Решение № 7135 от 25.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2721/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 119 КСО. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. П. от [населено място], Пазарджишка област, чрез адв. Д. Марковски срещу решение № 1/03.01.2026 г., постановено по адм. дело № 113/2024 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение № 1012 – 12 – 229#1/07.11.2023 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Пазарджик (ТП на НОИ), с което е потвърдено разпореждане № 122 – 00 - 559 – 4/18.09.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че решението е постановено и в противоречие с правото на ЕС, в частност на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и Регламент (ЕО) № 987/2009. За неправилни касаторът счита изводите на съда, че трудовото правоотношение на П. е било прекратено по нейно желание, тъй като те не почиват на доказателствата по делото, а представляват предположение, изведено при липса на какъвто и да е първичен доказателствен документ, удостоверяващ волеизявление на работника за напускане. В тази връзка се твърди, че по делото не е представена писмена молба за напускане, не е налице и писмено предизвестие, каквото изрично се изисква от представения по делото трудов договор, както и не е налице и акт на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по искане на работника или друг документ, иницииран от самата П.. Твърди се в касационната жалба, че единственият официален удостоверителен документ с правна стойност относно основанието за прекратяване на заетостта е преносимият документ U1, издаден от компетентната институция на Ирландия, в който изрично и недвусмислено е посочено основанието „ Expiry of contract“ (изтичане срока на договора). Касационната жалбоподателка твърди че приемането на противното при липса на писмени доказателства представлява недопустима подмяна на доказателствата с предположения, несъвместима с принципите на административния процес. В касационната жалба се съдържа оплакване, че съдът е направил неправилна преценка на доказателствената стойност на преносимия документ U1, с което е нарушено правото на ЕС, като в нарушение на чл. 5, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 съдът е отказал да признае задължителната правна сила на този документ, въпреки че същият представлява официален удостоверителен документ, издаден от компетентна институция на държава членка, който подлежи на признаване от всички останали държави членки и който не е бил отнет, коригиран или обявен за невалиден по предвидения в регламента ред. Според касационната жалбоподателка съдът фактически е обезсилил този документ чрез позоваване на косвена и противоречива информация, без да е проведена процедура по чл. 5, § 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 и на трайната практика на Съда на Европейския съд (СЕС) относно задължителната сила на координационните документи в областта на социалната сигурност. В касационната жалба се твърди, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, като в нарушение на чл. 170 АПК е възложил в тежест на жалбоподателката да докаже твърдяното напускане по собствено желание и наличието на недобросъвестност, а това трябва да се установи от административния орган, тъй като недобросъвестността не се предполага, каквото доказване в настоящия случай изцяло липсва. За неправилен касаторката приема и подходът на съда по отношение на събраните гласни доказателства, като са неглижирани показанията на свидетелите И. С. и И. П., които са вътрешно непротиворечиви, логични, взаимно допълващи и напълно съотвeтстващи на данните, съдържащи се в U1. За представения по делото трудов договор (оферта за работа), изготвен и изпратен от работодателя „Keeling’s Retail UC“, адресиран до Е. П., в него няма данни да е подписан от нея, нито работодателят твърди и не доказва обратното. Именно в този трудов договор П. твърди, че в него изрично се съдържа ясно правило, че в случай на желание за прекратяване от страна на работника, вкл. в рамките на изпитателния срок, последният е длъжен да подаде писмено предизвестие, каквото не се твърди да е подадено от работника, нито се ангажира като доказателство. При липса на такова писмено предизвестие според касаторката не може да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работника, тъй като липсват такива доказателства. От поисканата от НОИ информация от ирландския работодател на Е. П., същата възразява, че е изпратено писмо, в което е посочено, че тя е подала оставка, което според нея не отговаря на действителното положение. В производството по последващ контрол тя твърди, че тежестта на доказване не е на субекта а на административния орган, който провежда без основание служебен контрол върху собствения си административен акт, поради което неправилно съдът е приел в решението си, че установяването на причината за прекратяване на трудовото правоотношение е върху субекта. Иска се от касационната жалбоподателка да се отмени обжалваното решение на посочените отменителни основания. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба директор на ТП на НОИ – Пазарджик в писмен отговор от 25.02.2026 г. с подробно развити съображения, я оспорва с твърдение, че от доказателствата по делото се установява, че Е. П. е прекратила трудовото си правоотношение по нейно желание, а не поради изтекъл срок на договора. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура в писмено заключение и в съдебно заседание счита касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и предлага да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е приел, че е неоснователна жалбата на Е. П. срещу решението на директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица. С последното е разпоредено Е. П. да възстанови полученото с предходно разпореждане от 05.08.2021 г. обезщетение за безработица. В процесния случай първоинстанционният съд е приел, че след изплащане на обезщетение за безработица на Е. П. за периода 14.06.2021 г. – 13.02.2022 г. в размер на 74,29 лв. дневно възнаграждение или общо в размер на 11 523,01 лв. главница и лихва, е извършен последващ контрол от административния орган като е изискано от работодателя на П. „Keeling’s Retail UC“ в Ирландия информация за основанието за прекратяване на трудовия й договор. Към момента на отпускане на помощта е установено по делото, че Е. П. е декларирала, че основание за прекратяване на трудовия й договор е изтичане на неговия срок. При последващия контрол работодателят й е уведомил осигурителният орган в България, че П. е била наета като общ работник на постоянен договор и е подала оставка от длъжността преди края на договора си. Според съда във връзка с международния обмен на социално – осигурителна информация между България и страните членки на ЕС със СЕД U001 № 704581 и H001 № 705462 от 02.08.2023 г. е изискано удостоверяване за периода на осигурена заетост на лицето и причината за прекратяване на трудовата й заетост, като в отговор на това от Ирландия са получени структурирани електронни документи U002 № 706224 и H002 № 706225, като в тях е посочен период на заетост от 27.02.2021 г. и 13.06.2021 г., както и че причината за прекратяване на заетостта й е напускане на Е. П.. В обжалваното решение въз основа на новополучените документи е направен извод на основание чл. 54ж, ал. 2, т.1 във връзка с ал. 3 и чл. 114, ал.1 КСО, че правилно с оспореното пред съда разпореждане, е задължена Е. П. да възстанови полученото парично обезщетение за безработица. За да постанови този резултат съдът се е позовал не само на посочените разпоредби от КСО, но и на чл. 5, § 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009, според който при съмнение по силата на § 2 относно предоставената от заинтересованите лица информация, валидността на даден документ или подкрепящи доказателства или относно точността на фактите, на които се основава сдържащите се в съответните документи сведения, институцията по мястото на престой и пребиваване извършва доколкото е възможно по искане на компетентната институция необходимата проверка на тази информация или документ. В тази връзка е посочено в обжалваното решение, че компетентната администрация в България е била предприета именно такава проверка, в хода на която служебно изисканата информация от компетентната институция в Ирландия и от работодателя там на Е. П., който с писмо от 01.08.2023 г. е уведомил ТП на НОИ - Пазарджик, че П. е била наета като общ работник на постоянен договор между 27.02.2021 г. 13.06.2021 г. и е подала оставка от длъжността преди края на договора си. Тази информация съдът е отбелязъл, че е потвърдена и с получаване на структурирни електронни документи U002 № 706224 и H002 № 706225, в които е потвърдена подадената от П. оставка. Според съда видно от представения по делото трудов договор страните по него са се уговорили П. да бъде наета като общ работник, считано от 27.02.2021 г. с изпитателен срок от 6 месеца, но не повече от 12 месеца. По отношение на прекратяването на трудовия договор, в него страните са се уговорили това да става с предизвестие, както от страна на работодателя, така и от работника. Отбелязано е от съда, че няма доказателства прекратяването да е станало по инициатива и по воля на работодателя. От така изложеното съдът е направил извод, че Е. П. е проявила недобросъвестност при получаване на паричното обезщетение за безработица и затова е прието за законосъобразно разпореждането, с което е разпоредено П. да възстанови полученото от нея обезщетение. Обжалваното решение е неправилно постановено. Разпоредбата на чл. 54а КСО регламентира правото на парично обезщетение за безработица, според който такова се дължи ако за лицето са внесени дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най – малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, като в отделните точки от тази разпоредба са регламентирани определени предпоставки, на които лицето следва да отговаря, за да му се изплати такова обезщетение. По делото не се спори между страните, че между П. и нейният ирландски работодател е сключен трудов договор, макар при изискването му от националния осигурителен орган при извършена на основание чл. 54ж КСО последваща проверка, ирландският работодател не е представил писмен трудов договор. След като между страните по делото не се спори за това обстоятелство, то и настоящият съд приема, че такъв е бил сключен. По отношение обаче на правното основание за прекратяване на трудовия договор първоначално при заявяване от страна на Е. П. за отпускане на парично обезщетение, тя е посочила, че е изтекъл срокът на договора. Това е било потвърдено и от ирландския работодател. Поради така установеното с разпореждане № 122 – 00 – 559/05.08.2021 г. е отпуснато парично обезщетение за период от 8 месеца – 14.06.2021 г. – 13.02.2022 г. в размер на 74,29 лв. дневно. Впоследствие с разпореждане № 122 – 00 – 559 – 2/15.08.2023 г. е изменено пъвоначалното разпореждане, като е определен нов размер на обезщетението 12 лв. дневно за 4 месеца – 14.06.2021 г. – 13.10.2021 г. с мотив, че е получен удостоверителен документ от работодателя за причината за прекратяване на заетостта са постъпили нови структурирани документи H002 № 706225/03.08.2023 г., с които компетентната институция на Ирландия е удостоверила основанието за прекратяване „напускане на служителя“. С разпореждане № 122 – 00 – 559 – 3/14.09.2023 г. е отменено първоначално издаденото разпореждане за отпуснато парично обезщетение от 05.08.2021 г., макар с разпореждането от 15.08.2023 г. то вече е било изменено. С процесното разпореждане № 122 – 00 -559 – 4/18.09.2023 г. е задължена Е. П. да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за периода от 14.06.2021 г. до 13.02.2022 г. в размер на 11 523,01 лв. Тези разпореждания на органа по осигуряването за безработица са мотивирани с едни и същи структурирани електронни документи U002 № 706224/03.08.2023 г. и H002 № 706225/03.08.2023 г. При така установеното при първоначалното разпореждане, с което е отпуснато паричното обезщетение административният орган е приел заявеното от П. основание за прекратяване на трудовото й правоотношение поради „изтекъл срок на договора“, което е било потвърдено и от работодателя й в Ирландия. Впоследствие въз основа на посочения структуриран документ, без да е обявен за невалиден, са изменени размера и периода на отпуснатото парично обезщетение за безработица, както и е разпредено П. да възстанови сумата от 11 523,01 лв., макар, че вече с друго разпореждане първоначално отпуснатото обезщетение е било изменено и като период, и като размер. С оспореното пред първоинстанционния съд разпореждане отново въз основа на цитираните по – горе структурирани документи по линията на международния обмен на основание чл. 54ж във връзка с чл. 114, ал. 2, т. 3 КСО е извършен последващ контрол, каквото правомощие законодателят е предоставил на органа по осигуряването за безработица. При този последващ контрол наистина административният орган е поискал от ирландския работодател на Е. П. да представи трудовия й договор, както и правното основание, на което е прекратен този договор. Както вече беше посочено първоначално работодателят е посочил като основание „изтичане на срока на договора“, както е посочено и в първоначалното заявление на П., а след това в представените структурирани документи, посочени по – горе е заявено, че тредовото правоотношение на П. е поради „напускане на служителя“ (оставка). Тези противоречия неправилно и административния орган, а впоследствие и решаващия съд са приели за релевантни, макар, че доказателства за правното основание за прекратяване на трудовия договор не са представени на българския административен орган, въпреки че са поискани. Неправилно в обжалвания административен акт – решението на директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено разпореждането за възстановяване на посочената сума, а след това и в решението на първостепенния съд е прието, че е доказана недобросъвестността на Е. П. за получаване на посоченото парично обезщетение за безработица. Като се има предвид, че оспореният акт пред първоинстанционния съд е постановен, вследствие на извършена последваща проверка по линия на международния обмен – Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност – (чл. 62 и сл.) и Регламент (ЕО) № 987/2009 (чл. 5, § 1, 2 и 3) за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, то в тежест на административния орган е било да докаже недобросъвестността на Е. П. при получаване на паричното обезщетение за безработица, но това не е сторено. В този смисъл неправилно административният орган, а впоследствие и съда са приели, че тежестта на доказване на недобросъвестността е на субекта. Настоящият съд изцяло възприема доводите в касационната жалба, че недобросъвестността, за разлика от добросъвестността не се предполага, а следва да се докаже от административния орган с всички позволени от закона доказателства и доказателствени средства. Следва да се посочи, че за административния орган е недопустимо да обосновава актовете си на база на предположения, а не на категорично установени факти и обстоятелства. Като е възприел за законосъобразни мотивите на органа, съдът е допуснал нарушение при преценка на доказателствата, което е довело и до нарушение на материалния закон – на националния закон, какъвто е КСО, така и на правните норми на правото на ЕС – цитираните по - горе регламенти. С оглед изложеното обжалваното решение е неправилно постановено, поради което са налице основанията, посочени в касационната жалба, водещи до отмяната му – арг. от чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК. На основание чл. 222, ал.1 АПК следва да се постанови друго решение, с което се отмени решението на директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица, с което е била задължена Е. П. да възстанови полученото парично обезщетение в размер на 11 523,01 лв. и лихви – 2 674,63 лв. за периода от 14.06.2021 г. до 13.02.2022 г. Предвид изхода на делото и направеното искане в касационната жалба, на Е. П. следва да се присъдят разноските за съдебното обжалване на административния акт в общ размер на 20,45 евро заплатени държавни такси, а на адв. Д. Марковски 600 евро адвокатско възнаграждение за оказаната адвокатска помощ в първата съдебна инстанция на основание чл. 36, ал. 3 във връзка с чл. 38, ал. 2 ЗА. Водим от горното Върховният административен съд, Първо отделение