Решение № 5546 от 28.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2100/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. В. С. и С. П. М., чрез пълномощника си адв. Котари, против решение 3955 от 16.04.2024 г., постановено по адм. дело 2304/2023 г. по описа на Административен съд - Варна. Касаторите излагат доводи за неправилност на решението поради несъответствие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Правят искане за отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът началникът на РДНСК Варна, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежни страни срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за тях и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на касаторите против заповед ДК-02-ВН-12 от 20.07.2023 г. на началника на РДНСК-Варна, с която на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 2, т. 2 и т. 6 ЗУТ им е наредено да премахнат като извършители и собственици незаконен строеж подпорна стена, находяща се в поземлен имот (ПИ) с идентификатор 10135.5511.938 по КК и КР на к.з. Прибой, район Аспарухово, гр. Варна. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма и с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК във вр. с чл. 225, ал. 1 ЗУТ, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Посочва, че изградената подпорна стена в имота, собственост на жалбоподателите, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, чиято цел е да го предпази от свлачищните процеси. Приема, че строежът е от първа категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 1, б. ж ЗУТ, тъй като съставлява съоръжение за геозащита и брегоукрепване по морския бряг. Обосновава извод, че имотът, в който същият е изпълнен попада в зона със строителна забрана по силата на заповед РД-02-14- 300/21.04.1997 г. на министъра на териториалното развитие и строителството (МТРС) и е вписан в регистъра по чл. 95, ал. 2 ЗУТ. Като се позовава на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза приема, че ПИ с идентификатор 10135.5511.938 е в зона А по смисъла на чл. 10 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (ЗУЧК), в зона за защита по Директивата за птиците, както и в зона за защита по Директивата за хабитатите. Излага съображения, че по отношение на този имот е приложим режимът на чл. 96, ал. 3 и ал. 4 ЗУТ, а не този на чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ. Посочва, че след направена справка от лесоустройствените проекти и горскостопански план, той е инвентаризиран като имот, притежаващ характеристиката на гора по смисъла на чл. 2 от Закона за горите (ЗГ) преди 1 март 1991 г. и по отношение на него намират приложение разпоредбите на § 4 и § 49 ПЗР ЗИД ЗГ. Излага съображения, че извършеното в имота строителство не попада в обхвата на изключенията по чл. 151, ал. 1 ЗУТ и за законосъобразността му са необходими одобрени проекти и разрешение за строеж. Решението е валидно, допустимо и правилно по следните допълнителни съображения: Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след подробен анализ на събраните по делото доказателства. Въз основа на направените фактически констатации, които се подкрепят от приетите доказателства, са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи за незаконност на строежа в хипотезите на чл. 225, ал. 2, т. 2 и т. 6 ЗУТ. Правилно е прието, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в пределите на неговата власт. Съгласно заповед РД-13-047/04.02.2022 г. началникът на Дирекцията за национален строителен контрол предоставя на началниците на регионалните дирекции за национален строителен контрол правомощията си по чл. 222, ал. 1, т. 10 ЗУТ да издават заповеди по чл. 225, ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконни строежи по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ от първа до трета категория включително. Законосъобразно и обосновано съдът приема, че изградената в ПИ с идентификатор 10135.5511.938 подпорна стена представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, като неговото основно предназначение е да се предпази имотът от свлачищните процеси. Допълнителната му функция и на ограда, доколкото е разположен по имотните граници, не обуславя извод за определянето на същия като строеж от шеста категория. Обстоятелството, че част от него е изграден към общински терен, следвайки по протежение денивелацията на имота, не променя характеристиките му на такъв за укрепване на ската и предотвратяване на рисковете от свличане на земни маси. Предвид изложеното подпорната стена, изпълнена и според самите жалбоподатели за поддържане и устойчивост на имота, съставлява съоръжение за геозащита и брегоукрепване по морския бряг съгласно чл. 137, ал. 1, т.1, б. ж ЗУТ във вр. с чл. 2, ал. 7 от Наредба 1/2003 г. за номенклатурата на видовете строежи, поради което правилно е квалифициран от издателя на административния акт и от съда като такъв от първа категория. Следователно, оспорената заповед е постановена от материално и териториално компетентен орган. Правилно е заключението на решаващата инстанция, че актът е издаден в писмена форма и съдържа нормативно установените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити. Посочени са фактическите и правните основания за постановяването му. Строежът е индивидуализиран точно с посочване на неговото местонахождение, параметри и характеристики. Волята на органа е ясно изразена, което осигурява упражняване на съдебния контрол за законосъобразност и позволява на жалбоподателите адекватно да организират защитата си. Заповедта е мотивирана, като преценката на органа е извършена след анализ на всички релевантни факти и обстоятелства в съответствие с чл. 35 и чл. 36 АПК. Спазена е предвидената в чл. 225, ал. 3 ЗУТ процедура. Настоящият състав споделя извода на съда за осъществяване на приетите от административния орган правни основания за премахване на строежа, реализиран в периода от м. ноември 2021 г. до 2023 г. - отсъствие на строително разрешение, каквото е необходимо предвид спецификата на имота, в който е изпълнен. Видно от заключението на вещото лице констатираната стоманобетонна подпорна стена с описаните в оспорената заповед размери като дължина и дебелина, изградена стъпаловидно по южната и източната граница на имота, собственост на касаторите, е с височина под и до 1,20 м в различните участъци спрямо нивото в основата им на прилежащия терен. При тези установявания за нея действително не би било необходимо снабдяване с разрешение за строеж съгласно чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ, но в случая от съществено значение са характеристиките на територията, в която същият попада. От заключението на съдебно-техническата експертиза безспорно е установено, че строежът, чието премахване е разпоредено, се намира в имот, за който заедно с други имоти е отреден УПИ IV-72033,72034 по действащия ПУП-ПРЗ, одобрен с решение 4251-7 по протокол 44/02.08.2006 г. на ОбС Варна. Имотът се намира на самия морски бряг и е в обхвата на зона А по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗУЧК, в която зона съгласно ал. 2 на разпоредбата е допустимо изграждането на геозащитни, брегозащитни и брегоукрепителни съоръжения. От съда правилно е съобразено, че в случая имотът на касаторите попада в зона с наложена строителна забрана съгласно заповед РД-02-14-300/21.04.1997 г. на МТРС, обхващаща свлачищните зони по северното Черноморие, вкл. и територията на местността Прибой, като е вписан в регистъра по чл. 95, ал. 2 ЗУТ. Това означава, че по отношение на ПИ с идентификатор 10135.5511.938 е приложим режимът на чл. 96, ал. 3 и 4 ЗУТ, поради което и независимо че е налице изключението по чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ, в каквато насока са възраженията на жалбоподателите, то преценката относно законността на строежа е обусловена от статута на територията, в която е изпълнен. В случая имотът на касаторите е разположен в зона с особена териториалноустройствена защита, каквито по смисъла на § 5, т. 4 ДР ЗУТ са защитените територии за природозащита по Закона за защитените територии, други територии със специфична характеристика, чийто режим на устройство и контрол се уреждат в отделни закони (високопланинските и крайграничните територии, морското крайбрежие, територията на столицата и други), както и свлачищните територии. В чл. 96, ал. 3 ЗУТ е предвидено изискване, при което извършването на геозащитни и строителни дейности във вписан в регистъра по чл. 95, ал. 2 ЗУТ имот се разрешава след предварително съгласие от министъра на регионалното развитие и благоустройството. По делото няма данни, а и не се твърди такова съгласие да е поискано, съответно получено от касаторите, нито за строежа е издаден разрешителен акт. Правилен е изводът на съда, че разпоредбите на чл. 95 и 96 ЗУТ се явяват специални по отношение на случаите, предвидени в чл. 151, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗУТ, поради което извършването на геозащитни мерки и дейности, както и строителството на сгради и съоръжения се осъществява при особен разрешителен режим. Неоснователно е възражението на касаторите, че действието на заповед РД-02-14-300/21.04.1997 г. на МТРС е отпаднало. Строителната забрана влиза в сила от датата на издаване на заповедта и е със срок до осъществяването на трайни укрепителни и отводнителни мероприятия за отделните участъци и отчитане на техния положителен ефект. По делото не са налице доказателства в участъците, изброени в приложение 1 към заповедта, в които попада ПИ с идентификатор 10135.5511.938, да са осъществени указаните трайни укрепителни и отводнителни мероприятия, както и няма данни да е отчетен и положителният им ефект. При постановяване на решението съдът правилно и в съответствие със заключението на вещото лице приема, че процесният имот попада и в зона за защита по Директивата за птиците 79/409/ЕЕС, както и в зона за защита по Директивата за хабитатите 92/43/ЕЕС, което се потвърждава и от приложеното по делото писмо 94-00-3199/04.04.2023 г. на министерство на околната среда и водите. При тези данни е законосъобразен изводът, че строежът е незаконен и подлежи на премахване, тъй като не са ангажирани доказателства за реализирането му в съответствие с изискванията на територията, в която попада. Налице са посочените в оспорената заповед основания по чл. 225, ал. 2, т. 2 и т. 6 ЗУТ, които обратно на доводите в касационната жалба са приложими в случая. Предвид изложеното е без значение дали имотът по характер е земеделски или представлява гора, както и че неговото предназначение не е променено по надлежния ред. В случая липсата на разрешение за строеж е достатъчно за определянето му като незаконен, при отчитане на спефициката на територията, в която се намира. С оглед годината на изграждането му - започнат през м. ноември 2021 г. не са налице условията за търпимост както по § 16, ал. 1-3 ДР ЗУТ, така и по § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ. Неоснователно е възражението на касаторите за нарушение на принципите на чл. 6 АПК. В случая издаденият административен акт е съобразен с изискванията на нормативната уредба и е насочен към точното и правилно приложение на закона. В този смисъл правата на административния орган не са упражнени в отклонение от принципа за добросъвестност и справедливост и не е нарушена целта на ЗУТ за отстраняване на незаконни строежи, а поддържаната от касаторите теза в обратен смисъл е неоснователна. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно. Не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което същото следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,