Решение № 7535 от 22.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2198/2021 г.

Решение № 7535 от 22.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2198/2021 г., IV о., докладчик съдията Владимир Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, представляван от юрисконсулт, срещу решение № 7392 от 18.12.2020 г. по адм. дело № 9313/2020 г. по описа на Административен съд София - град. В жалбата се твърди, че при постановяването му са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи по същество. Претендира присъждане на разноски. Ответната страна, чрез редовно упълномощен процесуален представите е депозирал писмено становище, в което твърди, че жалбата е неоснователна. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че оспорения акт не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК. Излага подробни доводи. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на М. Н. против отказ изх. № ISВ19000462V от 09.01.2020 г. на консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, за издаване на виза вид "С". С оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение, съдът е отменил отказа и е върнал делото като преписка на административния орган за произнасяне по Заявление рег. № ISB19000462V от 26.11.2019 г. За да се произнесе е приел за установено, че със Заявление с рег. № ISB 19000464V от 26.11.2019 г. пакистанския гражданин М. Н. е поискал издаване на виза за краткосрочно пребиваване от 60 дни в Република България вид "С", с евентуална дата на пристигане 25.12.2019 г. и дата на отпътуване на 24.02.2020 г. В графата за канещо лице са попълнени имената на Х. Х., посочен като чичо на бащата на апликанта, с адрес в град София, [адрес], който щял да поеме разноските по пътуването и пребиваването на лицето в страната. Приложена е покана-декларация рег. № 1349 от 26.08.2019 г. на Х. Х., гражданин на Великобритания с ЛНЧ [номер], с постоянен адрес в град София, [адрес], с която е декларирал, че ще осигури издръжка и жилище за срок от 30 дни в периода от 15.09.2019 г. до 15.02.2020 г. на Н. и членовете на семейството му – съпруга и две малолетни деца. Приложена е нотариално заверена декларация, с която Х. Х., декларирал, че ще осигури жилище и финансова издръжка на семейството, както и декларация по чл. 20а от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на европейския съюз и членовете на техните семейства, от собственика на имота на посочения адрес Ц. В., че е съгласна Х. и семейството на жалбоподателя да бъдат адресно регистрирани и да ползват възмездно имота по силата на договор за наем от 01.08.2019 г. В хода на съдебното производство е установено, че е извършена съгласувателна процедура по заявлението на лицето за издаване на виза с Държавна агенция "Национална сигурност", при която не са установени данни Н. да представлява заплаха за националната сигурност. Агенцията е посочила, че декларирания от апликанта адрес е посочен в много регистрирани заявления за визи на пакистански граждани и вероятно се използва с цел формално изпълнение на изискванията на ЗЧРБ и НУРИВОВР. Установено е, че за периода 1.01.2010 – 4.11.2020 г., Х. Х. е престоял на територията на Р България два пъти за по 2 дни. При така установеното съдът е приел, че отказа е незаконосъобразен, тъй като е постановен при липса на мотиви и допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 2, т. 3 и т. 4 АПК. Административният орган не изложил фактически мотиви за отказа си, не изпълнил задълженията си за служебно изясняване на фактическите обстоятелства по конкретния случай по смисъла на чл. 9, ал. 2 и чл. 35 от АПК, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Посочените в отказа мотиви били твърде общи и не отговаряли на изисквания за мотивиране на акта по начин, който да осигури правото на защита на засегнатото лице от една страна и от друга – възможност за съда да осъществи контрол за неговата законосъобразност. Оспореният административен акт обаче не съдържал никакви мотиви относно приетото от административния орган, че липсват надеждни и убедителни доказателства за притежаване на необходимите финансови средства за издръжка по време на заявеното пребиваване и напускане на страната. Актът си служел с оценъчни категории, които са неясни и неконкретизирани, поради което не могат и да бъдат проверени. Прието е, че в конкретния случай, отказът не съдържа конкретни фактически основания за недоказаност на целта и условията на пребиваване, както и посочване на конкретни непредставени доказателства за притежаване на финансови средства за издръжка. Жалбата е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е основателна по следните съображения. В хода на производства, идентични по своя характер с настоящото, съдебните състави на Върховен административен съд са установили, че отказите за издаване на виза от типа на процесната се съставят на формуляр по образец, съгласно Приложение № 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим (НУРИВОВР). В отказа- предмет на настоящото производство са посочени правните основания за постановяването му – чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ и чл. 14, ал. 1, т. 3 и т. 5 ППЗЧРБ, както и кратки по мотиви, а именно, че според решаващия орган, представените документи и декларираните устни данни не доказват убедително целта и условията на заявеното пребиваване, както и че не са представени надеждни и убедителни доказателства за притежаване на необходимите финансови средства за издръжка по време на заявеното пребиваване и напускане на страната. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, издаването на виза или влизане в страната на чужденец се отказва когато не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване или летищен транзит. От приетите по делото доказателства се установява, че жалбоподателят е поканен от чичо си Х. Х., който е гражданин на Великобритания, като са приложени покана - декларация по образец, договор за наем, документи удостоверяващи роднинска връзка и декларация, че ще осигурява жилище и издръжка на Н. и членовете на неговото семейство. Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, приета с ПМС № 198 от 11.07.2011 г., обн., ДВ, бр. 55 от 19.07.2011 г., към поканата-декларация, изготвена от физическо лице за издаване на виза за краткосрочно пребиваване с цел частно посещение на чужденец в Република България, се изготвя по образец съгласно приложение № 3, заверена от нотариус и от службите за административен контрол на чужденците, при представяне на следните документи: декларация за имотно състояние на канещото лице и удостоверение за доходи, издадено от местоработата на канещото лице, или копие от данъчна декларация по чл. 50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за предходната година с входящ номер от съответната териториална дирекция на Националната агенция по приходите. Тези документи не са представени, което е дало основание на административният орган да формулира извод, че са налице основания за отказ за издаване на виза по чл. 10, ал. 1, т. 17, поради липсата на убедително и достоверно доказана цел и условия на заявеното пребиваване за престоя на молителя. Следва да се определи като основателен доводът на касационния жалбоподател, че поетото задължение от страна на канещото лице за осигуряване условията за пребиваване на апликанта не е доказано по несъмнен начин. Наличието на договор за наем и декларация за издръжка на апликанта, не може да докаже наличие на социална и лична ангажираност на канещото лице. От съществено значение е и обстоятелството, че търсещото виза лице не е представило каквито и да е доказателства, че канещия го реално пребивава на територията на Република България, поради което не е ясно как и по какъв начин той ще бъде издържан от него. Макар и непълна, предоставената от граничните власти информация дава известна представа за времето и сроковете на пребиваване на Х. Х. на територията на страната, което за срок от 10 години е двукратно и за по 2-3 дни. Поради описаното е следвало да бъде приет за основателен и обоснован довода на касатора, че представените документи и декларирани устни данни не доказват убедително целта и условията на заявеното пребиваване, както и че липсват доказателства за притежавани необходими средства за издръжка по време на заявеното пребиваване и напускане на страната. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил отказа за издаване на виза, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът се реши по същество с отхвърляне на подадената жалба. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на касатора, ответникът по касационната жалба следва да заплати сумата в общ размер на 170 лева, представляваща платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в минимален размер, определен от съда на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение