Решение № 51 от 30.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1977/2013 г.

Решение № 51 от 30.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1977/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] - [населено място], срещу частта от въззивно решение № 1997 от 13.12.2012 г. по т. д. № 1661/2012 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с която след частична отмяна на решение № 88 от 24.02.2012 г. по гр. д. № 683/2011 г. на Софийски окръжен съд [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 46 947.92 лв., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 21 385.07 лв. В касационната жалба се поддържа, че в допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на закона. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е уважил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, без ищецът да е ангажирал доказателства за реално плащане на присъдената сума, включваща режийни разходи и местен данък по сключения между страните договор за учредяване право на строеж. Излага доводи, че дори да са заплатени, режийните разходи и местният данък не подлежат на връщане при предпоставките на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като представляват разноски във връзка със сключването на договора и погасяването на учреденото право на строеж не води до отпадане на основанието за плащането им. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, развити от процесуалния му представител в писмен отговор по чл. 287 ГПК и в откритото съдебно заседание по делото. С определение № 801 от 10.12.2013 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Производството по гр. д. № 683/2011 г. е образувано пред Софийски окръжен съд по искова молба на [фирма], с която е предявен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД против [община] за разваляне на договор от 24.09.2007 г. за учредяване право на строеж върху общински имоти. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че поради виновно неизпълнение на дължими по закон действия от страна на [община] ищецът не е могъл да реализира правото на строеж в предвидения за това срок, което е породило правото да развали договора по съдебен ред. При така въведените твърдения в исковата молба е формулиран петитум съдът да постанови решение за разваляне на договора, "заедно със законните последици". След образуване на делото ищецът е депозирал допълнителна молба, с която е уточнил обстоятелствата, формиращи основанието на иска за разваляне на договора. Едновременно с уточнението на предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с молбата е направено искане съдът да приеме за съвместно разглеждане и осъдителен иск срещу [община] с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на сумата 46 947.92 лв., включваща платените от [фирма] на [община] 21 367.24 лв. - местна такса за сключване на договора, и 25 580.68 лв. - режийни разходи върху стойността на правото на строеж, съгласно Наредба на Общински съвет - С. Предявяването на осъдителния иск е извършено по повод определение от 26.09.2011 г., с което Софийски окръжен съд е указал на ищеца да уточни "основанието на претенцията си" за режийни разноски и местна такса, възстановяването на които е предвидено като задължение на ответната община в представен по делото проект за спогодба, и да внесе държавна такса върху цената на "обективно съединения иск". Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е отхвърлил обективно съединените искове на [фирма] против [община] за разваляне на договора за учредяване право на строеж и за връщане на платените по договора режийни разноски и местен данък. Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и след отмяна на решението в останалата част е осъдил [община] да заплати на [фирма] сумата 46 947.92 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Въззивният съд е счел осъдителния иск за допустим, а след преценка на фактите и доказателствата по делото е направил извод за неговата основателност. Приел е, че с погасяване на учреденото с договора от 24.09.2007 г. право на строеж по силата на § 5, ал. 4 ПЗР на Закона за горите е отпаднало основанието за плащане на режийните разноски и местния данък, които следва да бъдат възстановени на ищеца, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Въззивното решение е процесуално недопустимо в допуснатата до касационно обжалване част. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Последваща промяна в предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в чл. 214 ГПК правила за изменение на иска и в хипотезата на чл. 212 ГПК - предявяване на инцидентен иск. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Във всички случаи обаче изменението не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на делото. Съгласно чл. 210, ал. 1 ГПК, обективното съединяване на искове срещу един и същ ответник е възможно само с първоначалната искова молба, не и с последваща молба по време на разглеждане на делото. С депозираната пред Софийски окръжен съд искова молба ищецът [фирма] е предявил само един иск - конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения с [община] договор от 24.09.2007 г. за учредяване право на строеж. Исковата молба не съдържа фактически твърдения за извършени от дружеството - ищец плащания по договора, включително за плащане на режийни разноски и местен данък в размер на сумата 46 947.92 лв. В молбата не е формулиран и петитум за връщане на посочената сума поради отпадане на основанието за плащането й вследствие развалянето на договора по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Заявеното в петитума на молбата искане за разваляне на договора "със законните последици" би могло да се тълкува единствено като искане за присъждане на разноски в случай на уважаване на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, но не и като надлежно заявено искане за присъждане на парични суми, за каквито няма твърдения да са платени и да се дължат на ищеца при предпоставките на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Отсъствието на твърдения за извършено плащане на сумата 46 947.92 лв. и на искане за нейното връщане налага категоричен извод, че с първоначалната искова молба не е предявен осъдителен иск за тази сума, основан на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Предявяването на иска е извършено с допълнителна молба в хода на висящото дело по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чрез приемането му за разглеждане съвместно с първоначално предявения иск е разширен недопустимо предметът на делото, въведен с първоначалната искова молба. Поради отсъствие на процесуални предпоставки за предявяването и разглеждането му в производството по конститутивния иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД осъдителният иск е недопустим и производството по него е следвало да бъде прекратено. Фактът, че предявяването на осъдителния иск е извършено в изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания за уточняване на исковата молба по отношение на незаявен с нея иск, е ирелевантен за допустимостта на иска. При липса на предявен с исковата молба иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД указанията са били лишени от законово основание и ищецът не е бил обвързан със задължение да предявява такъв иск в хода на вече образуваното дело. Като е разгледал недопустимо предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вместо да обезсили постановеното по повод на него първоинстанционно решение и да прекрати производството по делото в тази част, Софийски апелативен съд е постановил недопустимо решение. В съответствие с изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК въззивното решение следва да бъде обезсилено в допуснатата до касационно обжалване част и да бъде прекратено производството по иска за заплащане /връщане/ на сумата 46 947.92 лв. Поради недопустимостта на решението не следва да се обсъждат доводите на страните, относими към основателността на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изходът на делото налага отмяна на въззивното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 21 385.07 лв. Касаторът има право на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, които според представения списък по чл. 80 ГПК включват 938.96 лв. - платена държавна такса за производството пред ВКС, и 6 900 лв. - адвокатско възнаграждение. Адвокатското възнаграждение е уговорено и платено по два договора за правна защита и съдействие - договор от 26.02.2013 г. и договор от 9.01.2014 г. Първият договор е за сумата 1 500 лв., но тъй като тя е уговорена за изготвяне на касационна жалба, на частна жалба срещу разпореждане за издаване на изпълнителен лист /разгледана в производството по ч. т. д. № 1962/2013 г. на ВКС, II т. о./ и на молба по чл. 282 ГПК, като платено за целите на конкретното дело следва да се приеме само 1/3 от възнаграждението или сумата 500 лв. Вторият договор е за сумата 5 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. В съдебно заседание на 26.03.2014 г. пълномощникът на ответника по касация е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящият състав на ВКС намира за основателно. Предмет на касационното производство е само частта от въззивното решение, с която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а съпоставено с фактическата и правна сложност на спора по този иск, уговореното и платено възнаграждение от 5 900 лв. е прекомерно завишено. Поради това и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възнаграждението следва да бъде намалено до сумата 3 000 лв. и на касатора да се присъдят разноски в размер общо на сумата 3 938.96 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,