Решение № 153 от 2.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 111/2009 г.

Решение № 153 от 2.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 111/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Юрий Кръстев Производството по чл. 346 и следващите от НПК, е образувано по касационен протест на Окръжна прокуратура П. и касационни жалби на адвокати Т. С. и Р. Р., като повереници на гражданските ищци С. С., Л. С. и Е. Д., против въззивна присъда на Пловдивския окръжен съд, постановена по в. н. о. х. д. № 548/2008 г. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, а в тези на поверениците и при допуснати съществени процесуални нарушения, като се иска неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста считайки, че въззивният съдебен акт е незаконосъобразен. Двамата защитници на подс. Р. Т. С., считат протеста и жалбите за неоснователни, поради което поддържат становище, че въззивната присъда следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С въззивна присъда № 8/20.01.2009 г., Пловдивският окръжен съд, наказателна отделение, е отменил присъда № 107/8.05.2006 г., постановена по н. о. х. д. № 132/2004 г., на Районен съд гр. К., като вместо нея е признал подс. Р. Т. С. от гр. К. за невинен в това, че на 10.02.1998 г., в гр. К., в качеството си на пълномощник по пълномощно с рег. № 535/10.02.1998 г. по описа на К. районен съд, в кръга на пълномощието си, с цел да набави за себе си имотна облага, да е възбудил и поддържал у И. Г. С. от гр. С., заблуждение и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 9100 000 стари лв., която е в големи размери, поради което го е оправдал по обвинението по чл. 210, ал. 3, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК. Отхвърлил е предявеният граждански иск от И. Г. С. за сумата от 9 100 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди и се е произнесъл по направените разноски. По довода в протеста и двете жалби, за допуснато нарушение на закона: Преди всичко следва да се отбележи, че касационната проверка не е аналогична по съдържание и резултат на въззивната проверка. Касационният съд, за разлика от въззивният съд не може да установява нови фактически положения и въз основа на тях да пререшава делото. От неговите правомощия уредени в чл. 354 НПК произтича, че той е призван, като последна висша инстанция, да осъществява контрол върху материално - правната и процесуалната законосъобразност на оспорения съдебен акт. Затова по принцип тази проверка не е всеобхватна и служебна, а се ограничава в рамките на правната проблематика поставена писмено от жалбоподателите, съответно от протестиращия прокурор. В интерес на правосъдието, отклонения от този принцип са допустими само при установяване на фрапантно несъобразяване с процесуалната форма или грубо нарушаване на закона в рамките на фактическите констатации на въззивния съд. Затова както по принцип, така и по настоящето дело, касационната проверка не може да излиза извън рамките на доводите по касационния протест и жалбите на другите страни. В тази връзка следва да се има в пред вид, че по закон въззивната инстанция е последната, обвързана с процесуалното задължение да се произнесе по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Настоящият състав не разполага с правомощието да установява нови положения, защото за разлика от предходните инстанции, не провежда съдебно следствие и не оценява непосредствено доказателствените материали. Посоченото касационно основание - по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. В подкрепа на същото, от касаторите се възпроизвеждат фактите според версията на обвинението, която е била възприета от първоинстанционният съд, но след това отхвърлена от втората инстанция. На тази основа по същество се поддържа, че осъдителната присъда е трябвало да бъде потвърдена. По настоящето дело, първостепенна цел на жалбоподателите, е била да представи пред съда такива убедителни доказателства, които да го доведат до несъмнен отговор на въпроса за извършено от подс. Р. С. престъпление по чл. 210, ал. 3, т. 3 и 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК. Няма обаче никакви правни основания, настоящата инстанция да не се солидаризира с крайното заключение на въззивния съдебен състав, че тази цел не е постигната. При приетите за установени фактически положения от въззивния съд, които не подлежат на касационен контрол, направеният извод, че подс. Р. Т. С. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението, за което е бил обвинен и осъден от първостепенният съд, е напълно законосъобразен. Той се подкрепя от събраните гласни и писмени доказателства и на техния подробен, сериозен и задълбочен анализ. Следователно, вътрешното убеждение на съда, не се основава на произволно възприети фактически положения. Установените данни от доказателствените средства, правилно оценени от въззивната съдебна инстанция, при спазване на процесуалното изискване по чл. 303, ал. 2 НПК, законосъобразно са я мотивирали да приеме, че не е осъществен от обективна страна състава на посоченото престъпление. При така установените факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване в процеса, е точен извода, че не е осъществен състава на престъплението. Второинстанционният съд в мотивите си, поотделно и в съвкупност, е обсъдил събраните доказателства, излагайки убедителни и логични съображения, подкрепени от събраните доказателства, защо приема, че състава на престъплението не е осъществен от обективна страна и защо подс. С. не следва да носи наказателна отговорност. Касационната инстанция споделя изводите на въззивният съд, относно постановяването на оправдателната присъда. Счита, че мотивите в нейна подкрепа, представляват подробен и изчерпателен анализ, на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения по всеки от инкриминираните факти. Тезата на прокуратурата и останалите касатори е, че подс. С. с действията си, като пълномощник, в кръга на пълномощието си, с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и поддържал у И. С. заблуждение и с това му е причинил имотна вреда в големи размери - 9 100 000 стари лв. Естествено първият въпрос е дали обвинението е представило убедителни доказателства за това. Категоричният отговор е отрицателен. Двете решения отнасящи се до един и същ имот - едното с отбелязване за ограничено ползване от 0.500 дка и другото по ЗТСО, били издадени от ПК К., като това представено на пострадалия С., е било подписано от Председателя на ПК, секретаря и членовете й. От техните показания е установено, че е невъзможно да има две решения на ПК за един имот с различни данни, нямало е практика да се отбелязва такова ограничение, че корекции на решенията на комисията могат да правят само оператори с код за достъп, каквито са били св. Г., Б., К., отричайки да са използвали собствения си код в насока изписване на 0.500 дка върху целия имот, ограничаване правото за ползване. В тази връзка са точни направените изводи от въззивният съд, че неправилно е било прието, че подс. С. при срещата си с пострадалия С. на 10.02.1998 г., му е предал Решение № 011/10.02.1993 г., с ограничение на ползването от 0.500 дка от целия имот, в ксерокопие, без мокър печат на Пк К., с оглед показанията на посочените по - горе свидетели, за изготвяне на решенията, на комисията, внасянето на корекции по тях и хората които могат да сторят това, чрез собствен код за достъп. В подкрепа на този извод са техните показания, че няма практика в решенията й за възстановяване на собственост, да се използва терминология като "ограничение на ползването от 0.500 дка от целия имот", както и експертното заключение по техническата експертиза, според което невъзможно и недопустимо е в решение на ПК да се отбелязва, колко квадратни метра е самото ограничение, а само се записва, че има такова по ЗТСО. С оглед на тези данни, по никакъв начин не е даден отговор по делото, как подс. С. се е сдобил с подобно решение в ксерокопие, за да го представи според обвинението, на пострадалия, което не е приложено и в оригинал към материалите, въпреки изричното изявление на последния, че ще го представи. От друга страна данните по делото са, че имотът е възстановен в цялост на С. със заявление, на 4.02.1992 г., същият има висше техническо образование, проявявал е изключителна активност и последователност в кореспонденция с различни ведомства, комисии и министерства и не би могъл да незнае за оригиналното решение на ПК. С оглед на изложеното и настоящата инстанция счита, че не може да се приеме по безспорен и категоричен начин, че подс. С. е представил решението с ограничението върху имота на пострадалия и от там то да е послужило за въвеждане и поддържане в заблуждение, че само 0.500 дка, могат да бъдат продадени. В подкрепа на този извод е и приложеното по делото пълномощно, изготвено от пострадалия в полза на подсъдимия - да продаде на когото намери за добре и за сумата, която намери за добре, имот пл. н. 2596 по рег. пл. на гр. К., на основание решение на ПК К. № 011/10.021993 г. - пълномощно, рег. н. 535/10.02.1998 г., по описа на Районен съд К., като волята на С. е изразена ясно и недвусмислено за целия имот. В заключение следва да се отбележи, че що се отнася до обстоятелството, че две съдебни инстанции са се произнесли коренно различно по едно и също обвинение, то такава възможност е уредена изрично със самия процесуален закон. Въззивният съд е имал основание да пререши делото, тъй като е изхождал от трайно установени принципи в демократичните наказателно - правни системи, възложената върху прокуратурата тежест да докаже внесеното в съда обвинение при спазване направилата за справедлив процес, високите изисквания на закона за постановяване на осъдителна присъда, само при доказване на обвинението по несъмнен начин. По довода за допуснати съществени процесуални нарушения: Посоченото касационно основание - по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, не се подкрепя от данните по делото и е също неоснователно. Възраженията по него лаконично и по същество, се свеждат до твърденията, за допуснати нарушения на правилата за оценка на доказателствата от въззивния съд и там за неправилно оправдаване на подсъдимия С. Настоящата инстанция, счита тези възражения за неоснователни. Присъдата на въззивната инстанция не страда от пороците визирани в разпоредбите на чл. 348, ал. 3, т.т. 1 - 4 НПК, наличието на които са само основания за нейното отменяване и връщане на делото за ново разглеждане. В случая, същественото е, че при събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, не са допуснати нарушения на процесуалните правила. Съдът е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата поделото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. При това тази инстанция не е възприела превратно доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика. При установяване на решаващите факти свързани с въпроса, извършено ли е или не престъпление от подс. С., съдът е анализирал в мотивите си подробно доказателствената съвкупност, в която с решаващо значение са данните отгласните доказателствени средства, приложените писмени доказателства и експертно заключение, чрез които е установил точно поведението и действията му през инкриминирания период. След като е установил по несъмнен начин, че подсъдимият не е осъществил от обективна страна състава на инкриминираното с обвинението деяние, правилно го е оправдал за това. При положение, че не е допуснал нарушения на правилата, на съдопроизводството при анализа и оценката на доказателствата, процесуално недопустимо е касационният състав да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, като дава указания за достоверността на съответната група доказателствени средства. При извършената проверка, не бяха констатирани нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на страните. По реда на чл. 313 и 314 НПК, е била проверена изцяло правилността на присъдата. Обезпечена е била процесуална равнопоставеност и осигурена възможност за изложения по направените доводи. Изводите и заключенията относно правно-релевантните факти, са основани на цялостен анализ на събрания доказателствен материал, като в тази връзка са посочени и обективните причини поради които не могат да се приложат оригиналните документи и извърши очна ставка между подсъдим и пострадал, съобразно указанията на ВКС. С оглед на всичко изложено и този довод се явява неоснователен. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, 2 наказателно отделение