Решение № 6604 от 18.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2908/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Р. Ш., гражданка на Пакистан, чрез процесуалния й представител адвокат К. Делева, срещу решение 27782/19.12.2024 г., постановено по адм. дело 10043/2024 г. по описа на Административен съд-София град, първо отделение, 35-ти състав. Релевирани са доводи за неправилността на атакувания съдебен акт, като постановен при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснован и в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов съдебен акт по съществото на спора - за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждането на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директор на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи /МВР/, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. Терзийска, в открито съдебно заседание по делото оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен съдебен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема, че касационната жалба, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на А. Р. Ш., гражданка на Пакистан, срещу заповед рег. 5364з-3406/09.09.2024 г., издадена от директора на Дирекция "Миграция" при МВР, с която на основание чл. 40, ал. 4 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ на чужденката е наложена принудителна административна мярка за отнемане на правото й на постоянно пребиваване в Република България, с определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната. От административния съд е събрана цялата преписка по издаване на атакувания административен акт, в т.ч. справка от 27.08.2024 г. за пътуванията на чужденката в периода от 01.01.2014 г. до 27.08.2024 г., обективиращи датите, на които същата е влизала и излизала от България. По данни от приобщените доказателства, на 04.07.2013 г. на А. Р. Ш. е издадено разрешение за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Във връзка с подадено на 27.08.2024 г. заявление от чужденката за издаване на документ за самоличност и пребиваване, е извършена проверка от служители на отдел "Законна миграция и българско гражданство" /"ЗМБГ"/ в Дирекция "Миграция", при която е установено, че за периода от 21.12.2014 г. до 26.08.2024 г. лицето е отсъствало от територията на Република България. В тази връзка, на чуждата гражданка е изпратено съобщение рег. 536400-71669/30.08.2024 г., с което е уведомена, че спрямо нея е открито производство за отнемане на правото й на постоянно пребиваване, с предоставена й възможност, съобразно чл. 34, ал. 3 АПК в 7-дневен срок да се запознае с материалите по преписката и да представи възражения. След изтичане на посочения срок е изготвено предложение рег. 5364р-21812/09.09.2024 г. от началника на отдел "ЗМБГ", на А. Р. Ш. да бъде отнето правото на постоянно пребиваване на основание чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ - поради отсъствието й от страната, продължило повече от шест години, по което от директора на Дирекция "Миграция" е издадена обжалваната пред първата инстанция, заповед. С атакуваното решение административният съд приема, че оспореният акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган, в установената форма, без допуснати при това съществени процесуални нарушения и в съответствие с императивната разпоредба на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ, и целта на закона. По тези мотиви, включително обсъдени в контекста на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, съдът постановява атакуваното решение, с което отхвърля жалбата на А. Р. Ш. и я осъжда да заплати на Дирекция "Миграция" сумата от 100лв, представляваща направени по делото разноски. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените в касационната жалба пороци на постановения съдебен акт, съставляващи основания от кръга на предвидените в чл. 209, т. 3 АПК, обуславящи неговата отмяна. При вярно и точно установена по данни от доказателствената съвкупност по делото, фактическа обстановка съдът е формирал законосъобразни правни изводи за неоснователност на предявената жалба, за което в решението си е изложил конкретни и ясни, макар и не особено пространни, мотиви. Оплакванията на касационната жалбоподателка в противоположния смисъл са неоснователни. Между страните липсва спор и видно от данните по делото, процесната заповед е издадена от компетентния административен орган при условията на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ, според която разпоредба във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставено право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. Нормата на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ е императивна и създава задължение за административния орган, при условията на обвързана компетентност, ако са налице предвидените в нея предпоставки да отнеме правото на пребиваване. Освен изрично регламентираната, като изключение в горепосочената разпоредба, хипотеза на чл. 25г ЗЧРБ /относима към членовете на семейството на български гражданин или на гражданин на Европейския съюз, какъвто разглежданият случай не е/, законодателят не въвежда никакви други изключения по отношение на изчисляването на шестгодишния срок на отсъствие, като задължителна материалноправна предпоставка, налагаща във всички случаи отнемане на предоставено право на пребиваване. Предвид това, безспорната фактическа установеност по делото /а и липсата на наведени твърдения в обратния смисъл/, че чужденката е отсъствала от Република България за период, надвишаващ с почти четири години шестгодишния срок по чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ /от 21.12.2014 г. до 26.08.2024 г./ налага именно формирания от съда извод за законосъобразността на наложената от директора на Дирекция "Миграция". След като данните по делото сочат на продължило повече от шест последователни години, отсъствие на чужденката от Република България, то съответно на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ правото й на постоянно пребиваване е отнето от компетентния според чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, административен орган, със заповедта, атакувана пред първата инстанция. Без правно значение са пространно релевираните в касационната жалба, възпроизведени от жалбата й до административния съд, доводи относно настъпилото едва на 13.08.2023 г. нейно непълнолетие, а оттам и за невъзможността й преди тази дата самостоятелно да формира воля по въпроса къде да пребивава. Неотносими са и възраженията от касационната жалба, свързани с приложението в случая на разпоредбата на чл. 126 от Семейния кодекс, още по-малко при отчитане, че по делото липсват каквито и да било данни за трайно установяване на семейството на чужденката на територията на Република България, както и че обективираните в процесния акт фактически установявания на административния орган в този смисъл не са оспорени чрез допустимите за това доказателствени средства в развилото се пред първата инстанция производство. По тези съображения и споделените мотиви на административния съд, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, включително относими към законосъобразността на осъществената от административния орган преценка съобразно чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, настоящият съдебен състав приема, че атакуваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от делото претенцията на касаторката за присъждане на разноски е неоснователна. Ответникът не претендира разноски, предвид което съдът не присъжда такива с настоящото решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,