Решение № 70 от 10.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 83/2014 г.

Решение № 70 от 10.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 83/2014 г., II н. о., НК, докладчик председателят Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия С. И. И. против присъда № 40 от 23.10.2013 г. по внохд № 39/2013 г. на Военно-апелативния съд.

В жалбата се сочи, че присъдата е постановена при касационните основания на чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК.

В подробно допълнение се излага коментар на аналитичната дейност на решаващия състав с упрек за нейната едностранчивост и неубедителност. Касаторът намира, че ако съдът бе извършил обективно, безпристрастно и задълбочено обсъждане на събраните доказателства би стигнал до извод, че обвинението не е доказано или, алтернативно - че е разколебано и съмненията в него са с такъв интензитет, че не позволяват осъдителна присъда.

Жалбоподателят заявява на следващо място, че допуснатите процесуални нарушения предпоставят и неправилно приложение на закона.

In fine се излагат аргументи за явна несправедливост на наказанието като несъобразено с положителните качества на подсъдимия като военнослужещ и гражданин.

Жалбоподателят бланкетно възразява и срещу гражданско-осъдителната част на присъдата

В заключение се отправя искане за отмяна на постановената присъда и оправдаване на подсъдимия, или, алтернативно - за намаляване на санкцията.

В съдебното заседание пред касационната инстанция касаторът поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Гражданският ищец С. възразява срещу основателността на жалбата.

Прокурорът пледира присъдата да бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

Сливенският военен съд с присъда № 7 от 11.06.2013 г. по нохд № 37/2013 г. признал подсъдимия С. И. И. за виновен и го осъдил по обвинение за престъпления по чл. 325, ал. 2, вр . ал. 1 и чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3 вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК на една година лишаване от свобода с тригодишен изпитателен срок по чл. 66, ал. 1, от НК.

Със същата присъда в полза на пострадалите били присъдени и обезщетения за понесените от тях неимуществени вреди в размер на 2000 лева за В. С. и 1 800 лева за С. Т., ведно с дължимите лихви и разноски.

Военно-апелативният съд с присъда № 40 от 23.10.2013 г. по внохд № 39/2013 г. отменил първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия С. И. И. за виновен в това, че

• на 26.06.2010 г., около 04.30 часа в гр. Я. извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, съпроводени с със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред и отличаващи се с изключителна дързост, поради което и на основание чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на четири месеца лишаване от свобода.

• на 26.06.2010 г., около 04.30 часа, в гр. Я., причинил леки телесни повреди на повече от едно лице - на полицай В. С., изразяваща се в причинено разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и чл. 129 от НК и на и на полицай С. Т., изразяваща се в причиняване на болка без разстройство на здравето, в качеството им на полицейски органи при изпълнение на службата им, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3 и т. 4, вр. ал. 1, т. 4 пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 и 2 и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил на подсъдимия наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.

Съдът осъдил подсъдимия да заплати на пострадалия С. сумата 2 000 лева, а на пострадалия Т. - сумата 1 800 лева, представляващи обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждане до окончателното изплащане на главицата.

В тежест на подсъдимия били възложени сторените по делото разноски и дължимите такси.

Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения:

Второинстанционният съдебен състав провел самостоятелно съдебно следствие, чрез което отстранил допуснатите от първата инстанция съществени процесуални нарушения при формиране на доказателствената съвкупност, възстановявайки прогласените от принципа за непосредственост /чл. 18 от НПК/ гаранции за справедлив процес. Вътрешното убеждение на съда при разкриване на обективната истина не е опорочено от игнориране на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, както се твърди в касационната жалба. Проверката и анализът на доказателствата и доказателствените средства следват прецизно установените процесуални стандарти за обективност, пълнота и всестранност. Защитата на подсъдимия атакува основно разсъжденията на съда, с които той приема показанията на част от свидетелите и отхвърля друга. Наведените в тази насока доводи са неприемливи. В мотивите на проверявания акт коректно е отразено, че са оформени две групи доказателства, които очертават конфронтиращи се /в съществена част/ версии за инкриминираната дейност. От тази изходна позиция е последвал подробен разбор, който довел до логични и точни в процесуален аспект изводи за убедителност и достоверност на доказателствените източници. В оценъчния критерий на съда относно гласните доказателства неотклонно присъствала информацията за евентуална заинтересованост на техния автор. Описаните в касационната жалба служебни и приятелски връзки между изслушаните лица, както и позицията на двама от основните свидетели - Т. и С. на страна в настоящия процес, не са убегнали от вниманието на съдебния състав. Напротив, те са залегнали в извършената проверка на съобщената от тях информация, като е изследвана нейната последователност, подробност и взаимна обвързаност. Намеците в касационната жалба за влияние от "явно значим фактор от органите за сигурност в Ямбол" са лишени както от конкретика, така и от доказателствена подкрепа.

Некоректно е твърдението на касатора, че определените от съда като незаинтересовани свидетели /Б., К., А., Ч. и П./ не подкрепят изводите в мотивите на присъдата. Буквално прочетен този абзац на жалбата води към оплакване за необоснованост, която, както е добре известно, не е предмет на касационна проверка и не подлежи на обсъждане в настоящето производство. Доколкото в него прозира довод за превратна оценка на доказателства се дължи отговор, който не е в полза на касатора. При обсъждане на тези доказателства съдът не е възприел съдържание, което не кореспондира с изложената информация. В мотивите детайлно са отбелязани различните моменти, в които всеки от свидетелите наблюдавал развитието на конфликта между подсъдимия - отначало със свидетелите В. и Х., а след това - и с полицейските служители. Описаните от тях действия са послужили и като контролни факти за проверка на показанията на свидетелите от компанията на пострадалия - П., И. и К. За да не се довери на последните трима и на обясненията на подсъдимия, въззивният съдебен състав се позовал на противоречията в тях, но и на опровергаващите ги данни не само от противостоящата група свидетели, но и от писмените доказателства и експертната им интерпретация. По убедителен начин е отхвърлен аргументът на защитата за търсена манипулация на доказателства при установяване на уврежданията на полицейските служители . Установено е, че Т. и С. са прегледани в деня на инцидента, след като дежурството им приключило, а в реалността на травмите съдът се уверил и чрез показанията на св. К..

несподелим са разсъжденията на защитата, че съдът пренебрегнал задължението си да провери версията на подсъдимия. В мотивите на обжалвания акт /л. 94- л. 95 от досието на делото/ тя е обсъдена задълбочено в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Съдът се е отнесъл с разбиране към изтъкваната от подсъдимия физиологична необходимост и възникналите трудности за нейното удовлетворяване. Той обаче не е имал основание да пренебрегне останалите факти, очертаващи конфликтното и обществено нетърпимо поведение на касатора, което законосъобразно е субсумирано под текстовете на чл. 325, ал. 2 и чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3 и т. 4 от НК.

Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложените санкции, обединени по реда на чл. 23, ал. 1 от НК. Изтъкваните в касационната жалба добри характеристични данни на подсъдимия са отчетени по най-благоприятен за него начин. Наказанията са отмерени при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства до легалния минимум /за престъплението по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3 от НК /и близо до него /за престъплението по чл. 325, ал. 2 от НК/. Няма данни, а и не се поддържа подобно оплакване, смекчаващите обстоятелства да са многобройни или изключителни, за да обусловят несъразмерна тежест на най-лекото, предвидено в закона наказание. С отлагането на изтърпяването на наказанието съдът е дал възможност на подсъдимия да поправи поведението си без да търпи неблагополучията на затворническа изолация. Ето защо като вид, размер и начин на изтърпяване наказанието е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК и не подлежи на промяна в желаната от касатора посока.

Бланкетно поддържаното искане за изменение на гражданско-осъдителната част на присъдата също не може да бъде удовлетворено. То се мотивира с общото оплакване за несъставомерно поведение на подсъдимия, поради което, предвид изложеното по-горе, следва да се остави без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,