Решение № 6742 от 4.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10913/2020 г.

Решение № 6742 от 4.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10913/2020 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. С. от гр. Долни Дъбник срещу Решение № 435 от 10.07.2020 г. на Административен съд, гр. Плевен, постановено по адм. дело № 118/2020 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на М. С. срещу Решение № 316000-37609 от 21.10.2019 г. на началник сектор "Пътна полиция" в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Плевен, с която е отказано да бъде извършена замяна с българско свидетелство за управление на моторно превозно средство на представеното филипинско свидетелство за управление на моторно превозно средство, подадено със заявление, рег. № 4361 от 06.07.2018 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че първоинстанционният съд погрешно е тълкувал нормата на т. 6 от Приложение 6 към Конвенцията за движение по пътищата от 1968 г. (Конвенцията), като посочената норма дава възможност и свобода на националните законодателства да приемат категории, които са различни, което означава, че може да се наименуват по различен начин. Тези категории трябва ясно да представят правата на техните притежатели, а не формално да следват примерно изброените категории. Конвенцията цели признаване на свидетелства, издавани от страни, които използват различни от основните категории, които се въвеждат с Конвенцията. С измененията на Конвенцията, в сила от 2011 г., точка 6 е преномерирана на т. 10, като възможността за въвеждане на други категории остава, с промяна на условията към тях – да не наподобяват символно на изрично изброените категории и комбинации от категории, посочени в предишните две разпоредби. Счита за невярна констатацията на съда, че в представеното филипинско свидетелство няма данни за категориите, за които е издадено. На лицевата страна на свидетелството ясно са отбелязани ограничения 1 и 2, а на обратната страна са описани 8 ограничения, като за ограничение 1 е посочено – Мотоциклети/моторизирани триколки, а ограничение 2 – Превозни средства с общо тегло до 4500 кг. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Касаторът се представлява от адв. Ж. Д., Адвокатска колегия – Хасково. Ответникът по касационната жалба – началник сектор "Пътна полиция" в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Плевен, не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, следното: Със заявление, рег. № 4361/06.07.2018 г., М. С. е поискала подмяна на притежаваното от нея филипинско свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС), издадено на 03.12.2015 г. и със срок на валидност 09.12.2018 г., с българско такова. Към заявлението е приложила изискуемите документи. До заявителката е изпратено уведомление, рег. № 316000-23350/9.07.2018 г., в което е посочено, че Република Филипини е страна, подписала Конвенцията за движение по пътищата (Виена, 1968 г.), но представеното от заявителя свидетелство не отговаря на Приложение № 6 към конвенцията. Органът се е позовал на чл. 17, ал. 1 от Наредба № I- 157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на СУМПС (Наредбата), съобразно която признаване и подмяна на чуждестранно свидетелство за управление на МПС се допуска, ако страната, издала съответно свидетелство, е подписала Конвенцията за движение по пътищата и свидетелството отговаря на Приложение № 6 към конвенцията. С оглед на това е изискано от заявителката в 3-дневен срок от получаване на уведомлението, на основание чл. 30, ал. 2 АПК, да отстрани недостатъците в подаденото заявление, като представи в сектор ПП в ОДМВР - Плевен чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС, което отговаря на изискванията на Приложение № 6 към Конвенцията за движение по пътищата (Виена, 1968 г.). Заявителката е предупредена, че при непредставяне на изисканите документи в срок, производството по заявлението й ще бъде прекратено. На 26.07.2018 г., М. С. е депозирала уточнение с рег. № 316000-25616, с което е уведомила административния орган, че вече е приложила притежаваното от нея свидетелство за управление на МПС, което е издадено от компетентните органи на Република Филипини, последното е представила в легализиран превод на български език, заедно с пластика на свидетелството. Независимо от изложеното, е представила повторно фотокопие на пластиката на чуждестранното СУМПС. На 01.08.2018 г. началник сектор "Пътна полиция" в ОДМВР - Плевен е постановил Решение № 316000-26180, с което е прекратено административното производство по заявление № 4361/06.07.2018 г. На 14.11.2018 г. М. С. е падала жалба до Директора на ОДМВР - Плевен, който се е произнесъл с Решение № 316 з- 3983/28.11.2018 г., с което е отхвърлена жалбата. С Определение № 1266 от 1.07.2019 г. по адм. д. № 470/2019 г. на Административен съд - Плевен, съдът е обявил за нищожно Решение № 316 з-3983/28.11.2018 г. на директора на ОДМВР- Плевен; отменил е Решение № 16000- 26180/01.08.2018 г. на началник сектор "Пътна полиция" в ОДМВР- Плевен, с което е прекратено административното производство по заявление, рег. № 4361/06.07.2018 г., и е изпратил преписката на началник сектор "Пътна полиция" в ОД на МВР - Плевен за произнасяне по подаденото заявление. Определението е влязло в законна сила и с писмо, изх. № 953/16.07.2019 г., преписката е върната на административния орган за произнасяне. На 21.08.2019 г. с Решение № 316000-29454 на началника на сектор "Пътна полиция" в ОДМВР - Плевен повторно е прекратено административното производство по подаденото заявление. С Определение № 1901 от 01.10.2019 г. по адм. дело № 1055/2019 г. на Административен съд - Плевен е отменено Решение № 316000-29454/21.08.2019 г. и е върната преписката на компетентния орган за произнасяне с решение по същество в 14-дневен срок от постъпване при органа на заверено копие от влязлото в сила определение на съда. Определението на съда е влязло в сила на 16.10.2019 г. На 21.10.2019 г. е постановено обжалваното в настоящото производство Решение № 316000-37609 на началник сектор "Пътна полиция" в ОДМВР –Плевен, с което е отказано да бъде извършена замяна с българско СУМПС на представеното от М. С. филипинско СУМПС, подадено със заявление, рег. № 4361/06.07.2018 г. За да постанови отказа административният орган е приел, че Република Филипини е страна, подписала Конвенцията за движение по пътищата (Виена, 1968 г.), но представеното от заявителя свидетелство не отговаря на Приложение № 6 към Конвенцията, както и че Република Филипини не е подписала споразумение с Република България за взаимно признаване и преиздаване на СУМПС. В тази връзка е посочил, че представеното СУМПС не отговаря по форма на изискванията на Приложение 6 на Конвенцията, тъй като липсват ясни данни относно категорията или категориите МПС, които притежава заявителя. Отразил е, че тези категории са посочени в т. 5 към Приложение 6 и са обозначени със съответните латински букви – A, B, C, D, E и т. н., а в представеното свидетелство липсва посочване на тези категории, поради което не е налице възможност да се определи правоспособността на водача, защото вписването на категориите при издаване на национално СУМПС ще трябва да се извърши на основата на тълкуване. На следващо място е счел, че представеното свидетелство не отговаря и на изискванията на чл. 162, ал. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и на изискванията на чл. 17, ал. 1 от Наредба № I- 157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на СУМПС. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в допустимата от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Съдът счита, че завереното копие на чуждестранното свидетелство за управление на МПС, издадено от Република Филипини, не изпълнява изискванията на Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата за валидно посочване на видовете категории с латински букви и тяхното диференциране, според т. 5 от приложението, за да може да се определи правоспособността на водача. Отговор дали посочените в чуждестранното свидетелство кодове на ограничението 1, 2 отговарят на някоя от категориите, посочени в т. 5 на Приложение 6 към Конвенцията, не може и не следва да се даде по пътя на тълкуването и съпоставката със съдържанието на дефинираните в т. 5 категории с латински букви. Според съда не може да се приеме и твърдението, че т. 6 от приложението дава възможност на страните да именуват и номерират категориите превозни средства по различен начин от предвидения в т. 5, тъй като изрично в т. 6 е отразено, че освен цитираните категория от А до Е, могат да се въведат допълнителни категории, подкатегории и комбинация от категории, т. е. основните категории са тези, посочени в т. 5 и обозначени с латински букви от А до Е, а допълнителните категории или подкатегории може да бъдат обозначени напр. като комбинация от букви и цифри, както е в българското законодателство. Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорваното решение и отхвърля жалбата. Решението е правилно като краен резултат. Съгласно чл. 162, ал. 4 ЗДвП чуждестранно национално свидетелство за управление на моторно превозно средство на български гражданин или чужденец, издадено от държава, която не е член на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, се заменя с българско свидетелство за управление без полагане на изпит, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата (Конвенцията) и свидетелството отговаря на изискванията на Приложение № 6 към Конвенцията. По делото не е спорно, че Република Филипини не е подписала споразумение с Република България за взаимно признаване и преиздаване на свидетелствата за управление на моторно превозно средство, както и че Република Филипини е подписала и ратифицирала Конвенцията за движение по пътищата, подписана във Виена, 1968 г. https: //treaties. un. org/pages/ViewDetailsIII. aspx?src=TREATY&mtdsg_no=XI-B-19&chapter=11. Спорният по делото въпрос е: отговаря ли представеното от касатора СУМПС, издадено от Република Филипини, на изискванията на Приложение № 6 към Конвенцията. Конвенцията за движение по пътищата (Виена, 08.11.1968 г.), е ратифицирана от Република България с Указ № 1457 от 15.08.1978 г. на Държавния съвет на Народна Република България (указът за ратификацията е обнародван ДВ бр. 66/1978 г.). Конвенцията и е в сила за Република България от 28.12.1979 г. съгласно публично достъпната информация на посочения по-горе интернет адрес на Организацията на обединените нации (ООН). От ратифицирането на Конвенцията до датата на издаване на обжалвания административен акт са налице няколко изменения на Конвенцията, като по отношение на Приложение № 6 от Конвенцията е налице изменение с акт TRANS. WP. 1/2003/1/Rev. 4 от 23.04.2004 г. – публично достъпен на https: //unece. org/fileadmin/DAM/trans/doc/2003/wp1/TRANS-WP1-2003-01 r4 e. pdf, по отношение на което изменение няма данни Република България да е направила декларации или резерви. Съгласно депозитарно уведомление C. N. 998. 2005. TREATIES-3 от 29.09.2005 г. измененията влизат в сила на 29.03.2006 г., тъй като на 28.03.2006 г. изтича срокът по чл. 49, § 2, б. а) от Конвенцията - https: //treaties. un. org/doc/Publication/CN/2005/CN. 998. 2005. В съответствие с измененията на чл. 43, § 1 от Конвенцията, договарящите страни издават национални свидетелства за управление в съответствие с новите изисквания на Приложение № 6 най-късно 5 години след влизането им в сила или от 29.03.2011 г. Съгласно измененият чл. 41, § 2, приложим от 29.03.2011 г., с оглед на визирания в чл. 43, § 1 срок, договарящите страни ще признават всяко национално свидетелство, издадено в съответствие с разпоредбите на Приложение 6. Действително, както сочи касаторът, и към настоящия момент няма данни Конвенцията за движение по пътищата да е обнародвана в "Държавен вестник", като текстът на Конвенцията, наличен в правно-информационната система "Апис", е предоставен със съдействието на Българското транспортно издателство и включва измененията на Конвенцията, влезли в сила на 03.09.1993 г. Член 5, ал. 4 от Конституцията на Република България предвижда непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и предимство за тях пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразумения, сключени между държави с участие на Република България и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съглашения, протоколи и др.). Конвенцията за движението по пътищата е ратифицирана през 1978 г. при действието на Конституцията на Народна Република България (отм., ДВ бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 16.07.1991 г.), като при съществуващия при ратификацията й ред обнародването не е било задължително. В съответствие с § 3 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за международните договори на Република България (ЗМДРБ), Министерският съвет осигурява обнародването в "Държавен вестник" на действащите необнародвани международни договори, утвърдени по съществуващия правов ред при влизането им в сила, в шестмесечен срок от влизането в сила на закона в сила, което по отношение на посочената Конвенция не е изпълнено и към настоящия момент. Изменението на Конвенцията, в сила от 29.03.2006 г., на което се позовава касаторът, е прието при действието на новата Конституция, но не е обнародвано. Съгласно Решение № 7 от 02.07.1992 г. по к. д. № 6/1992 г. на Конституционния съд на Република България, международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в "Държавен вестник", не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването. В мотивите на посоченото решение изрично е прието, че при необнародване правните субекти не са длъжни да се съобразяват с международните договори и да ги спазват. Държавата и нейните органи обаче не се освобождават от задължението да направят необходимото за включването на международните договори във вътрешното право и за изпълнение на съдържащите се в тях правни норми. В чл. 26 от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г., която е в сила за Република България от 21.05.1987 г., е уреден принципът pacta sunt servanda - "всеки действащ договор е задължителен за страните по него и трябва добросъвестно да се изпълнява от тях". Същият принцип е възпроизведен и в чл. 26, ал. 1 ЗМДРБ, съгласно който задълженията, произтичащи от действащ международен договор, по който Република България е страна, се изпълняват добросъвестно, независимо от това кой компетентен държавен орган е дал съгласие за обвързване. Съгласно чл. 24 от Виенската конвенция за правото на договорите договорът влиза в сила по реда и на датата, предвидени в самия договор или съгласувани между участващите в преговорите държави. С оглед на така съществуващата нормативна уредба и даденото от Конституционния съд тълкуване, органът – ответник в настоящото производство, не може да се позове на чл. 162, ал. 4 ЗДвП, за да откаже замяната на филипинското свидетелство с българско. Това задължение изрично е регламентирано в чл. 26, ал. 2 ЗМДРБ. С оглед на това следва да се извърши проверка за приложимост на установеното в международния договор по отношение на свидетелството на касатора. От приетото като доказателство по делото свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от Република Филипини, се установява, че то не отговоря на изискванията на Приложение № 6 от Конвенцията, както в редакцията й към 03.09.1993 г., така и към изменението с акт TRANS. WP. 1/2003/1/Rev. 4 от 23.04.2004 г., в сила от 29.03.2006 г., на което касаторът се позовава. Както правилно отбелязва касаторът, т. 6 от Приложение № 6 на Конвенцията (т. 10 от измененото Приложение № 6) предвижда възможност националните законодателства да въвеждат различни категории, подкатегории и комбинация от категории, като след изменението е предвидено, че тези категории и подкатегории не трябва да наподобяват символите използвани в Конвенцията за обозначаване на категории и подкатегории превозни средства, но от това не следва извод за автоматично задължение на българския национален орган да издаде българско свидетелство. Видно от съдържанието на чл. 43, § 1 от Конвенцията страните по нея издават национални разрешителни за управление в съответствие с новите разпоредби на Приложение № 6 най-късно пет години след влизането им в сила. Издадените национални свидетелства, които са в съответствие с предишните разпоредби на чл. 41, 43 и Приложение № 6, се признават доколкото са издадени преди изтичането на този период. Процесното филипинско свидетелство е издадено на 03.12.2015 г., т. е. след изтичането на предвидения в чл. 43, § 1 от Конвенцията петгодишен преходен период и при действието на влязлата на 29.03.2011 г. редакция на чл. 41, § 2. В редакцията на чл. 41, § 2, в сила до 28.03.2011 г. за държавите, страни по Конвенцията, съществува задължение да признават всяко свидетелство за управление, което е преведено на техния език или е придружено със съответен превод – б. а); всяко национално свидетелство, отговарящо на положенията от Приложение № 6 – б. b); и всяко национално свидетелство, отговарящо на положенията от Приложение № 7 – б. с). С изменението на чл. 41, § 2, в сила от 29.03.2011 г., държавите – страни по Конвенцията, се задължават да признават всяко национално свидетелство, което е в съответствие с разпоредбите на Приложение № 6 – б. i) и всяко международно свидетелство, което е в съответствие с разпоредбите на Приложение № 7 - б. ii). Видна е разликата в задълженията на държавите – страни по Конвенцията за признаване на национално свидетелство за управление. С изменението на чл. 41, § 2, в сила от 29.03.2011 г., задължение за признаване държавите имат само по отношение на национално свидетелство, което отговаря на изискванията на Приложение № 6. Вярно е, че точка 10 на Приложение № 6 предоставя на страните по Конвенцията правото да въвеждат категории и подкатегории, различни от приетите в Приложение № 6, като използват различни символи и друг шрифт, но тази възможност за страните не е обвързана със задължение на другите страни по Конвенцията да признават въведените от съответната страна друг вид категории и подкатегории. От така съществуващата нормативна уредба следва, че за българския национален орган не е налице задължение за признаване на националното филипинско свидетелство, което е издадено четири години след изтичането на преходния период и не е в съответствие с влезлите в сила нови разпоредби на Приложение № 6. Предвиденото в точка 10 на Приложение № 6 право на страните по Конвенцията да използват други категории и подкатегории не елиминира ограничението, въведено с чл. 43, § 1 от Конвенцията относно срока за признаване на свидетелства, които не отговарят на изискванията на Приложение № 6 и не създава задължение за признаване на такова свидетелство. Видно от изложеното крайният извод на първоинстанционния съд за законосъобразност на отказа на органа да замени филипинското свидетелство на касатора с българско е правилен. Това прави обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд