Решение № 10320 от 15.11.2022 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София-град срещу Решение 481/28.01.2022 г., постановено по адм. дело 7300/2020 г. по описа на Административен съд - София-град, с което е обявено за нищожно Решение Ц1040-21-52/07.07.2020 г., издадено от Директора на ТП на НОИ София-град, в условията на заместване съгласно Заповед 1015-21-51/03.02.2020 г. на Директора на ТП на НОИ София-град. Преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне, съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Наведените в касационната жалба възражения относно неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответникът Д. Василева, чрез процесуален представител адвокат М. Йотов, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебно - деловодни разноските в минимален размер от 400 (четиристотин) лева, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение Ц1040-21-52/07.07.2020 г., издадено от Директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него Разпореждане РВ-3-21-00743995/10.04.2020 г., издадено от Ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ София-град, с което е разпоредено оспорващата да възстанови добросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от 15.04.2015 г. до 03.06.2017 г. в размер на 19 318,29 лв.- главница. При извършване преценка на законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК, първоинстанционният съд констатира, че обжалваното решение е нищожно, тъй като е постановено от лице, което не притежава персонална компетентност да се произнесе по оспорването на процесното разпореждане. По делото е безспорно установено, че Разпореждане РВ-3-21-00743995 от 10.04.2020 г. е издадено от Е. Лазарова като Ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ София-град. Същата е заема длъжността Директор на дирекция Краткосрочни плащания и контрол по силата на Заповед 3000/20.06.2017 г. на Подуправителя на НОИ. Е. Лазарова е определена и за длъжностно лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт със Заповед 1015-21-228/23.06.2017 г. Процесното Решение Ц1040-21-52/07.07.2020г. е издадено от същото физическо лице - Е. Лазарова, действаща при условията на заместване като Директор на ТП на НОИ София-град. Видно от Заповед 1015-21-51/03.02.2020 г., на Е. Лазарова е възложено да изпълнява правомощията на административен орган по чл. 117, ал. 3 КСО, като се произнася по постъпилите жалби или искания с мотивирани решения, в случай на отсъствие на Директора на ТП на НОИ - София град поради отпуск, командировка, както и при друга възникнала неотложна необходимост. Видно от Заповед 17310/24.06.2020 г. на Управителя на НОИ, на директора на ТП на НОИ - София-[населено място] Василев е разрешено да ползва, съгласно чл. 50, ал. 2 ЗДСл. платен отпуск за ненормиран работен ден за 2018 г., чл. 56, ал. 1 ЗДСл., платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на 10 работни дни, считано от 06.07.2020 г. до 17.07.2020 г., включително. В заповедта е посочено, че през отпуската ще го замества Е. Лазарова Директор КПК. След анализ на нормата на чл.10, ал.2 АПК, в която е прогласен принципът за безпристрастност по отношение дейността на административния орган, първоинстанционният съд приема, че е недопустимо едно и също лице да издаде разпореждане за възстановяване на добросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност и да се произнесе по жалбата срещу това разпореждане по реда на предвидения в закона задължителен административен контрол. Формиран е извод, че при този персонален идентитет на лицето, издало първоначалния индивидуален административен акт и решението по реда на административното обжалване, то издаденото решение се явява нищожно. Върховният административен съд шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Правилно и обосновано Административен съд - София-град се е произнесъл с най-тежката санкция относно валидността на един индивидуален административен акт, обявявайки неговата нищожност. Обжалваното решение е постановено в нарушение на основен принцип на административния процес, установен в чл. 10 АПК. Принципът за самостоятелност и безпристрастност е гаранция за начина на упражняване на правомощията от съответния административен орган. Той е относим към всички водещи производства по АПК органи. От доказателствата по делото е видно, че оспореното административно решение е издадено от лице, което е замествало титуляра, като в случая се е стигнало до произнасяне на едно и също лице в производството по издаване на разпореждането на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ-София-град, и в производството по обжалване на индивидуалния административен акт по административен ред с решение. С горното е нарушен основният принцип за самостоятелност и безпристрастност, обективиран в чл. 10 от АПК, задължаващ административния орган да осъществява производството самостоятелно, както и да не участва в производството длъжностно лице, което е заинтересовано от изхода му. Правилен е изводът на съда, че е недопустимо едно и също лице да издаде разпореждане за възстановяване на добросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност и да се произнесе по жалбата срещу това разпореждане по реда на предвидения в закона задължителен административен контрол. Длъжностното лице, издало обжалваното разпореждане следва да се счита за заинтересовано и следователно няма право да участва в производството по обжалването му, още по-малко да се произнася по жалба срещу издадено от самото длъжностно лице разпореждане. При тази персонална идентичност лицето, издало първоначалния индивидуален административен акт и решението по реда на административното обжалване, то последното се явява нищожно, както правилно е приел първоинстанционния съд. Неоснователни са възраженията на касатора досежно липсата в Административнопроцесуалния кодекс на аналогична на чл.22, ал.1, т.5 ГПК разпоредба, обуславяща възможността едно и също лице да издаде административен акт, след което да осъществи административен контрол върху него. Защитната теза на касатора не кореспондира с принципа за безпристрастност, намерил изражение в чл. 10, ал. 2 АПК. Изискването за безпристрастност на административния орган е основен принцип в дейността на административните органи установен изрично както в чл. 41