Решение № 12558 от 21.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6276/2016 г.

Решение № 12558 от 21.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6276/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Й. Т., от гр. С., ул. "С." №..., против решение № 2184 от 1.04.2016 г., постановено по адм. дело № 543/2016 г. по описа на Административен съд - С. град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата й с искане за обявяване на нищожност на Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 96/5.08.2015 г., издаден от орган по приходите в отдел "Общински приходи - Сердика" към дирекция "Общински приходи" на Столична община, мълчаливо потвърден при условията на чл. 156, ал. 4 ДОПК от ръководителя на звеното за местни приходи в общината. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му. Позовавайки се на математически неправилни изчисления, незачитане на пожизнено призната трайно намалена работоспособност, несъобщаване на размера на задълженията за главница и лихви и неправомерно отказано прихващане и възстановяване на надвнесени суми, касаторката твърди наличие на дисквалифициращи валидността на административния акт пороци. Ответникът - директорът на дирекция "Общински приходи" при Столична община, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: За да постанови обективирания в атакуваното решение резултат, първоинстанционният съд е формирал извод за отсъствие на нарушения, обуславящи нищожност на процесния АУЗД, с който към 5.08.2015 г. в тежест на Р. Й. Т. са установени суми за довнасяне за задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) за притежавания от нея имот, находящ се в гр. С., ул. "С." №..., в общ размер на 10,52 лв., от които ДНИ - 7, 39 лв. (главница) и ТБО - 3, 13 лв. (главница и лихви). С оглед пропускането на преклузивния срок за обжалване, съдебният контрол върху АУЗД е ограничен до спора за неговата действителност, заявен с упражненото от жалбоподателката право на съдебно оспорване. При извършената по критериите на чл. 146 АПК проверка на валидността на атакувания като недействителен акт, е изведено заключение, че същият е издаден от компетентен орган - служител от общинската администрация по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, на когото с нарочна заповед на кмета на СО съгласно изискването на чл. 4, ал. 4, във вр. с ал. 3 ЗМДТ са възложени функции на орган по приходите. Прието е, че произнасянето на приходния орган по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК е осъществено в изискуемата от закона форма и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Според съда АУЗД е основан на законоустановени предпоставки, издаден е при правилно приложение на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. С тези мотиви е отречена претенцията на данъчно задълженото лице за обявяване на нищожността на акта за установяване на дължими за довнасяне от него местни данъци и такси. Решението е правилно. Спорът по делото се концентрира върху въпроса за валидността на атакувания АУЗД. Очертаният от обхвата на заявената с жалбата съдебна защита предмет на съдебното производство предпоставя и пределите на съдебната проверка - само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на акта. Обосновано и в съответствие с релевантната правна уредба съдът е направил верен извод за липса на нарушения, компрометиращи действителността на обективираното в оспорения АУЗД волеизявление, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. В чл. 146 АПК (респ. - чл. 160, ал. 2 ДОПК) са изброени пороците, които водят до незаконосъобразност на акта, а признаването му за валиден или за недействителен, както се посочи по-горе, почива на критерия степен или тежест на незаконосъобразността при издаването му, като нищожният акт страда от толкова непримирима противоправност, която изключва търпимостта му в правния мир. Касационната жалбоподателка не оспорва компетентността на издателя на акта и надлежността на формата, в която е обективирано волеизявлението му. От доказателствата по делото е видно, че АУЗД е постановен от компетентен орган и в изискуемата форма. Не се констатират съществени процесуални нарушения при издаването на атакувания акт, още по-малко такива, които да водят до неговата нищожност. Спорният по казуса въпрос се свежда до преценката налице ли е нарушение на материалния закон, отразяващо се на валидността на АУЗД, т. е. налице ли е опорочаването му до степен нищожност в хипотезата на порока "материална незаконосъобразност". Като критерий за нищожност на административен акт поради материална незаконосъобразност в правната теория и съдебната практика се сочат: пълна липса на условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; актът е изцяло лишен от законова опора; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган; актът е основан на друг нищожен административен акт или налага извършването на престъпление, съответно - административно нарушение и т. н. Правилно е заключението на първостепенния съд, че в конкретния случай не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Твърдяните в жалбата пороци на акта не са от естество да засегнат валидността на волята на органа по приходите. Оплакването за неправилно изчислен размер на задълженията е относимо към спор за законосъобразност на акта, но не и към въпроса за неговата нищожност, който единствено е предмет на настоящото производство. Основаните на разпоредбата на § 20 ПЗР на ЗИДЗМДТ (в сила от 1.04.2004 г.) доводи досежно неправомерно формиран размер на данъчното задължение без да е отчетено предвиденото в закона облекчение за лицата с трайно намалена работоспособност от 50 до 100 на сто са неоснователни, т. к. според данните в АУЗД задължението за ДНИ е определено съобразно специалната разпоредба на чл. 25 ЗМДТ. Дори хипотетично да се приеме обратното, то би било налице основание за квалифициране на акта като материално незаконосъобразен, но не и като нищожен. Не води на друг извод и констатацията, че в издадения на 5.08.2015 г. АУЗД са включени задължения за периода до 31.12.2015 г., т. е. такива, срокът за чието заплащане съгласно чл. 28, ал. 1 ЗМДТ не е бил изтекъл. Задължението за ДНИ е дължимо за съответната година, като предвиденото в закона изпълнение на две вноски, обвързани с конкретни крайни срокове (до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която ДНИ е дължим), не отрича възникването му. Установявайки остатъка от годишното данъчно задължение, който следва да бъде внесен, органът по приходите е постановил валиден административен акт. Съобщаването от администрацията на дължимите суми за ДНИ и ТБО за съответната година или за натрупани лихви по тях не е част от производството по издаване на АУЗД, поради което неуведомяването на адресата на задължението за неговия размер по хипотеза не би могло да обуслови недействителност на процесния акт. Видно от съдържанието на АУЗД, в същия е посочен размерът на задължението, внесената сума, сумата за довнасяне и сумата за възстановяване, като изрично е указано, че установените с акта надвнесени суми следва да бъдат възстановени по реда на чл. 129 ДОПК. Налице е нарочен процесуален ред за прихващане и възстановяване на недължимо платените суми (раздел I, глава 16, дял втори от ДОПК), изключващ претендираното от жалбоподателката тяхно възстановяване с обжалвания АУЗД. Поради това, като е отрекъл основателността на искането за обявяване на акта за нищожен, АССГ е приложил правилно закона. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което проверяваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение