Решение № 40 от 7.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 801/2020 г.

Решение № 40 от 7.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 801/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Кристияна Генковска Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Медигор" ЕООД срещу решение № 2533/18.11.2019 г. по т. д. № 2553/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 57/21.12.2016 г. по т. д. № 817/2015 г. на ОС-Перник в частта, с която е осъдено "Медимаг-МС" ООД (сега "Медигор" ЕООД) да заплати на "Вилис" ЕООД, в несъстоятелност, сумата от 258 714,40 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск – предвид предмета на обуславящата сделка (опрощаване на задължение), липсва престация, която да подлежи на връщане по реда на чл. 649, ал. 2 ТЗ. Освен това САС се е произнесъл по непредявен иск. Иска се обезсилване на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноски. В писмения си отговор Н. А. Г. в качеството си на синдик на "Вилис" ЕООД (н) оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че производството пред ОС - Перник е било образувано по искова молба на синдика на "Вилис" ЕООД (н), с която ищецът е предявил против "Медигор" ЕООД /с предишно наименование "Медимаг МС" ООД/ и "Вилис" ЕООД (н) искове за обявяване за недействителна по отношение кредиторите на масата на несъстоятелността извършената със Споразумение от 10.11.2013 г. сделка, а именно опрощаване на задължението на "Медимаг МС" ООД в размер на 417793,20 лв., както и за осъждане на последното да възстанови в масата на несъстоятелността посочената сума. Квалифицирал е исковете по чл. 647, ал. 1, т. 2 ТЗ и по чл. 621, ал. 2, т. 2 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Намерил е за основателен главния иск по чл. 647, ал. 1, т. 2 ТЗ, тъй като от доказателствата се установява безвъзмездният характер на процесното споразумение за опрощаване на задължение на касатора спрямо несъстоятелния длъжник. По отношение на обусловения иск САС е приел, че видно както от обстоятелствената част на исковата молба, така и от петитума на същата, ищецът е сезирал съда с искане за осъждане на ответника да му заплати сумата от 417 793,20 лв., поради което правната квалификация на обусловения иск следва да се извлече от разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а не като такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Счел е, че между страните са сключени множество отделни договори за изработка, въз основа на които несъстоятелният длъжник, в качеството си на изпълнител, е доставял облекло за медицински персонал, а за възложителя е възникнало задължение за заплащане на уговорената цена. Последната, от своя страна, е посочена в представените от ищеца като писмени доказателства в производството пред окръжния съд фактури, а съгласно заключението на изслушаното по делото и приета от съда като неоспорено от страните заключение на съдебно – икономическа експертиза, общият размер на същата след приспадане на стореното от Изпълнителя частично плащане възлиза на 258 714,40 лв. Поради което е заключил, че заявената от синдика претенция за заплащане на сумата, предмет на процесното Споразумение, се явява основателна, но до размера от 258 714,40 лв. С определение № 28/13.01.2021 г. по т. д. № 801/2020 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на САС за проверка на евентуална недопустимост на същото, на осн. чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на ТР № 2/29.02.12 г. по тълк. д. № 2/11 г. на ОСГТК на ВКС, поддържано и в задължителната съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обобщена в решение № 157/30.10.13 г. по т. д. № 1091/12 г. на първо т. о., произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. В този смисъл са разясненията в т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., както и приетото в постановените по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 51 от 07.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 623/2008 г. ТК, II т. о.; Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 764/2008 г. ТК, II т. о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г., ТК, II т. о. Видно от мотивите и диспозитива на решението на първоинстанционния съд същият е разгледал иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Не е обсъждал елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд не само е дал нова правна квалификация на претенцията, като се е позовал на обстоятелствената част и петитума на иска, но и е разгледал факти, отнасящи се до сключването между страните на договори за изработка; поетите по тях задължения, в това число задължението за касатора да заплати определено възнаграждение на изпълнителя; дали това задължение е било изпълнено. В случая, изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът черпи правата си, сочат на претенция по чл. 649, ал. 2 ТЗ вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Твърди се, че със споразумение от 10.11.2013 г. "Вилис" ЕООД е опростило вземане спрямо "Медимаг – МС" ООД в размер на 417 793, 20 лв. Същото е сключено след началната дата на неплатежоспособността на "Вилис" ЕООД /н/ - 28.03.2012 г. и до две години преди датата на подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, като представлява безвъзмездна разпоредителна сделка, която е довела до намаляване имуществото на "Вилис" ЕООД /н/. Поради което и се явява недействителна по отношение кредиторите на несъстоятелността, на осн. чл. 647, ал. 1, т. 2 ТЗ. Иска се обявяване на недействителността на атакуваната сделка по отношение на кредиторите на несъстоятелността и заплащане от лицето, с което е бил сключен договорът за опрощаване на задължението, на сумата, която е била опростена. Следователно ищецът не е основал иска си за заплащане на определена парична сума въз основа на договори за изработка и неизпълнено задължение по тях за заплащане на възнаграждение. Така с Решение № 93/10.07.2014 г. по т. д. № 2907/2013 г. на ВКС, II т. о. относно характера на обусловения от отменителния иск по чл. 647 ТЗ иск е прието, че отменителните искове по чл. 647 ТЗ са средство за обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелни длъжник на определени правни сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, които увреждат тези кредитори при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави хипотези. С тези, конститутивни по своя характер искове, правното положение, настъпило като последица от атакуваните сделки, се възстановява по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността в състоянието, което е било преди тяхното извършване и следователно всяка от страните дължи връщане на полученото на отпаднало основание- аргумент от чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Квалифицирайки погрешно иска като претенция за заплащане на дължимо по договори за изработка възнаграждение, въззивният съд едновременно с това е обсъдил относимите към хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД факти, но не и тези касаещи предявеното основание за възникване на задължение за плащане – връщане на дадено по относително недействителната сделка. В тази връзка не се е произнесъл и по основното възражение на касатора, че предвид предмета на обуславящата сделка (опрощаване на задължение), липсва престация, която да подлежи на връщане чрез предявения по реда на чл. 649, ал. 2 ТЗ обусловен от отменителния иск осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността. С оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца, което в случая не е направено. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Поради изложеното настоящият състав намира, че като се е произнесъл по непредявен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на основание чл. 293, ал. 4 ГПК в посочената част на въззивното решение, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд за произнасяне по предявения иск - за дължимостта на претендираното вземане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. С оглед изхода от спора въззивният съд ще следва да присъди и направените по делото разноски за всички инстанции. Предвид така изложените съображения, Върховният касационен съд