Решение № 3498 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7654/2020 г.

Решение № 3498 от 17.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7654/2020 г., II о., докладчик председателят Галина Солакова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано по касационна жалба на А. Х. от гр. София, чрез от адв. К. против решение № 2390 от 04.05.2020 г., постановено по адм. дело № 11713/2019 г. по описа на Административен съд –София град. С доводи за неправилност, незаконосъобразност и допуснати съществени процесуални нарушения се претендира отмяна на решението със законните последици. Ответникът главен архитект на район "Оборище" при СО, в писмено възражение по жалбата, изразява становище за нейната неоснователност и законосъобразност на решението. Ответникът В. Ж., чрез адв. А., оспорва касационната жалба и моли за потвърждаване на решението като законосъобразно. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага да се остави в сила решението като валидно, правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор за прогласяване нищожността на Разрешение за строеж /РС/ № 75/10.07.1992 г., издадено от началника на управление "АБ" към ТОА "Оборище", Народен съвет – София. Прието е, че процесното РС не страда от съществен порок, водещ до невъзможност за възникване на разпоредените последици, което да сочи на неговата нищожност. За безспорен е приет факта на издаване на разрешението от компетентния орган предвид действащата към момента на издаването му норма на чл. 224 от ППЗТСУ (отм.); в редакцията на бр. 62/1973 г., както и при спазени изисквания за форма и съдържание по чл. 228, ал. 3 ППЗТСУ /бр. 37/1978/. Доводите за нарушение на материалните разпоредби на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 ЗТСУ (отм.); са възприети като такива за законосъобразност, унищожаемост на акта, т. е. неотносими към претендираната нищожност. Изложени са мотиви и за отпаднало действие на процесното РС, тъй като строежа е реализиран и въведен в експлоатация, като е издаден през 1995 г. Акт за узаконяване на преустройството в отклонение на одобрения проект и РС от 1992 г. – чл. 154а, ал. 2 ЗТСУ (отм.); и чл. 229, ал. 2 ППЗТСУ (отм.); Решението е правилно, подробно мотивирано и постановено в съответствие с изискванията на закона, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Правилен е решаващият извод на съда, че сочените нарушения на закона не съставляват основание за нищожност на оспорения административен акт, а биха могли да са основания само за неговата незаконосъобразност, която обаче е извън съдебния контрол, тъй като РС не само е влязло в сила, а е породило правното си действие с изграждане на предвиденото преустройство, узаконяване на допуснатите отклонения и въвеждането му в експлоатация. За да е налице нищожност на оспорения административен акт следва същият да е издаден при липса на материална компетентност, т. е. от ненадлежен орган или да страда от толкова тежък и нетърпим от закона порок, че да не може да породи правни последици, т. е. да съставлява "правно нищо". Безспорно е установено по делото, вкл. с представените пред настоящата инстанция писмени доказателства, че РС е издадено от компетентния орган, при надлежна делегация на правомощия от кмета по Приложение 3, т. II, т. 1 към заповед № РД-09-101/28.02.1992 г. във връзка с т. 3 на решение № 3 по протокол № 5/22.01.1992 г. на Ст. Об. С и дадено съгласие на министъра по чл. 184, ал. 1 от ЗТСУ (отм.);. Безспорно се установява и обстоятелството, че издател на процесното РС е арх. Р. Р., в качеството си на началник Управление "Архитектура и градоустройство" при ТОА "Оборище", който е заемал длъжността до 13.07.1992 г., т. е. и към момента на издаване на РС. Не е установено по делото, а и такива доводи не са въведени в процеса, РС да се основава на друг нищожен административен акт или съществено процесуално нарушение, което да води до липса на обективирана воля, т. е. не е налице противоположност на предизвиканите с акта правни последици в сравнение с дължимите по закон. Наведените пред първата и пред касационната инстанция доводи за нарушение изискванията на чл. 56, ал. 1 и ал. 3 ЗТСУ (отм.); не могат да обосноват нищожност, а касаят евентуална незаконосъобразност на акта, както и възражението за завземане на обща част и нарушение на чл. 38 ЗС. Дори разгледани в тяхната съвкупност сочените нарушения не могат да доведат до "нетърпимост" на оспорения акт в правния мир, т. е. до нищожност. В тази връзка е правилен и извода на административния съд за преклудирана възможност за обследване законосъобразността на РС и одобрените проекти. Неоснователно е възражението по касационната жалба за необсъждане доводите на жалбоподателя и допуснато съществено процесуално нарушение. Съдът е обсъдил всички направени възражения, макар и някои да са оставени без разглеждане като ирелевантни, и е направил обосновани правни изводи въз основа на правилна преценка на доказателствата с оглед предмета на спора - в рамките на претендираната нищожност на заповедта. Твърденията за ненадлежно представляване в производството пред първата инстанция на ответника /главен архитект на район "Оборище" при СО/, освен, че са неоснователни, съставляват позоваване и защита на чужди процесуални права. Предвид горното и тъй като не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - без уважение като неоснователна. С оглед изрично и своевременно заявената от ответника В. Ж. претенция за присъждане на разноски за настоящата инстанция и изхода на делото, касаторът дължи адв. възнаграждение в размер на 1080 лв, реално внесено по приложения Договор за правна защита и съдействие и фактура № 955/27.08.2020 г. Възражението за прекомерност, направено от процесуалният представител на касатора, се явява неоснователно, тъй като адв. възнаграждение е близо до нормативно установения минимум от 900 лв по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, второ отделение