Решение № 144 от 16.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 1091/2011 г.

Решение № 144 от 16.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 1091/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството е образувано по протест на прокурор от софийска апелативна прокуратура и жалба на частния обвинител и граждански ищец М. Д. М. срещу въззивно решение № 448 от 25.02.2010 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 689/2009 г., с което е била потвърдена първоинстанционна присъда № 23 от 18.06.2009 г., постановена от Софийски окръжен съд. С първоинстанционната присъда, постановена по НОХД № 811/2007 г., подс. Д. Г. Ч. e бил признат за невиновен по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. "в" от НК, за това на 07.12.2006 г. на пътя от[населено място] към[населено място] при управление на МПС - л. а. Б. -525 с ДК № СО 7539 ВВ да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на Д. К. М. - престъпление по чл. 343, ал. 3 пр. последно б. Б пр. 1 вр. ал. 1 б. В вр. чл. 342, ал. 1 пр. 3 от НК. С присъдата е бил отхвърлен предявения от гражданската ищца граждански иск. Подаденият касационен протест релевира касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, но го обосновава с нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, предвид на това, че съдът в нарушение на изискванията на чл. 13 ,14 и чл. 207, ал. 2 пр. 2 от НПК не е събирал доказателства и не е обсъждал наличие на нарушения по чл. 28, ал. 3, чл. 42, ал. 2, т. 1 и чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Касационната жалба, подадена от името на частния обвинител и граждански ищец, релевира касационен довод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - нарушение на процесуалния закон. В обхвата на това касационно основание се визира нарушение на правилата за оценка на доказателствата, както и събирането на такива от самия въззивен съд. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция повереникът на гражданската ищца и частен обвинител поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направеното искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста, като счита, че приетата фактическа обстановка от въззивния съд не се подкрепя от доказателствата, вследствие на което съдът е направил и неверен правен извод за това, че подсъдимият е извършвал заобикаляне, след като е извършвал маневра изпреварване. Счита, че след като велосипедистът е криволичел по пътя, е представлявал опасност за движението, с която подсъдимият е следвало да се съобрази. Поддържа и искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Защитата на подс. Ч. изразява становище, че въззивният съдебен акт не страда от посочените пороци, поради което протестът и жалбата срещу него следва да се оставят без уважение. Подсъдимият изразява съгласие със съдебния акт. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: По протеста на Софийска апелативна прокуратура: ВКС не констатира да са налице нарушенията, посочени в него. Твърди се, че съдебните инстанции не били обсъждали нарушения на изрично посочени в протеста правила за движения, както и не били събирали доказателства за тях и ако са били сторили това, то е следвало да стигнат до друг правен извод - за виновност на подсъдимия. ВКС намира за необходимо да посочи на прокурора, изготвил протеста, че фактическите и правни рамки на обвинението се формират от представителя на държавното обвинение и те определят предмета на доказване по делото. По дела от общ характер това става с внесения обвинителен акт в съда, който по настоящето дело е рамкирал обвинението по чл. 343, ал. 3 пр. последно б. Б пр. 1 вр. ал. 1 б. В от НК с нарушения на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Съдебните инстанции са били длъжни да събират доказателства и да ги анализират в съдебните си актове само по отношение на тези инкриминирани нарушения на правилата за движение и обвинения за следните факти: " подс. ... блъснал М. с десния край на предната броня и го /пострадалия/ прегазил". Прокурорът в производството пред първата инстанция би могъл да промени фактическите и правни рамки на обвинението, като измени същото по реда на чл. 287 от НПК, което по настоящето дело не е било сторено. Нито са променени фактите, нито нарушените правила за движение, които запълват бланкетния състав на престъплението по чл. 343 от НК. Затова не е било налице задължение на съда да обсъжда нарушения на посочените в протеста правила за движение, доколкото за тях не е имало възведено по надлежния ред обвинение и съдът не би могъл да постанови осъдителен съдебен акт за тях, дори и да констатира тяхното наличие. Причината за това не е бездействие на съдебните инстанции, а на прокурора, поради което не се констатира съдилищата по фактите да са нарушили процесуалния и материален закон. Формално е правилна констатацията в протеста, че неправилно съдилищата са използвали термина "заобикалял" вместо "изпреварвал", за да опишат маневрата, извършена от подсъдимия. За първата маневра е налице легална дефиниция, съдържаща се в чл. 91, ал. 1 от Правилника за приложение на ЗДвП и същата е налице, когато се минава покрай препятствие, повреди на пътното платно или неподвижен участник в движението. Изпреварването е уредено в чл. 41- чл. 43 от ЗДвП и очевидно касае случаите, в които се "преминава покрай движещо се в същата посока пътно превозно средство" / аргумент от чл. 41, ал. 2 от ЗДвП/. Касае се до две различни маневри, при които задълженията на участниците в движението са различни. Терминологичното различие обаче в конкретния случай не се е отразило на правилността на въззивния съдебен акт, доколкото съдът е приел, че е извършено "заобикаляне", а всъщност е извършвано "изпреварване", тъй като приетите фактически положения - действия на подсъдимия и на пострадалия, сочат, че съдът е имал предвид именно маневра "изпреварване". Това противоречие не е съществено и не пречи на страните да установят действителната воля на съда, доколкото вменените в отговорност на подс. Ч. нарушения на правилата за движение - чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, не касаят нито маневра "изпреварване", нито маневра "заобикаляне". С оглед на това доводите за съществено нарушение на процесуалния и материалния закон са неоснователни и не налагат намеса на ВКС чрез отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец: Върховната съдебна инстанция не констатира наличие на твърдените в касационната жалба съществени процесуални нарушения: По същество се твърди, че такова нарушение е налице с оглед липсата на инициативност у въззивния съд да извърши повторен разпит на св. Ч. и св. П., без да се сочи за какво обстоятелство е следвало да стане това. С оглед съжденията, направени от повереника в допълнението към въззивната жалба, би могло да се предполага, че този довод касае въззивното решение в частта му относно приетата от съда видимост предвид гъстата мъгла /стр. 12/. Въззивният съд всъщност е обсъждал показанията само на св. П. /който според него е объркан със св. Ч./ и те не са кредитирани по отношение на един факт - видимостта в района на произшествието, която според него е била 5-6 метра, а според подсъдимия - около 40 метра. Въззивният съд е посочил подробни аргументи защо приема параметрите, посочени в обясненията на Ч., за достоверни, като се е позовал на писменото доказателство, представено от Н. при Б., че към момента на инцидента на мястото му е имало "умерена мъгла и хоризонтална видимост между 50 и 500 м. " Като не е кредитирал показанията на св. П. само по отношение на този факт, въззивният съд не е нарушил правата на обвинението, тъй като приетото за установено обстоятелство чрез други доказателствени източници не е в полза на подсъдимия. Въззивният съд не е длъжен във всички случаи да извършва повторен разпит на свидетел, а само тогава, когато счете, че следва да изясни обстоятелства, които не са били изяснени. Той може обаче винаги да извърши преоценка на вече събрани от първата инстанция доказателства, като дори и направи различни фактически и правни изводи, стига да ги мотивира. По този начин апелативният съд не е нарушил правото на частния обвинител да сочи доказателства /което той не е сторил/, тъй като е използвал доказателствата от първоинстанционното производство, на които не е придал значение, което те нямат, и с това не е навредил на процесуалната позиция на тази страна в процеса. Липсват други процесуални нарушения, които да са подкрепени с доводи в касационната жалба на частното обвинение. По същество се изразява несъгласие с фактическите констатации съда, без да се сочи в какво е била опорочена доказателствената дейност на съдебните инстанции по установяване на фактическата обстановка. По своето естество това е твърдение за необоснованост на съдебния акт, което не е касационно основание и на него ВКС не дължи отговор. Липсват доказателствени способи, които въззивният съд да е могъл, но да не е използвал в конкретното дело, за да се счете, че е допуснал нарушение на чл. 13 от НПК - че не е взел всички мерки, за да установи обективната истина. При оскъдната доказателствена наличност и липса на свидетели-очевидци, съдебните инстанции са могли да проверят обясненията на подсъдимия само по експертен път. Двете комплексни съдебно-автотехнически експертизи, Д. -експертизата и трасологичната такава са потвърдили достоверността на обясненията на Ч. и описания от него механизъм на настъпване на ПТП. Поради това не е налице твърдяното в жалбата нарушение на чл. 13 от НПК. Въз основа на прецизния анализ на доказателствата напълно законосъобразно въззивният съд е приел, че смъртта на Д. М. е резултат от "случайно деяние", поради което е потвърдил оправдателната присъда. Подс. Ч. нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици в конкретната пътна ситуация, тъй като единствената възможна причина за настъпването на общественоопасния резултат е внезапното залитане на пострадалия велосипедист отдясно наляво с последвало падане на платното върху предната част на велосипеда. Липсват каквито и да е доказателства, които да сочат, че подсъдимият би могъл да очаква такова поведение на пътуващия в неговата посока велосипедист, както и да предвиди настъпването на общественоопасните последици. При скоростта, с която се е движел подсъдимия - 50 км/час, опасната зона за спиране е била 32-39 метра. За Ч. възможността да забележи пострадалия на пътното платно при затруднената видимост при мъгла и осветяване на пътното платно от къси светлини на автомобила е била от порядъка на 40 метра, т. е. той е могъл да забележи велосипедиста и не отрича това. За него би било налице виновно поведение, ако механизмът на ПТП е бил такъв, какъвто е описан в обвинителния акт - настигане и блъскане на велосипедиста. Фактите обаче, установени и приети от предходните инстанции, установяват предприемане на маневра "изпреварване" на все още управляващия велосипедист и в момента на изравняването с него, когато автомобилът на водача е бил на разстояние не повече от 6,7 - 8 метра от него, внезапно накланяне и падане на пътното платно. Съпоставянето на тези параметри сочи, че пострадалият е попаднал внезапно в опасната зона за спиране на лекия автомобил, поради което ударът за водача му е бил непредотвратим. Обстоятелствата по усложнената пътна обстановка са били такива, че водачът нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, че внезапно велосипедистът ще изгуби управлението, ще се наклони в неговата посока и ще падне на пътното платно пред дясната гума на лекия автомобил. Не може да му се вмени в отговорност и знанието за тежкото алкохолно опиянение на пострадалия, който се е решил да управлява велосипед в лошо време и без всякаква видимост по междуселски път. В момента, в който подсъдимият е забелязал случващото се, незабавно е спрял, но не е могъл да избегне удара. Ето защо правно обоснован е изводът, че поведението му не е виновно, а станалото ПТП е "случайно деяние". Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като не се констатират твърдените в касационната жалба процесуални нарушения. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение