Решение № 9928 от 19.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4837/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Директор на РЗИ Бургас срещу Решение 1279 от 07.09.2021 г., постановено по административно дело 700/2021 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е прогласена нищожността на негова Заповед РД-01-46 от 23.03.2021г. в ЧАСТТА и по т.6. Наведените в жалбата възражения за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробно изложени в касационната жалба съображения касаторът моли решението да бъде отменено. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба Национална асоциация за обществена защита(НАОЗ) не изразява становище по така депозираната касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна. За да прогласи нищожността на т.6 от общия административен акт, опредметен в атакуваната заповед на Директор РЗИ Бургас, първостепенният съд е приел, че издателят на акта е извършил регулиране на отношения(в частта на оспорения пункт 6) по начин, който не е свързан със сферата на неговата компетентност, вкл. и с оглед посоченото основание в чл.63 ал.7 във вр. с ал.4 от Закона за здравето(ЗЗдр.). Настоящият състав на касационната инстанция намира този решаващ извод за правилен. Всъщност с касационната жалба от страна на посочения Ръководител се сочи, че всички мерки, визирани в издадения от него акт, са насочени към опазване на обществено здраве във връзка с ограничаване разпространението на COVID-19 на територията на област Бургас в посочения времеви период, вкл. и тази по т.6, тъй като чрез нея са ограничавала възможността от пребиваване на деца(основно такива над 14 г.) за времето след 22,00 часа без придружител на обществени места. В тази връзка следва да се отбележи, че на първо място от прочита на самото съдържание на разпореденото не става ясно как изискването за придружител постига генералната цел на предприетата мярка ограничаване струпването на хора на обществени места, тъй като всъщност постига точно обратното освен децата, то на тези места следва да се намират и техните родители или други пълнолетни придружители. Всъщност текста на т.6 от акта преповтаря в основната си част правилата, посочени в нормите на чл.8 ал.3 и ал.4 от Закона за закрила на детето(ЗЗДет.), като не сочи принципно ограничение за придвижването на ненавършилите 18 години лица, което може да се схване като мярка за предпазване на същите по време на пандемията от коронавирус, а единствено въвежда изискването за наличие на придружител. Подобно регулиране обаче е в сферата на приложното поле на ЗЗДет., който съдържа правила в тази насока, които са ясни, докато т.6 освен, че преповтаря същите в значителната си част, не допринася по никакъв начин за регулиране на отношенията в областта на обществено здраве, в която сфера е и отрасловата компетентност на Директор РЗИ Бургас. В случая с тази част на общия акт, този орган е излязъл от тази отраслова компетентност, тъй като в самия закон(чл.6) ясно са посочени компетентните органи, визирани и като органи за закрила. Очевидно Директор РЗИ Бургас е приел по същество правило съответстващо по съдържание на мярка за закрила, за която обаче не се явява овластен от закона. Не става ясно(дори и от изложеното в самата касационна жалба) с какво и как изискването за придружител ще благоприятства намаляване струпването на повече хора на обществени места по време на пандемия. Основното обаче е, че Директор РЗИ Бургас не може да имплементира мерки, насочени към създаване на правила, определящи правната рамка за придвижването на малолетните и непълнолетните лица на част от територията на страната, при положение че те са и императивно посочени в ЗЗдет. и са такива от публичен ред. Поради тази причина и като е излязъл от своята компетентност, Директор РЗИ Бургас е приел едно административно решение по т.6, което е нищожно, поради което законосъобразно първостепенният съд, заседавайки в законния тричленен състав, го е прогласил за такова. В тази връзка първостепенният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция, поради което касационният състав и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.3 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение