Решение № 2119 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12449/2020 г.

Решение № 2119 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12449/2020 г., IV о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК и е образувано по касационна жалба на кмета на район "Лозенец"-СО чрез юрисконсулт И. Минкина срещу решение № 204/23.09.2020 г., постановено по адм. дело № 25/2020 г. по описа на Административен съд-Кюстендил, с което е отменена негова Заповед № РД-09-02/7.01.2020 г., с която на основание чл. 65 от ЗОС и чл. 27, ал. 1 от Наредбата за общинската собственост на Столичен общински съвет, е наредено да се изземе принудително от Л. Мицова-Самоковлийска и П. Мицова – имот частна общинска собственост, находящо се в гр. София, [адрес], в УПИ VІ-154, кв. 62 А, [местност] По плана на гр. София. Ответниците Л. Мицова-Самоковлийска и П. Мицова, чрез адвокат В. Волева изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима- подадена срещу подлежащо на обжалване решение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема, че не са налице всички материалноправни предпоставки по чл. 65, ал. 2 ЗОС за изземването. Спорът за собствеността на имота, който е висящ пред гражданския съд, се явява пречка за изземването до решаването му от съда. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилно и въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е направил фактически установявания по всички правнозначими факти и е обосновал верни правни изводи в съответствие с приложимите материални разпоредби, към които касационната инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. По делото са приети като доказателства писмени такива, вх. № 3363/12.08.2020 г., съгласно текста, както и: вх. № 3370/12.08.2020 г.; вх. № 3381/13.08.2020 г.; вх. № 3393/14.08.2020 г.; вх. № 3404/17.08.2020 г.; съдебно удостоверение изх. № 58296/14.07.2020 г. по гр. дело № 3577/2020 г. на СРС и решение № 91706/12.04.2017 г. по гр. дело № 42976/2014 г. по описа на СРС. По силата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС заповеди за изземване се издават при наличие на следните предпоставки: да се касае за общински имот и същият да се владее или държи без основание, да не се използва по предназначение или необходимостта от него да е отпаднала. В настоящия казус, както правилно е приел съдът, тези изисквания не са налице. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от ЗОбС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за общинска собственост, който е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. Актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. Собствеността на общината върху недвижими имоти, предмет на такива актове, не възниква и не се погасява с тях, а това става по силата на определени юридически факти и обстоятелства, които не са обусловени от наличието или липсата на акт за общинска собственост. В актовите книги се регистрират само обстоятелства във връзка със собствеността, настъпили въз основа на тях. Регистрацията в АОС има единствено декларативно действие спрямо собствеността и не я обуславя. В този смисъл, не може да се приеме за безспорно, че общината се легитимира като собственик на процесния имот. Това е така, тъй като по делото са представени доказателства за наличието на висящ спор за собственост на имота по гр. дело № 3577/2020 г. по описа на СРС, а при такъв спор, административният орган не може да упражни правомощията си по чл. 65, ал. 1 ЗОС. Правилно е прието от съда, че до произнасянето на гражданския съд с влязъл в сила съдебен акт по повод спора за собственост, заповедта за изземване се явява незаконосъобразна. Нещо повече, по делото е налице договор за наем, сключен между П. Мицова и А. Самоковлийска на 12.06.2017 г., със сключен анекс към същия на 14.02.2018 г. Представено е и влязло в сила съдебно решение № 91706/12.04.2017 г. по гр. дело № 42976/2014 г., с което Столична община – район "Лозенец" е осъдена да предаде на ответниците по настоящето дело спорният имот, описан в заповедта за изземване. С други думи, липсват предпоставките на чл. 65, ал. 1 от ЗОС. В тази връзка, правилно е обжалваното решение за отмяна на оспорената заповед за изземване на имот, по отношение на който е налице висящ спор за собственост пред компетентния граждански съд, след решаване на който с влязло в сила съдебно решение, се открива възможността за издаване на друга заповед. Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да остане в сила. В този смисъл - Решение № 12617 от 13.10.2020, постановено по адм. дело № 1580/2020 година по описа на Върховен административен съд, четвърто отделение. При този изход на спора, в полза на ответниците по касация следва да се присъдят сторените от тях разноски, които са в доказан размер от 800 лева за платено адвокатско възнаграждение, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие. Процесуалният представител на касатора е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, но предвид фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че адвокатското възнаграждение не превишава дори един път минималното възнаграждение за адвокат, съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът намира същото за неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,