Решение № 14548 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2440/2018 г.

Решение № 14548 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2440/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Община Асеновград срещу решение № 72 от 12.01.2018 г., постановено по адм. д. № 1059/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив в осъдителната му част. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като недопустимо и постановено в противоречие с материалния закон - касационни основания по чл. 208, т. 2 и т. 3 от АПК. Счита, че не са спазени задължителните указания, дадени от Върховния административен съд при първоначалното разглеждане на делото. Изтъква, че съдът не е извършил преценка за допустимостта на исковата молба. Излага съображения във връзка с преценка на фактите по същество. Моли съдебното решение да бъде отменено и делото отново да бъде върнато на друг състав на Административен съд Пловдив за ново разглеждане. Ответниците - Д. Бочуков, И. Бочуков и К. Стоянова чрез процесуалния им представител оспорват касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за които съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: С обжалваното решение Община Асеновград е осъдена да заплати на Д. Бочуков обезщетение в размер на 728,81 лв.; на И. Бочуков обезщетение в размер на 478,81 лв. и на К. Стоянова обезщетение в размер на 728,81 лв. за имуществени вреди, представляващи стойността на материалите и труда, необходими за възстановяване на премахната постройка по силата на прогласен за нищожен административен акт – Заповед № А-1710/05.10.2012 г., издадена от Кмета на Община Асеновград, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 05.10.2012 г. – датата на издаване на нищожния административен акт, до окончателното им изплащане, както и да заплати на всеки от ищците по 2000 лв. за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални и психически страдания, стрес, влошено здравословно състояние, накърняване на честта, достойнството и доброто им име, претърпени в резултат на изпълнението на същата заповед, ведно със законната лихва, както и са присъдени разноски. В останалата част, с която исковете са отхвърлени, решението не е обжалвано и е влязло в сила. Административният съд е приел, че вредите се претендират от обявена за нищожна с влязло в сила съдебно решение Заповед № А-1710/05.10.2012 г. на кмета на община Асеновград, с която на основание чл. 195 от ЗУТ е било наредено И. Бочуков да премахне доброволно за своя сметка изградената от него стопанска постройка към терасата на първия жилищен етаж от жилищната сграда в УПИ ІІІ-139, кв. 18 по регулационния план на гр. Асеновград, поради това, че тази постройка е построена без строителни книжа и без съгласието на останалите съсобственици, не е отразена в регулационния план на града от 1995 г. и препятства ползването на терасата на първия етаж и извършването на текущ ремонт на жилищната сграда. Цитираната по-горе заповед е била обявена за нищожна като издадена от некомпетентен административен орган, тъй като подписът върху нея не е положен от сочения за неин издател, кметът на община - Асеновград. Страните не спорят, а по делото са представени и доказателства, че заповедта по чл. 195 от ЗУТ, преди да бъде обявена за нищожна, е била изпълнена принудително на 21.11.2013 г., когато процесната второстепенна постройка е била премахната изцяло и вече не съществува. В процеса са изслушани заключение на съдебно-техническа експертиза и свидетелски показания. При първото разглеждане на делото, административният съд е приел, че претендираните вреди не подлежат на репариране, тъй като премахнатата второстепенна постройка, предмет на обявената за нищожна заповед, е била както неподходяща по разположение, така и незаконна като изпълнение, тъй като няма строителни книжа за изграждането й, а към датата на премахването й действително е подлежала на събаряне по смисъла на чл. 195, ал. 1 във вр. с чл. 224 от ЗУТ. Касационната инстанция при първото разглеждане на делото, с решение № 4621 от 12.04.2017 г. по адм. дело № 2847/2016 г. е отменила първоинстанционното решение и е върнала делото за ново разглеждане. При това Върховният административен съд е дал указания съдът да изложи мотиви дължат ли се вреди от обявена за нищожна със съдебно решение заповед по чл. 195, ал. 5 от ЗУТ. Посочил е, че законността на постройката е без значение за възникване правото на обезщетение, както и че съдът не е следвало да излага мотиви за съответствие на заповедта на материалния закон, след като вече същата заповед е обявена за нищожна. Дадени са още указания съдът да установи дали след обявяване нищожността на процесната заповед с влязло в сила съдебно решение е налице друго произнасяне от компетентния по закон административен орган по подадената жалба вх. № 94-Н-120/2012 г. от Н. Бочуков. С обжалваното в настоящото касационно производство решение съдът е счел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на общината за вреди по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ – обявен за нищожен административен акт, който е изпълнен без законово основание, настъпване на претендираните имуществени и неимуществени вреди, поради премахване на постройка – собственост на ищците, което е в резултат на нищожната заповед и нейното изпълнение. Съдът е извършил преценка за справедливост на размера на неимуществените вреди, като по този начин е определил размерът им. Решението е правилно в частта, с която на К. Стоянова и Д. Бочуков е присъдено обезщетение за имуществени вреди в определения от съда размер, но неправилно в частта, в която на И. Бочуков са присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. Неправилно е определен и размерът на неимуществените вреди за другите двама ищци. Не са налице основания за обезсилване на съдебното решение. Същото е постановено по допустима и редовна искова молба. К. Стоянова и Д. Бочуков изрично са посочили, че са съсобственици на дворното място, в което е изградена постройката и именно поради тази причина Административният съд е приел за допустима жалбата на Д. Бочуков срещу нищожната заповед за премахване на строежа, въпреки че като адресат на заповедта е посочен единствено И. Бочуков, като е прието, че той е осъществил строителството. Изложеното в исковата молба е достатъчно, за да се приеме, че ищците са надлежни страни, т. е. разполагат с активна процесуална легитимация да водят исковете. Поради това съдебното решение е допустимо. Правилно административният съд е приел, че наличието на обявен за нищожен административен акт осъществява хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ по отношение на първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата за вреди, която е и предпоставка за допустимост на иска. Не е спорно, че административният акт е бил изпълнен при висящо оспорване, макар и след влязло в сила определение на съда, с което е отказано спиране на предварителното изпълнение на заповедта. Последното не се отразява на резултата от спора, още повече предвид обстоятелството, че административният акт е засегнат от най-съществения порок за незаконосъобразност на административните актове – липса на компетентност, което води до изначална невъзможност на акта да породи правни последици, включително такива по изпълнението му. Събарянето на постройка винаги води до възникване на имуществена вреда за нейния собственик, независимо от обстоятелството дали се касае за законна такава. Всяка сграда е обект на право на собственост, независимо от това дали е законно построена. Поради това премахването и винаги води до имуществена щета за нейния собственик. Освен това съдът не е компетентен в исковото производство по обезщетяване на вредите да преценява преюдициално законността на постройката, още повече при наличие на влязло в сила решение, с което заповедта за премахване на сградата е обявена за нищожна и при липса на друг административен акт, с който се констатира незаконността на постройката. В този смисъл са и дадените от върховната инстанция указания при първото разглеждане на делото, които са съобразени от съда при постановяване на обжалваното решение. Именно поради това са неоснователни и доводите на касатора във връзка с твърдяната незаконност на постройката – това обстоятелство не е установено с влязъл в сила административен или съдебен акт. Впрочем, изложените от касатора доводи касаят не процесуалната, а материално-правната легитимация на ищците, т. е. основателността на предявените искове. Неоснователно обаче е твърдението, че ищците, които не са били адресати на заповедта, нямат право на обезщетение за вредите, настъпили в резултат на изпълнението и. Както вече се посочи, в процеса е установено, въз основа на представените документи за собственост, че К. Стоянова и Д. Бочуков са били съсобственици на дворното място и, при липса на други доказателства и на основание чл. 92 ЗС, и на процесната второстепенна постройка. Това обуславя качеството им на страни в административното производство по издаване на заповедта, както и правото им на обезщетение за погиване на вещта, тяхна собственост. Правилно въз основа на експертното заключение е определен размерът на дължимото обезщетение за собствениците на сградата. Що се отнася до И. Бочуков обаче, за него се установява, че той не е собственик на постройката към момента на събарянето и, поради което, въпреки че е адресат на заповедта, за него не възникват вреди от изпълнението и. Поради това съдебното решение следва да бъде отменено в частта, в която на И. Бочуков е присъдено обезщетение за имуществени вреди, представляващи стойността на материалите и труда, необходими за възстановяване на премахнатата постройка, както и за неимуществените вреди. Съдът е допуснал и нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е съобразил поотделно конкретните обстоятелства, необходими за преценка размера на обезщетението. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди е завишен и не отчита събраните доказателства, от които не се установява причиняване на неудобство и безпокойство в степен, по-голяма от средната при подобни случаи. Следва да се отчете нарушаването на личната сфера на ищците посредством незаконосъобразно упражнената държавна принуда, но и обстоятелството, че се касае за второстепенна постройка, която не касае пряко техни жизнено-важни интереси. Поради това и по изложените по-горе съображения за необходимостта от персонално определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за тези ищци, на които то се дължи, настоящата инстанция намира, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 400 лв за Д. Бочуков и на 200 лв за К. Стоянова. За Д. Бочуков е следвало да се отчете, че той живее в същото дворно място и е ползвал постройката, видно от показанията на свидетелите. За свидетелката К. Стоянова не е установено да живее на същия адрес и да е ползвала постройката. По тези съображения обжалваното решение следва съответно да бъде отменено в частта, в която е присъдено обезщетение за вреди на И. Бочуков и в частта, в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди на Д. Бочуков – за сумата над 400 лв и на К. Стоянова за сумата над 200 лв. В резултат на това решението на първоинстанционния съд, с което разноските без правно основание са присъдени солидарно на ищците, следва да бъде отменено в тази част, като разноските се определят съобразно настоящия правен резултат. За настоящото производство следва да се присъдят разноски на ищците Д. Бочуков и К. Стоянова, съответно на резултата от спора. На касатора не се дължат разноски, на основание чл. 10, ал. 2, и ал. 3 ЗОДОВ. Водим от горното Върховният административен съд