Решение № 7670 от 24.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4952/2015 г.

Решение № 7670 от 24.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4952/2015 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Калин Атанасов Гавраков, от гр. Пловдив против решение № 2865/23.12.2014 г. по адм. дело № 2112/2014 г. на Административен съд - гр. Пловдив. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, във връзка с прилагането на чл. 6, ал. 7, т. 1 и чл. 113 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствени правила, тъй като не са изложени мотиви по спорните текстове от КСО и ЗЗО, които директно противоречат на Конституцията на Република България. Оспорва се размера и метода на изчисляване на лихвите по просрочени плащания на главници по публични вземания за периода 01.01.2012 г. - 31.09.2013 г., както и дължимостта на установените от административния акт публични вземания за допълнително задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО), държавно обществено осигуряване (ДОО), и здравноосигурителни вноски (ЗОВ), ведно с начислените лихви. Доводите си касаторът обосновава с изменението на чл. 113, ал. 1 КСО (изм. ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г.). Ответникът по касационната жалба - директорът на ТД на НАП - Пловдив изразява становище за неоснователност на същата. Постъпил е подробен отговор от старши юрисконсулт Росица Енева. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че административният съд правилно е съобразил принципа на задължителност и всеобщност на осигуряването с вменените на жалбоподателя задължения за невнесени осигурителни вноски. Отбелязва, че за процесния период от 01.01.2012 г. до 31.01.2013 г. изменението на нормата на чл. 113 КСО от 01.01.2013 г., има своето действие занапред във времето след датата на влизане в сила на разпоредбата, което означава, че "вземанията за невнесени осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване, за допълнителното задължително пенсионно осигуряване и за неправилно извършени осигурителни разходи се събират с лихва в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта". Ето защо е невъзможно да се приложи по-благоприятният нов размер, действащ от 01.01.2014 г. Посочва, че по твърдението за противоконституционност на определени норми на КСО и ЗЗО, административният съд не може да се произнесе по същество, тъй като това е от компетентност на Конституционния съд. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С решение № 2865/23.12.2014 г. по адм. дело № 2112/2014 г. Административен съд - гр. Пловдив е отхвърлил жалбата на Калин Атанасов Гавраков, от гр. Пловдив срещу акт за установяване на задължение по декларация № 1309127/17.12.2013 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 280/27.06.2014 г. на директора на ТД на НАП гр. Пловдив. Присъдил е разноски. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, след спазване на административнопроизводствените правила, при точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. По делото е установено, че Калин Гавраков е регистриран като собственик на "Нетфоком" ЕООД, гр. Пловдив и е декларирал, че е започнал осигуряване като самоосигуряващо се лице от 13.10.2005 г. Има подадени годишни декларации образец 6 за 2010, 2011 и 2012 г. Съгласно годишната декларация обр. 6 за 2012 г. същият е определил задълженията си както следва: за ДОО - 821,52 лева, за ДЗПО - 252,00 лева, за ЗО - 403,20 лева. Със заявление № 94-00-11693/17.10.2013 г. Кирил Гавраков е поискал стартиране на процедура по чл. 107, ал. 3 ДОПК за дължимите вноски по главници и наказателни лихви за осигурителни вноски за следните периоди: 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г. и 01.01.2013 г. - 30.09.2013 г. При проверката се е установило, че Гавраков има направени само две авансови вноски за задължителните осигурителни вноски за 2012 г. - за месеците септември и октомври. Няма платени авансови вноски за 2013 г. С акт за установяване на задължение по декларация № 1309127/17.12.2013 г. въз основа на подадена годишна декларация обр. 6 в тежест на Калин Гавраков са установени публични задължения в размер на 2338,14 лева и лихви за просрочие в размер на 280,10 лева. Административният акт е обжалван по съдебен ред пред Административен съд - Пловдив, пред който е образувано адм. дело № 223/2014 г., но с определение № 175/23.01.2014 г. решаващият състав е оставил без разглеждане жалбата на Калин Гавраков и е прекратил производството по делото, изпращайки материалите на директора на ТД на НАП по компетентност. С решение № 280/27.06.2014 г. директорът на ТД на НАП - гр. Пловдив е потвърдил като законосъобразен и правилен акта за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Касаторът е самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 5, ал. 2 КСО. Съгласно чл. 6, ал. 7 от КСО осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година, а според разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Касаторът е подавал декларации обр. 6, но не е плащал задължителните осигурителни вноски в предвидения в КСО срок. Задължението за плащане на социални и здравни осигурителни вноски произтича пряко от закона и в частност от нормите на чл. 3, т. 1 и чл. 4 КСО, чл. 1, ал. 3, чл. 5 и чл. 33 ЗЗО. Първоинстанционният съд е изяснил изчерпателно принципът за всеобщност на осигуряването и правилно е посочил, че изброените разпоредби не са противоконституционни, а са нормативна база за гарантиране на основните конституционни права на гражданите по чл. 51, ал. 1 и чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България. Жалбоподателят и в своята касационна жалба поставя въпроса за правната природа на осигурителните вноски, търсейки тяхното дефиниране като данък или такса. Осигурителните вноски са специфично понятие на осигурителното право. Те са парични вноски и тяхното предназначение е да осигурят парични средства по осигурителните фондове, от които се изплащат осигурителните обезпечения. Дължими по силата на закона, осигурителните вноски напомнят на данъчните задължения, но се различават от тях по своето основание, правна природа и правен режим. Правната природа на таксите е коренно различна. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло мотивите на Административен съд - гр. Пловдив, изложени досежно дължимостта на невнесените осигурителни вноски за процесния период. Неоснователни са инвокираните с касационната жалба възражения във връзка с прилагането на чл. 113, ал. 1 КСО. Касае се за материалноправна норма, която урежда отношения свързани със забава на неизпълнението в срок на задължението за внасяне на задължителните осигурителни вноски и при неправилно извършени осигурителни разходи. Административният орган и първоинстанционният съд точно са издирили нейното съдържание, отчитайки изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 94 от 30.11.2012 г., считано от 01.01.2013 г. и са начислили съответстващия за различните периоди лихвен процент - до 01.01.2013 г. съгласно старата действала редакция, а за 2013 г. съгласно редакцията след посоченото изменение. В Закона за нормативните актове е уредено в кои случаи се придава обратна сила на нормативните актове, като чл. 14, ал. 1 предвижда, че това е възможно само по изключение и то когато е предвидено с изрична разпоредба. В настоящият случай в КСО не е предвидена такава разпоредба. Неоснователни са доводите на касатора, изложени в касационната жалба, че лихвата е санкция (наказание). Тя е предвидена в материалния закон не като санкция, а като вид обезщетение за невъзможността да се ползват своевременно от бюджета средствата, постъпващи от задължителното осигуряване, поради което като материалноправна разпоредба, без изрични преходни разпоредби, които да уреждат обратното й действие, изменението на чл. 113, ал. 1 от КСО не може да се прилага с обратна сила. По изложените съображения атакуваното съдебно решение и в тази му част се явява законосъобразно и обосновано и следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изводите на Административен съд - гр. Пловдив досежно присъдените разноски. Като пряка последица от изхода на делото същите са точно съобразени с обжалвания материален интерес. Отчитайки изхода на спора, първоинстанционният съд е разпределил законосъобразно тежестта за разноските съгласно изискванията на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, чл. 8 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на Върховния административен съд, поради което такива не са дължими за настоящата инстанция. Няма основание за приложение по аналогия на разпоредбите относно възлагането на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. След като вече е присъдено възнаграждение с първоинстанционното решение в дължимия размер, няма основание за присъждане на второ юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение