Решение № 13027 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1234/2025 г.

Съдебното производство е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 1, ал.1 и ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Д. М. против решение 9308 от 19.06.2024г., постановено по адм. дело 4873 по описа на Административен съд София-град за 2020г. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от М. иск против Главна дирекция Охрана, с който се претендира обезщетение в размер на 50 000лв. за неимуществени щети, изразяващи се в чувство за публично унижение, подлагане на изтезания, претърпени болки и страдания, вследствие на конвоирането му с белезници на краката и ръцете в заседание на 28.05.2020 г. по НЧХД 5073/2019г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 112 състав. Касационният жалбоподател твърди, че решението е незаконно, превратно и произволно. Сочи, че съдът не е преценил събраните по делото доказателства и е извел неправилни изводи за липса на материалноправните предпоставки да бъде ангажирана отговорността на ГД Охрана. АССГ не е оценил, че в резултат на неправомерните действия на ответника е претърпял силни болки и страдания. Иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Ответникът по касация- Главна дирекция Охрана, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за нейната неоснователност. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, след извършена проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгл. Разпоредбата на чл.218, ал.1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл.218, ал.2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение, решаващият състав на АССГ е отхвърлил предявеният от М. иск против Главна дирекция Охрана, с който се претендира обезщетение в размер на 50 000лв. за неимуществени щети, поради конвоирането му с белезници на краката и ръцете за заседание на 28.05.2020г. по НЧХД 5073/2019г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 112 състав. Не е спорно по делото обстоятелството, че към датата 28.05.2020 г., М. е бил осъден с присъда от 09.01.2018 г. по НОХД 646/2015 г. по описа на Специализираният наказателен съд, 3-ти състав, на лишаване от свобода за престъпление по чл. 199, ал.2, т.3 от НК за срок от 17 г. и 6 м., с начално на наказанието от 16.04.2020 г. при първоначален строг режим. Като осъден на лишаване от свобода за тежко умишлено престъпление за период от над 10 години, към процесната дата 28.05.2020 г., конвоирането на ищеца е следвало да бъде осъществено по реда на чл.18, ал.6, т.1 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция Охрана, а именно със задължително поставен специален колан с фиксирани белезници на ръцете и допълнителни белезници на краката, или специален комплект белезници за ръце и крака. Първоинстанционният съд е обсъдил по отделно и в съвкупност събраните гласни и писмени доказателства и при правилно установена фактическа обстановка е извел правилни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Правилно, съдът е приел, че исковата претенция не следва да се разглежда на основание чл.4, параграф 3 от Договора за Европейския съюз и държавата да бъде осъдена за нарушение на правото на ЕС в казуса по делото, доколкото не са приложими цитираните разпоредби на чл.91 от ДФЕС и другите по правото на ЕС. Отправеното пред съда искане няма за предмет тълкуване на конкретна разпоредба от правото на Европейския съюз, относима към правилното решаване на спора и не съдържа твърдение за несъответствие на разпоредба от националното законодателство с разпоредби от европейски норми. Изложени са подробни мотиви в тази насока, които се споделят от настоящата инстанция и не следва да бъдат повтаряни отново. Исковата претенция е по чл.1, ал.1 вр. чл.4 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините носят отговорност за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да е осъществен съставът на чл.1, ал.1 от ЗОДАВ, ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи наличието на следните предпоставки за ангажиране на отговорността : претърпените вреди, техния характер и размер, както и това, че вредоносният резултат е в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на държавен или общински орган или длъжностно лице, при или по повод на изпълнението на административната дейност. Претендираните от Е. М. вреди са свързани с фактически действия и бездействия при и по повод осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД Охрана, по време на която той твърди, че са му причинени неимуществени вреди. Конвоирането на ищеца в специален автомобил на ГД Охрана съставлява фактическо действие на органи на тази дирекция, която съгласно чл. 391, ал. 3, т. 6 ЗСВ конвоира обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до органите на съдебната власт. Служителите на Главна дирекция Охрана разполагат със съответните правомощия въз основа на конкретна заповед за всеки отделен случай да осъществяват конвойната дейност, включително и охрана и изолация на лицата по силата на чл.2 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на Главна дирекция Охрана . Правилно, съдът е извел правен извод за липса на първата изискваща се предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ- незаконосъобразно бездействие/действие. Фактическите действия на служители при ГД Охрана, установявани към 28.05.2020 г. са в изпълнение на техни установени от закона служебни задължения. Конвоирането на обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до органите на съдебната власт е специфична дейност, която се извършва само от изрично предвидени органи държавни служители и се подчинява на специална уредба. Съгл. чл. 391, ал. 7 от ЗСВ, устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана" се уреждат с правилник, издаден от министъра на правосъдието. Съгласно чл.8, ал.2, т.11 от Правилника, министърът на правосъдието определя със заповед по предложение на главния директор на ГД "Охрана", Правилата за осъществяване на призоваването, принудителното довеждане и конвоирането на лица, а съгласно т.15 от същата разпоредба, също по предложение на главния директор определя и изискванията за оборудването на специалните конвойни автомобили. Законосъобразността на тези правила не може да бъде обсъждана в производство по иск за вреди. Евентуалната им незаконосъобразност не може да ангажира отговорността на ГД Охрана за фактически действия или бездействия по конвоиране на лицата от посочената категория, защото на практика за тях не съществува нормативно установено задължение да поставят белезници на краката и ръцете при положение, че такива няма. По изложените мотиви, обосновано и законосъобразно съдът е формирал правилен извод за липса на първата от законовите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ- незаконосъобразни действия или бездействия ва служители на ГД Охрана, което е достатъчно основание за отхвърляне на така предявения иск без да се обсъжда наличието или не на другите елементи от фактическия състав на разпоредбата. Ищецът не е ангажирал доказателства, с които да подкрепи изложените в исковата си молба твърдения за претърпени болки и страдания, свързани наранявания и друг физически дискомфорт от белезниците по време на конкретното конвоиране. Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн.чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение