Решение № 10055 от 20.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1133/2010 г.

Решение № 10055 от 20.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 1133/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Велико Василев Илиев, гр. Добрич, ул. "Велико Търново" № 90, срещу Решение № 195 от 24.11.2009 г. на Административен съд, гр. Добрич, постановено по административно дело № 560/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно е приел, че нарушението на чл. 26, ал. 2 , във вр. с чл. 61, ал. 3 АПК, което административният орган е допуснал не е съществено. Наред с това съдът не е отчел факта, че едва в хода на съдебното производство касаторът е разбрал, че срещу него има образувано изпълнително производство. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - директорът на областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно. Правата на касационния жалбоподател за защита в хода на административното производство не са нарушени. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за частично основателна, макар и не по изложените от касатора съображения. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че по отношение на касационния жалбоподател е издаден изпълнителен лист, въз основа на влязло в сила съдебно решение, за 9 000 лв., дължими на физическо лице. Образувано е изпълнително дело и по искане на частен съдебен изпълнител е образувано производство за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Касаторът е уведомен за образуваното производство на постоянния си адрес, който е различен от адреса, посочен в изпълнителния лист. Съобщението се е върнало с отбелязване, че лицето се е преместило. Заповедта за налагане на принудителната мярка е изпратена на постоянния му адрес и е получена чрез съпруга. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че макар в хода на административното производство органът да е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила, същото не е довело до нарушаване правата на касатора. Той е имал възможност в хода на съдебното производство да ангажира доказателства за наличие на пречки за налагане на принудителната мярка, но не е сторил това. С оглед на това и при наличие на кумулативните предпоставки за налагане на мярката, съдът е приел, че оспорената заповед е законосъобразна. Крайният извод на съда е частично неправилен. Безспорно по делото е, че по отношение на касатора е налице съдебно установено парично задължение, в големи размери, към българско физическо лице по смисъла на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към датата на издаване на акта - 09.09.2009 г. Не се спори по делото, че за това задължение е образувано изпълнително дело. Не се спори също, че административният орган е бил сезиран от частен съдебен изпълнител с искане за налагане на принудителната административна мярка. Доколкото в хода на съдебното производство касаторът не е ангажирал доказателства за недължимостта или обезпечеността на задължението, правилни са изводите на съда, че допуснатото от административния орган нарушение, поради призоваването на касатора на постоянния адрес, а не на адреса по административното производство, не е съществено. Доколкото в хипотезата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД административният орган действа в условията на обвързана компетентност, при установените от съда искани от закона предпоставки изводът му, че оспорвания акт е законосъобразен е правилен. Въпросът е доколко това ограничение, наложено с оспорваната принудителна административна мярка, съответства на правния статус, който жалбоподателят имат като гражданин на Европейския съюз. Тази преценка съдът е бил длъжен, на основание чл. 168, ал. 1 АПК, да направи, с оглед на факта, че общностния правен ред е неделима част от правния ред, приложим в страната, като държава-член на Европейския съюз. Жалбоподателят, по силата на българското си гражданство, е и граждани на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респективно чл. 17, § 1 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), действал към датата на издаване на оспорената заповед. Като гражданин на Европейския съюз той има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право той черпи пряко от ясно и точно формулираната разпоредба на чл. 21, § 1 от ДФЕС, съответно чл. 18, § 1 от ДЕО (решение от 17.09.2002 г. по делото Baumbast and R, § 84). Релевантният производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар - свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства - чл. 3, § 1. Това право, съгласно чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 от Директивата се упражнява въз основа на валидна карта за самоличност или паспорт. То не може да бъде ограничавано с изискване на изходна/входна виза или друго равностойно задължение. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи - чл. 37, но по argumentum a contrario и в контекста на чл. 27, не допуща мерки, отегчаващи правния статус на лицата. Допущането на противното би компрометирало целта на директивата - да създаде еднакви условия в целия Съюз за упражняване на правото на свободно движение и пребиваване. Срокът за транспониране на директивата е бил 30.04.2006 г. Т. е. към датата на издаване на оспорваните заповеди - 09.09.2009 г., България е била длъжна да е въвела онази съвкупност от мерки, която гарантира постигането на целения от директивата резултат. Видно от текста на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение. Частният финансов интерес не може да покрие съдържанието на понятието обществен ред или обществена сигурност. Правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред, още по-малко на обществената сигурност. Следователно нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма (решение от 15.07.1964 г. по делото Costa v ENEL, 6/64; решение от 09.03.1978 г. по делото Simmenthal, 106/77, § 13-26). Нормата на чл. 27, § 1 от Директива 2004/38 е достатъчно точна и безусловна, поради което има директен ефект и съдът е длъжен да я приложи като по този начин осигури защита на правата на гражданите произтичащи от общностното право (решение от 05.02.1963 г. по делото van Gend & Loos, решение от 19.11.1991 г. по делото Andrea Francovich, обединени дела С-6/90 и С-9/90). Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената заповед № З-3811 от 09.09.2009 г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Добрич, в частта, в която забранява на касатора напускането на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. В останалата част оспорената заповед е законосъобразна и решението на първоинстанционния съд като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд