и от установената непротиворечива практика, формирана по спорове, разглеждани по реда на АПК, относно законосъобразността на решенията на изпълнителния директор на НАП, с които се отказва възстановяване на суми, внесени като такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, при действието на чл. 30, ал. 7 от ЗХ (редакцията в ДВ. бр.104/08.12.220 г.). По аргумент на по-силното основание, процедурата по чл. 129 и сл. от ДОПК не е приложима и по отношение на лихвите върху вземането от недължимо платена такса по чл. 30 ал. 6 от ЗХ. В случая, ЕС ВИ ЕС АД е поискало плащане на неуточнена по размер сума, представляваща лихва, върху платената от него и впоследствие върната от НАП сума в размер на 100 000 лв. за периода от 19.04.2021г. ( внасяне на таксата) до датата на нейното връщане 22.06.2023г. По изложените вече мотиви настоящият съдебен състав приема, че произнасянето на изпълнителния директор на НАП по повод наличието/липсата на основание за заплащане на лихва върху главница, формирана от такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, респективно споровете относно правните и фактически последици от подобно (не)произнасяне, включително дължимостта на лихви, не подлежат на разглеждане по реда на ДОПК, който е специален и е само за изрично предвидени в кодекса хипотези. Прилагането по аналогия (чл. 49, ал. 2 от Закона за нормативните актове) на реда по ДОПК, аргументи за което са развити в касационната жалба, и на процедурни правила, създадени за администриране и контрол за законосъобразност на данъчното облагане, трябва да се счита изключено, на основание чл. 60 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 16 от ЗХ (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2020 г.) държавния надзор в областта на хазарта и свързаните с хазарт дейности се осъществява от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите. В случая, изпълнителният директор на НАП се е произнесъл с изричен акт по искане на лице, което притежава лиценз за организиране на хазартни игри и твърди, че има вземане към НАП, което е възникнало именно по повод този лиценз и приключил спор относно размера на дължимата за продължаването му държавна такса. С акта си изпълнителният директор на НАП е упражнил общата си компетентност в областта на хазарта и се е произнесъл по отправено до него искане, което е намерил за неоснователно. Спорът относно наличието на фактическо и правно основание за удовлетворяване на искането на ЕС ВИ ЕС АД именно чрез издаване на индивидуален административен акт, е въпрос относно съществуването и възможността за защита по този ред на твърдяното право на вземане в неуточнен размер, представляващо лихва върху недължимо събрана държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, който правилно е разрешен от първата инстанция. За изпълнителния директор на НАП не съществува задължение да удовлетвори искане с подобно съдържание доколкото нито в ЗХ, нито в Закона за държавните такси съществува общо правило, според което връщането на недължимо събрани такси по чл. 30, ал. 6 от ЗХ се осъществява задължително заедно с лихва. Разпоредбата на чл. 92, ал. 4 от ЗХ регламентира, че недължимо платени или събрани суми по ал. 1-3 (такси по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 от ЗХ, годишни такси за социално отговорно поведение, глоби и лихви) и подлежащи на възстановяване се прихващат или възстановяват по реда на ДОПК, но подобно препращане липсва за таксите по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 от ЗХ. Следователно, уредбата относно дължимостта на лихви по чл. 129, ал. 6 от ДОПК не е приложима за таксата, връщането на която касаторът твърди, че поражда право на парично вземане в размер на лихвата върху нея. По изложените съображения касационната инстанция, намира че не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна на обжалваното съдебно решение. В производството пред настоящата инстанция ответникът е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане има право да му бъдат определени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение