Решение № 12609 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5199/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Oбразувано e по касационна жалба на П. Н. Л. от гр.Варна, чрез пълномощник адв. Пеев , срещу Решение 2816 от 19.03.2024г., постановено по адм. дело 1873/2023 г. по описа на Административния съд - Варна, в частта, в която е отхвърлен иска на Л. срещу Областна дирекция на МВР - Варна за сумата над 1 500 лв. до претендирания размер от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отменен по съдебен ред незаконосъобразен административен акт заповед 365зз-577/14.09.2022г. на полицейски инспектор в сектор Общинска полиция при ОД на МВР-Варна, ведно със законната лихва върху тази сума от влизане в сила на решението за отмяна на заповедта - 18.01.2023г. до окончателното й изплащане. Касационният жалбоподателя поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания за отмяна по чл.209, т.3 от АПК. Изразява становище, че решаващият съд не е отчел в съвкупност всички доказани като претърпени от касатора неимуществени вреди при оценяване размера на дължимата обезвреда. Позовава се на установените от назначените и изслушани експертизи както психически увреждания , така и физически травми. Претендира, че макар и бивш общински съветник, същият продължава да бъде публична личност, спрямо която противоправните действия по задържане били реализирани на публично място. Оспорва възможността за съпричиняване травмите на ръцете чрез умишленото им притискане към белезниците. Посочва, че първоинстанционния съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ тъй като липсвало виновно поведение от страна на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, като се позовава на отменената заповед за задържане, която не установява виновно поведение от страна на ищеца. Действията му се обясняват като израз на свободата му на изразяване, чиито изразни средства били провокирани от противоправните действия, предприети от полицейските служители. В тази връзка касаторът изразява становище за допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния съд, изразили се във възприемане от негова страна на аргумент, изложен от защитата на ответника, след преклудиране на възможността да направи подобно възражение, т.е. след първото по делото заседание. Обяснява се, че съдът в случай на възприемане наличието на хипотезата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ е следвал да остойности в пълнота увреждането, като след това редуцира размера му според степента на съпричиняване, което не е било сторено. По същество относно възприетото от първоинстанционния съд съпричиняване касаторът излага становище за неговата недоказаност и необоснованост, доколкото в мотивите на отменилото заповедта за задържане решение липсват установявания на противоправни действия, извършени от страна на ищеца. Навежда доводи и за нарушение на чл.52 от ЗЗД, като съдът не е определил обезщетението по справедливост и същото е силно занижено. Иска отмяна на решението в атакуваната част и постановяване на решение, с което исковата претенция се уважи изцяло. Претендират се и направените по делото разноски в пълен обем за двете съдебни инстанции. Ответникът - ОД на МВР-Варна не взема становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението в обжалваната част за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл.218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд-Варна е разгледано по предявен от П. Н. Л. срещу Областна дирекция на МВР Варна иск, с правно основание чл. 1, ал.1 ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди емоционално-психически и физически болки и страдания за периода от 14.09.2022г. до подаване на исковата молба, изразяващи се в изживени страх, стрес, обида, унижение, страдание, влошено здраве, безсилие, срам от публичното му третиране като престъпник , дискредитиране пред колегите му, причинени му в резултат на незаконосъобразен административен акт заповед за задържане на лице 365зз-577/14.09.2022г. на полицейски инспектор в сектор Общинска полиция при ОД на МВР-Варна, издадена на основание чл.72, ал.1, т.,2 от ЗМВР, отменена с влязло в сила Решение 1699 от 13.12.2022г. постановено по а.н.д. 3928/2022г. по описа на Районен съд Варна, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на влизане в сила на отменителното решение 18.01.2023г. до окончателното й изплащане. Правилно първоинстанционният съд е възприел фактическата обстановка по делото, като съвкупност от факти, по които липсва спор. Така не е спорно между страните, че по отношение на ищеца Л. е била издадена Заповед за задържане на лице рег. 365зз-577/14.09.2022г. от В. Г. В. полицейски инспектор в сектор Общинска полиция при ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал.1, т. 2 от ЗМВР е разпоредено задържане на ищеца за срок до 24 часа в помещение за временно задържане на Първо РУ Варна с фактическо основание - съзнателно възпрепятстване на полицейски орган да изпълни задължението си по служба, а правно такова чл.72, ал.1, т.2, ЗМВР, като фактически ищецът е бил задържан за времето от 17:05ч. до 18:10ч. на 14.09.2022г. На следващо място не е спорно и това, че касаторът е обжалвал в срок издадената Заповед за задържане на лице пред Районен съд Варна, във връзка с което е било образувано АНД 3928/2022г. по описа на същия районен съд, като с Решение 1699 от 13.12.2022г., постановено по горното АНД, Районен съд Варна е отменил Заповед за задържане на лице рег. 365зз-577/14.09.2022г. Решението на Районен съд Варна е влязло в законна сила на 18.01.2023г. На следващо място не се спори и относно това, че при задържането на ищеца му е бил съставен и АУАН 66/14.09.2022г., за това, че не е предоставил личната си карта на полицейски служител. По-късно въз основа на същият му е било издадено и НП 433а-230/20.12.2022г. на Началника на Първо РУ-Варна, отменено с Решение 865/06.06.2023г. по АНД 1403/2023г. по описа на Районен съд Варна, влязло в законна сила на 28.06.2023г. Исковата претенция търси обезвреда единствено за причинените като пряка причинноследствена връзка вреди от незаконната заповед за задържане и нейното незабавно изпълнение. Не се спори и по това, че ищецът е бивш общински съветник, който на 14.09.2022г. присъствал при съставяне на фиш за допуснато нарушение по ЗДВП - престояване в зоната на пътен знак В27, извършено от негов колега на бул. Сливница в град Варна., като възроптал словесно против санкционирането на колегата му и неколкократно се доближавал до полицейския автомобил и изразявал негодувание от липсата на осигурена възможност от страна на община Варна за паркиране в района, поради извършване в същата зона на ремонти. Липсва спор между страните и относно това, че същият изявил желание да предостави банкнота от 20,00 лева на нарушителя, за да заплати наложената му глоба. Не е спорно и обстоятелството, че касаторът не е отправял обидни думи към служителите на реда, но с емоционалното си изказване въздействал върху обстановката, в която органите на реда работели. Установява се от събраните по делото доказателства, че това ги е провокирало да поискат документите му за самоличност и при изричен отказ да ги предостави, поради това, че не били у него, същият бил задържан и отведен в полицейското управление за установяване на самоличността му. За установяване на претендираните неимуществени вреди първоинстанционният съд е допуснал съдебнопсихологическа и съдебномедицинска експертизи,които е кредитирал изцяло като компетентни и обосновани. От съдебномедицинската експертиза се установило, че е възможна пряка причинна връзка между освидетелстваните издължени червеникави кръвонасядания разположени околовръст на лявата и дясната гривнени стави и линейни червеникави ожулвания с дължина 1 см. по долните повърхности на двете гривнени стави, и съприкосновението на ръцете с белезниците, които травматични увреждания обуславят чувство на болка и страдание, като пълното възстановяване е за 7-10 дни. От заключението по съдебнопсихологическата експертиза първоинстанционният съд е възприел, че ищецът не е успял да преработи стресовата ситуация самостоятелно, поради което е търсил психиатрична помощ. Психологичното изследване не очертава данни за актуални компоненти на разстройства в когнитивните процеси, но заключава, че за известен период от време е била засегната личностовата сфера и социалното функциониране. Според вещото лице при ищеца може да се говори за дълготрайно емоционално състояние, като освидетелстваният е със съхранен спомен за преживяно травматично събитие. Налице са налични симптоми, които включват епизоди на повтарящо се изживяване на събитията под формата на внезапно оживяване на минали сцени ("flashbacks"); продължаващо чувство за страх и безпомощност, отчужденост от другите хора, липса на съзвучност спрямо заобикалящата среда и избягване на действия и ситуации, напомнящи за събитието. Психологът обяснява и това, че в личностните възприятия на ищеца авторитетът, който е имал пред обществото, силно е бил нарушен във връзка с процесния инцидент и се явява като персистираща афективна стимулация, която се отразява крайно негативно. По делото пред първоинстанционния съд, по искане на ищеца, са разпитани свидетелите Й., която живее с ищеца на семейни начала и И., негов колега. Първата обяснява, че След като се прибрал бил пребледнял и много притеснен, защото авторитетът му пред децата и колегите му бил засегнат. Обяснявал, че е публична личност - три мандата общински съветник и хората в града го познавали. Първите няколко месеца ищецът постоянно проверявал дали сина му си носи личната карта, когато излизал навън. Обяснява и това, че първите месеци ищецът получавал задух, сърцебиене. Ходил при личния лекар и му правили електрокардиограма, но нямал кардиологичен проблем. Ходил и на психиатър, който му изписал медикаменти, които вземал два-три месеца, но от тях се почувствал по-зле. Безсънието му продължавало и до момента. Преживявал много тежко случката и към момента, но първите месеци било кошмар в дома им. Фиксирал се в една точка и станал много некомуникативен. Отношението спрямо нея и детето се променило. Имало период, в който бил станал апатичен и не участвал в семейните разговори. Вторият свидетел разяснява, че е присъствал при задържането на ищеца, който след това се почувствал зле. На следващия ден бил по-затворен, по-неконцентриран, станал по-странен, сякаш бил стресиран. След случката се затворил в себе си, постоянно бил сериозен, като впечатленията му били преки, но спорадични, при служебни срещи през периоди от около две седмици. По искане на ответната страна съдът е разпитал свидетелите Й. И. и В. В., които разясняват обстоятелства около задържането на ищеца, като първият свидетелства, че при изпълнение на служебните им задължения по съставяне на фиш за нарушение на ЗДВП ищецът е започнал словесен спор с полицаите като посочил, че човекът е нямало къде да паркира и затова спрял за кратко, като въпреки забележките на дл. лица, той продължил да негодува още около 10-15 минути и да спори с тях, след което му бил поискан документ за самоличност а ищецът отказал и се отдалечил, като след представяне и повторно поискване на документите му поставили белезници, след което го въвели в служебния автомобил и отвели в РУ, където били изготвени заповед за задържане и акт по ЗМВР, като задържането било за това, че е пречил на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. Ищецът нямал лична карта в себе си и самоличността му била установена чрез Информационната система на МВР. В момента, в който отпаднала необходимостта от неговото задържане бил освободен. При установените факти, съдът е приел иска за допустим, като предявен срещу надлежен ответник юридическо лице, в чиято структура е органът, издал незаконосъобразния административен акт. По същество, административният съд е преценил исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за доказана по основание поради наличието на индивидуален административен акт, отменен като незаконосъобразен по предвидения в закона ред с влязло в сила съдебно решение, с което е намерил за доказано наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съдът е намерил жалбата за и частично основателна по размер до присъдената сума от 1 500 лв. Аргументирал се с това, че незаконосъобразното ограничаване на правото на придвижване и престоят в полицейското управление, продължило от 17,05 ч. до 18.10ч. на 14.09.2022 г., обективно водят до негативни последици върху психическото и физическо състояние на задържаното лице, проявили се в различни етапи след задържането му, под формата на силен стрес , тревожност, безпокойство, чувство на срам, изолация и принудително ограничаване на контактите с хората. Съдът след анализ на събраните по делото доказателства и преценка на връзката между преживените от него негативни емоции и причината за същите е стигнал до извода, че претърпените от него негативни емоции изцяло са в причинно-следствена връзка с незаконосъобразния административен акт, поради което са налице и трите предпоставки за уважаване на исковата претенция. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, административният съд, съобразявайки разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл.5 от ЗОДОВ и отчитайки характера на причинените страдания, интензитета и времетраенето им от няколко месеца, както и времетраенето на самото противоправно действие по предварително изпълнение на незаконосъобразната заповед, с продължителност малко над един час и причините за тях, които били комплексни, включващи според съдебния състав съпричиняване на вредоносния резултат от увреждането, преценил като справедлив размер на обезщетяване сумата от 1 500 лв. и отхвърлил претенцията на ищеца за сумата над 1 500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. Предвид, преценката за частична основателност на иска, съдът уважил и иска за заплащане на законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за неправомерно задържане 18.01.2023 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Присъдил и разноски на двете страни, съразмерно съобразно изхода на спора. Решението е валидно, допустимо и правилно, макар и по съображения различаващи се в някои части от изложените в мотивната част на оспорения съдебен акт.. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да са налице твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на дължностни лица при ответника, реално причинена вреда, произтичаща от тях, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразните действия и настъпилата вреда. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно теорията и съдебната практика, "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно следствена връзка, която съществува между тях. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. Правилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил наличието на всички законови предпоставки по ЗОДОВ незаконосъобразен административен акт на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Правилна е преценката на първоинстанционния съд за доказаност на иска по своето основание. Безспорно е по делото наличието на неправомерно задържане на ищеца, което е във връзка с изпълнението на отменената като незаконосъобразна заповед за задържане. Задържането на ищеца, освен че е ограничило свободата му за около час, е въздействало пряко и върху емоционалното му състояние с интензитет, който доказано е бил най-висок по време на изпълнението на незаконосъобразната заповед и първите дни след това, причинявайки му стрес, обида и възмущение. Добавено към емоционалните му преживявания следва да бъде и физическото страдание от използваното техническо средство белезници, което е довело до видими, макар и временни наранявания, за които касаторът се е освидетелствал. Решаващият съд обосновано е приел и наличието на причинна връзка между претърпените от Л. неимуществени вреди, посочени по-горе, и неправомерното му задържане. Несъстоятелни са твърденията за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се във възприемане на аргумента за съпричиняване, изложен от ответната страна след отговора й и първото по делото заседание, поради преклудиране на възможността да направи подобно възражение. Макар и исково по своя характер, производството по чл.203 и сл. АПК не губи своето служебно начало, ангажиращо задължението на съдебния състав да установи обективната истина. Настоящият състав обаче, не споделя изводите на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.5, ал.2 ЗОДОВ от страна на Л.. Действително правилно е възражението на касатора , че след произнасяне на съда по незаконния характер на заповедта, повторна преценка на приноса на пострадалия и субективната страна на деянието му е недопустима. Подобна позиция би противоречала на дадените в обратен смисъл указания в т.3, изр. второ на Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004г. на ВКС по т.гр.д. 3/2004г. на ОСГК. Производството по налагане и оспорване на заповедите за задържане е с характер на наказателно в широк смисъл, според стандартите на ЕСПЧ, тъй като засяга по един категоричен начин правната сфера на задържаните лица, правото им на свобода и свободно придвижване, като реакция на възприето да е противоправно тяхно поведение. В този смисъл Решение 1699/13.12.2022г. по а.н.д. 3928/2022г. притежава характера на присъда в широк смисъл и обвързва първоинстанционния съд в исковото административно производство относно обстоятелствата посочени в нормата на чл.300 от ГПК, според която Влязлата в сила присъда на наказателния съд (вкл. и оправдателната бел. с-ва) е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. , като следва да бъде отбелязано, че съпричиняване на част от вредите е възможно и без наличие на виновно поведение у ищеца, но тази хипотеза е ирелевантна за правния спор, доколкото попада извън диспозицията на чл.5, ал.2 ЗОДОВ, предвиждаща намаляване на обезщетението единствено когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането. Вредоносният резултат разбира се е възможно да бъде постигнат и от въздействието на две или повече независими едно от друго действия, т.е. комплексно като пряка причинна връзка от приетия за противоправен адм. акт, действие, бездействие, както и от друго или други активности на ищеца, непопадащи сред действията му, посочени в отменената заповед. В този случай преценка на въпроса за виновното съпричиняване следва да бъде извършена. Конкретната ситуация обаче не е такава. Липсва установено поведение на ищеца, извън описаното в отменената заповед, което да се твърди и доказва, че се намира в пряка причинна връзка с установения вредоносен резултат. Друг би бил въпросът, ако установеното като издадено против него наказателно постановление за липсата на документ за самоличност бе потвърдено. Въпреки несъгласието на съда с изводите на АдмС Варна за наличието на виновно съпричиняване на вредоносния резултат, крайният извод на първоинстанционния съд за постигане на справедлива обезвреда на доказаното увреждане чрез присъждане на обезщетение в размер на 1500,00 лева се явява правилно и обосновано. Изложени са мотивирани доводи за сравнително непродължително и нетрайно разстройство на психическото здраве на ищеца, като правилно е акцентирано на това, че не се установява психично състояние, което да е излязло извън рамките на обичайното и да притежава болестен характер. Правилно първоинстанционният съд е акцентирал и върху това, че липсват данни също така за дискредитиране на ищеца в обществото. Правилен е изводът на съда, че негативните емоции са били с невисок общ интензитет, граничещ по-скоро с вътрешно чувство на разочарование и обида, засягащи човешката чест, т.е. личностната самооценка на пострадалия, но не и достойнството на ищеца, т.е. оценката на околните за неговата личност. В исковата молба нито се твърди, нито се доказва промяна на отношението на членовете на семейството, колектива и социума към личността на Л.. Недоказано от страна на ищеца е останало и твърдяното качество на публична личност . Не се доказва към момента на задържането съшият да е заемал ръководна държавна длъжност или да е известен в обществото като публичен изразител на граждански позиции по важни обществени въпроси, нито се твърди и доказва все в този контекст задържането му да е намерило отзвук в пресата и средствата за масова комуникация, вкл. дигитални приложения и интернет канали. В обосновката на размера на обезвредата действително, както е отбелязал това и касаторът липсват конкретни мотиви относно наличието и на болезнено усещане от поставянето на белезници на ръцете на Л., но видно от заключението на експерта, изготвил съдебномедицинската експертиза тези страдания са пренебрежимо ниски по интензитет и продължителност, за да са в състояние да доведат до увеличение размера на обезщетението над присъдената сума от 1500,00 лева. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че най- интензивно честта, достойнството, доброто име и авторитета на Л. са засегнати в първите часове и дни след задържането му, както и това, че средната продължителност е била няколко месеца, за което няколкократно свидетелства и партньорката на ищеца. При обосноваване размера на присъденото обезщетение отчетено следва да бъде и обстоятелството, за което са направени фактически установявания и са събрани доказателства пред първоинстанционния съд, че паралелно с постановяването на отменената заповед спрямо ищеца е било инициирано и производство по ангажиране на административнонаказателната му отговорност посредством издаване на АУАН 66/14.09.2022г., а по-късно и НП 433а-230 от 20.12.2022г. Доколкото двете хипотези са комплексно свързани, логично и житейски обосновано е негативните емоции, които ищецът доказва да е изпитвал да са причинени паралелно и от двата противоправни акта, което би могло да обоснове дори извод за намаляване размера на присъденото обезщетение. Поради липсата на процесуална възможност за влошаване положението на касационния жалбоподател, решението на Административен съд Варна следва да бъде оставено в сила. Ето защо и развитите от касатора доводи за незаконосъобразно занижаване на определеното обезщетение се явяват неоснователни. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че решението в обжалваната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора искането за присъждане на разноски в полза на касатора се явява неоснователно, а поради липсата на искане от процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, такива не следва да й бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,