Решение № 11804 от 19.12.2022 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Н. Димитрова от гр. София, чрез адв. А. Живков против Решение 2936/29.04.2022 г. на Административен съд София град, постановено по адм. дело 257/2022 г., с което съдът е отхвърлил жалбата й срещу Решение на директора на Териториално поделение на национален осигурителен институт София град 2153-21-307/16.12.2021 г., с което е оставена без уважение нейна жалба с вх.2175-21-586/10.06.2021 г. срещу разпореждане [номер] от 27.04.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при Териториално поделение на Национален осигурителен институт София град, както и е оставена без уважение жалба вх. 1012-21-1667/04.11.2021 г. срещу разпореждане [номер]/79 от 15.10.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при Териториално поделение на Национален осигурителен институт София град. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби на закона - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. По изложени подробни съображения се претендира отмяната му и вместо него - постановяване на друго решение за отмяна на оспорения административен акт, претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт София град, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за отхвърлянето й, както и за присъждане на съдебните разноски за тази инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура намира касационната жалба за допустима, но неоснователна и предлага отхвърлянето й. Върховният административен съд, шесто отделение, приема, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК съобразно фактите, установени от Административен съд София - град, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд София град е Решение на директора на Териториално поделение на национален осигурителен институт София град 2153-21-307/16.12.2021 г., с което е оставена без уважение жалба на Н. Димитрова с вх.2175-21-586/10.06.2021 г. срещу разпореждане [номер] от 27.04.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София град, както и е оставена без уважение нейна жалба вх. 1012-21-1667/04.11.2021 г. срещу разпореждане [номер]/79 от 15.10.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване4 при ТП на НОИ София град. От фактическа страна първоинстанционният административен съд е приел за установено, че с разпореждане [номер]/05.03.2010 г. на ръководител на ПО при ТП на НОИ- София град на Н. Димитрова е отпусната социална пенсия за инвалидност по чл. 90, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), сега отм., считано от 21.09.2009 г. датата, на която е навършила 16 години. Посочено е, че срокът на изплащане на социалната пенсия за инвалидност е продължаван въз основа на постановени при преосвидетелстване на лицето експертни решения на органите на медицинската експертиза. Със заявление вх. 2112-21-320 от 27.01.2021 г. Н. Димитрова е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване въз основа на ЕР на ТЕЛК 2191 от 08.10.2020 г. с определен процент трайно намалена работоспособност - 60%, с дата на инвалидизиране 21.09.1993 г. и срок на определения процент на трайно намалена работоспособност - 01.10.2023 година. С разпореждане [номер] от 27.04.2021 на Димитрова, на основание чл. 74, ал. 1 КСО, е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, считано от датата на подаденото заявление - 27.01.2021 година. Пенсията е определена по реда на чл.75 КСО в размер на 186,13 лева, приравнен съгласно чл. 75, ал. 4 КСО на минимален размер от 255 лева. С разпореждането органът е зачел на лицето общ осигурителен стаж от 06 години, 05 месеца и 09 дни. С разпореждане [номер]/79 от 15.10.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София град, на основание чл.74 ал. 1, ал. 3 и чл.114, ал. 2 КСО е отменено като неправилно разпореждане [номер] от 27.04.2021 г. на длъжностно лице по ПО при ТП на НОИ София град и е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност, поради общо заболяване. Мотивите на органа са били, че лицето няма доказан действителен осигурителен стаж в размер на една година, каквото е изискването на чл. 74, ал. 3 КСО в релевантната редакция. На жалбоподателката Димитрова е зачетен осигурителен стаж след датата на инвалидизиране - 21.09.1993 г. в размер 06 години, 05 месеца и 09 дни, от които 05 месеца и 17 дни общ осигурителен стаж в майчинство и 05 месеца и 17 дни действителен осигурителен стаж. При тези данни с Решение 2153-21-307/16.12.2021 г. директорът на ТП на НОИ - София град е оставил без уважение нейна жалба вх.2175-21-586 от 10.06.2021 г. срещу разпореждане [номер] от 27.04.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София - град, с което на основание чл. 74, ал. 1 КСО е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, считано от датата на подаденото заявление, както и жалба вх. 1012-21-1667 от 04.11.2021 г. срещу разпореждане [номер]/79 от 15.10.2021 г. на длъжностно лице по Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София - град, с което на основание чл.74, ал. 1 и ал. 3 КСО във вр. § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО е отменено разпореждане [номер] от 27.04.2021 г. и е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Н. Димитрова, поради липса на изискуемия съгласно чл. 74, ал. 3 КСО действителен осигурителен стаж. С обжалваното първоинстанционно решение административният съд е възприел доводите и аргументите на административния орган за липса на материалните предпоставки на чл. 74, ал. 1 и ал. 3 КСО, за да придобие лицето право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване и е отхвърлил оспорването срещу административния акт. Решението е неправилно. Поддържаните в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, което е основание за отмяна на съдебното решение чл. 209, ал. 3, предл. първо АПК, са основателни. Неправилно първоинстанционният съд не е зачел периода на майчинството от 5 години, 11 месеца и 19 дни като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Пенсионният орган е издал административен акт в нарушение на материалния закон - чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 КСО във връзка с чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, въпреки, че е установил, че Н. Димитрова е била в отпуск по майчинство за периода от 20.05.2010 г. до 20.05.2013 г., от 09.10.2014 г. до 05.05.2017 г. и от 16.05.2017 г. до 09.10. 2017 година. В случая датата на инвалидизиране на жалбоподателката е 21.09.1993 г. т.е. към датата на раждането си лицето е неработоспособно, поради което не може към този момент да се изисква да има действителен осигурителен стаж. Законодателят разграничава хипотезите, при които се придобива право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, както и началната дата, от която същата се следва. Доколкото Н. Димитрова е сезирала компетентните длъжностни лица със заявление с вх. 2112-21-320/27.01.2021 г., то към тази дата следва да се преценят материалните предпоставки за наличие на претендираното от страната право, която преценка е свързана с приложимостта на разпоредбите на чл. 74, ал.1 и ал. 3 КСО. По силата на чл. 38, ал. 3 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, осигурителният стаж за лицата по чл. 4, ал. 1 т.1, 4,6 и 7 КСО за времето след 31.12.2002 г. се изчислява по определен ред, който е относим и за стажа на Н. Димитрова. Съгласно нормата на чл. 74, ал. 3 (Нова - ДВ, бр. 1 от 2002 г., в сила от 01.01.2002 г., предишна ал. 2, доп. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г., изм. - ДВ, бр. 17 от 2018 г.) КСО лицата с вродени и лицата с придобити трайни увреждания до постъпване на работа придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване при една година действителен осигурителен стаж. От анализа на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 КСО, според който за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане, както и на чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, сочещ, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ - изцяло, независимо от продължителността на работното време, следва извод, че законодателят третира по един и същи начин жените майки и полагащите труд жени. Противното разбиране ще е в нарушение на разпоредбите на чл. 14 и чл. 47, ал. 3 от Конституцията на Република България, предвиждащи държавна закрила на майчинството и равни трудови и осигурителни права на жените. В подкрепа на изложения извод се споделят и съображенията, дадени в Решение 2 от 04.04.2006 г. по конституционно дело 9 от 2005 г., в мотивите, на което Конституционният съд на Република България приема, че съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата, а съгласно алинея 2 жената-майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи. С това тълкуване се отчита многообразието на житейските хипотези през периода на майчинството, динамиката на икономическите възможности на гражданите, както и различния правен статус на жените майки (работещи, неработещи, осигурени или неосигурени). В чл. 47, ал. 2 конституционният законодател е посочил различни проявни форми на дължимата грижа от страна на държавата към жената-майка. Начинът, по който е формулирана разпоредбата на чл. 47, ал. 2 от Конституцията - изброяването на формите на тази особена закрила, свидетелства за вложеното разбиране, че само по пътя на комплексното прилагане на тези форми или чрез взаимното им допълване е възможно постигането на целите на чл. 47, ал. 2 от Конституцията - осигуряване на социална закрила на майчинството от страна на държавата и оказване на финансова подкрепа при отглеждането и възпитанието на децата. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 1 и 2 от Кодекса за социално осигуряване не прави разграничение за изчисляване на действителния осигурителен стаж и в хипотезата на чл. 74, ал. 3 КСО, който следва да се зачита еднакво, когато майката е ползвала отпуск по майчинство и когато тя фактически е полагала труд. В този смисъл е и съдебна практика на Върховния административен съд, установена напр. в Решение 1740 от 23.02.2022 г. по адм. д. 8649/2021 г., VІ отд. на ВАС, Решение 6744 от 22.05.2018 г. по адм. д. 2009/2018 г., VІ отд. на ВАС, Решение 5017 от 20.04.2021 г. по адм. д. 1680/2021 г., VІ отд. на ВАС, Решение 2477 от 17.02.2020 г. по адм. д. 5956/2019 г., VІ отд. на ВАС, Решение 6744 от 22.05.2018 г. по адм. д. 2009/2018 г., VІ отд. на ВАС и др. Ето защо, налице е твърдяното касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК и обжалваното решение като неправилно подлежи на отмяна. Спорът е изяснен от фактическа страна, поради което същият следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция, като след отмяната на първоинстанционното съдебно решение се отмени обжалваното решение на директора на ТП на НОИ София град и делото се върне като преписка на органа за произнасяне по заявление с вх. 2112-21-320/27.01.2021 г. на Н. Димитрова, с което е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. По разноските: От представеното пред първоинстанционния административен съд пълномощно на лист 7 по адм. дело 257/22 г. е видно, че с него се учредява процесуално представителство на адв. А. Живков за всички съдебни инстанции, но е посочено, че се предоставя правна помощ при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата само във връзка с обжалване на Решение 2153-21-307/16.12.2021 г. на директора на ТП на НОИ София град и пред АССГ. В съдебно заседание пред касационната инстанция на 06.12.2022 г. адв. Живков, процесуален представител на Н. Димитрова, изрично е заявил, че иска да му бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в посочената хипотеза. Независимо от изхода на правния спор, в случая не е налице отговорност на насрещната страна за разноските пред касационната инстанция, защото в този договор не е уговорено, че адвокатската защита на Н. Димитрова от адв. Живков пред Върховния административен съд, ще се осъществи в хипотезата на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение