Решение № 4820 от 30.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2982/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. С., гражданка на Република Куба, приподписана от адв. Георгиева, против решение № 43384 от 30.12.2025г., постановено по адм. дело № 3938/2025г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Л. С., гражданка на Република Куба, против заповед рег. № 5364з-783/14.02.2025г., издадена от заместник-директора на дирекция „Миграция“-МВР. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационната жалбоподателка счита, че съдът не е изяснил напълно фактическата обстановка, с оглед липсата на установяване дали въобще е възниквало валидно трудово правоотношение между работодателя и работника. Твърди също така, че в противоречие с чл. 8 ЕКПЧ решаващият съд не е отчел факта, че е майка на новородено дете, което е зависимо от ежедневните й грижи. Намира, че съдът формално е приложил разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, без да извърши съразмерна преценка, изисквана от националното и международното право. Моли за отмяна на обжалваното решение, както и за отмяна на заповедта за налагане на ПАМ, алтернативно - за връщане на делото на друг състав на съда, с указания за ново разглеждане, както и да й бъдат присъдени направените по делото разноски. Ответникът – заместник-директор на дирекция „Миграция“-МВР, чрез процесуален представител юрк. Чорбаджийски, счита касационната жалба за неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Л. С., гражданка на Република Куба, против заповед рег. № 5364з-783/14.02.2025г., издадена от заместник-директора на дирекция „Миграция“-МВР, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24и от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) й е отнето правото на продължително пребиваване в Република България и е определен 7-дневен срок за доброволно напускане на страната. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваната заповед е материално и процесуално законосъобразна. Съдът е счел, че с процесната заповед не се засягат в по-голяма степен правата и интересите на чуждия гражданин, тъй като целта на ЗЧРБ е именно регулиране на условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България. Приел е, че не е накърнено правото на личен живот на лицето по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ, тъй като Конвенцията не гарантира правото на пребиваване или на трудова заетост на индивидите и позволява намесата на държавните власти, в предвидените от закона случаи. Достигнал е до извод, че са изпълнени материалноправните предпоставки за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, тъй като е безспорно установено, че е отпаднало основанието по чл. 24и ЗЧРБ за пребиваване в страната на кубинската гражданка, предвид прекратяването на трудовия й договор с работодателя „Делабар“ ООД. Обжалваното решение е правилно. Съдът точно е установил релевантните по делото факти. Безспорно е, че касаторът е чужд гражданин, по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, пребиваващ законно в страната съгласно разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, издадено на основание чл. 24и ЗЧРБ. Оспорената заповед е издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Посочената разпоредба определя материалноправните предпоставки, при които се отнема правото на пребиваване на чужденец в Република България, а именно когато са отпаднали основанията по чл. 24, 24а, 24б, 24в, 24е, 24з, 24и, 24к, 24м, 24н, 24о, 24п, 24р, чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 17, чл. 25в, 25г, 33а, 33г, 33к, 33л, 33п и 33т, както и когато в срока по чл. 25, ал. 11 инвестицията, за която чужденецът е получил разрешение за постоянно пребиваване, е прекратена или прехвърлена на друго лице или ако е намалена под изискуемия в закона минимален размер, или престане да отговаря на изискванията по чл. 25, ал. 12, независимо от основанията за прекратяване, прехвърляне или намаляване. Съгласно чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа" могат да получат чужденци, които отговарят на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за пребиваване, издадено в съответствие с Регламент (ЕО) № 1030/2002. От приобщените по делото доказателства, включително представеното разрешение за пребиваване № RA0164380/10.07.2024г., първоинстанционният съд вярно е установил, че на кубинската гражданка е предоставен достъп до пазара на труда на основание чл. 24и ЗЧРБ за срок от 3 години, при работодател „Делабар“ ООД. Установено е също така, че на 22.11.2024г. работодателят е подал заявление до Агенцията по заетостта и до дирекция „Миграция“ МВР, от което става ясно, че е прекратено трудовото правоотношение с Л. С.. При тези данни се явява обоснован изводът на решаващия съд, че са налице материалноправните условия за налагане на визираната ПАМ поради отпадане на основанието по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ за пребиваване в страната. Безспорно е установено по делото, чрез изисканата от съда справка от ТД на НАП София, че кубинската гражданка няма действащ трудов договор с "Делабар" ООД. Условията, при които е издадено единното разрешение за пребиваване на Л. С. – достъп до пазара на труда чрез полагане на труд за работодателя "Делабар" ООД, следва да бъдат изпълнени във всеки един момент от срока на действието му. Неоснователни са доводите на касатора, че решаващият съд не е извършил действителна преценка дали наложената ПАМ не води до непропорционална намеса в правото на семеен живот по чл. 8 ЕКПЧ. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Обосновано в тази връзка съдът е приел, че в случая намесата попада в тази хипотеза - предвидена е в закона и е в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, с оглед на което не е нарушен принципът на съразмерност по чл. 6 АПК Безспорно е също така, че чужденката има сключен брак с български гражданин, както и че има дете – български гражданин. Следователно по отношение на Л. С. са налице предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ и същата може да кандидатства и да получи разрешение за продължително пребиваване на територията на Република България, тъй като е член на семейството на български гражданин. Това разрешение е със срок от 1 година и може да бъде подновявано всяка година до навършване на 5 години, когато би могла да кандидатства за статут на дългосрочно пребиваващ на територията на Република България. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът не е отчел, че работодателят „Делабар“ ООД в нарушение на чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) /в относимата редакция, преди изм. бр. 85 от 2023 г., в сила от 1.06.2025 г./ не е изпратил уведомление до съответната ТД на НАП за сключването на трудовия договор, поради което не е възникнало трудово правоотношение. Съгласно чл. 62 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма, а изпълнението на задълженията по трудовия договор започва с постъпването на работника или служителя на работа (чл. 63, ал. 4 КТ). В случая е налице подписан трудов договор от двете страни - работодател и работник, видно от приложения такъв от дата 11.03.2024г., обективиращ съгласуване на волеизявленията на страните, и съставляващ годно правно основание за възникване на трудово правоотношение. За неизпълнението на задължението си по чл. 62, ал. 3 КТ работодателят носи административнонаказателна отговорност по чл. 414 КТ, но допуснатото от него нарушение не влияе на възникването на валидно трудово правоотношение. Гореизложеното води до обоснован извод, направен от решаващия съд, за отпадане на основанието по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ, а именно Л. С. не отговаря на условията за получаване на достъп до българския пазар на труда съгласно българското законодателство, за което й е наложена принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ – отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 200 лева, при равностойност от 102 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение