Решение № 9742 от 07.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5119/2026 г.

Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Р. от [населено място],чрез адв.Хаджиева против Решение № 645 / 16.02.2026 г. по адм. дело № 1748 / 2025 г. на Административен съд – Хасково. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Ответникът по касационната жалба – директорът на ТП на НОИ – Хасково, чрез юрисконсулт Запрянова изразява становище за неоснователност на същата. Представя писмен отговор и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде оставено в сила като претендира разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 АПК е неоснователна. С Решение № 645 / 16.02.2026 г. по адм. дело № 1748 / 2025 г. на Административен съд – Хасково е отхвърлил жалбата на Г. Р. Р., срещу решение № 1012-26-438-1/ 13.10.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърдените с него задължителни предписания № ЗД-1-26-02048670 /03.09.2025 г. на контролен орган на ТП на НОИ-Хасково. Приел е, че жалбоподателката не е придобила правата на самоосигуряващо се лице, тъй като за нея не е налице фактическия състав на чл.4, ал.3, т.4 КСО във връзка с §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО и подадените от нея данни като земеделски стопанин следва да бъдат заличени. Посочил е, че оспорените актове са издадени от компетентни органи, в предвидената форма, след спазване на административнопроизводствените правила, при точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. Решението е правилно. По делото е установено, че Г. Р. Р., от [населено място] е била регистрирана като земеделски стопанин, собственик на животновъден обект, регистриран като „лично стопанство“ съгласно писмо изх. № РД-12-02-1239-1/21.10.2025г на ОД-Земеделие Хасково. Същата е отглеждала 37 птици.В констативен протокол № КП-5-26-01879875/01.04.2025г е установено,че Г. Р. Р. е регистрирана като земеделски стопанин от 01.04.2015г и следователно като самоосигуряващо се лице с прекъсване на дейността от29.02.2016г,възобновяване на дейността от 18.01.2016г и прекъсване на същата от 23.06.2017г и възобновена регистрация до 15.06.2020г.. Предвид данните в Регистъра на земеделеските стопани и липсата на доказателства за реално осъществени продажби на селскостопанска продукция е прието,че за този период касаторката не е упражнявала трудова дейност като земеделски стопанин,свързана с производството на продукция,предназначена за продажба. Има данни за внесени осигурителни вноски в приход на бюджета на ДОО в качеството ѝ на самоосигуряващо се лице за периода 01.04.2015 г. – 30.06.2019 г.Установено е ,че в периода 2015-2024г касаторката е подавала ГДД по ЗДДФЛ,но пък за този период същата не е регистрирала обекти за продажба на яйца,няма заверени дневници в ОДБХ-Хасково и няма регистриран животновъден обект,тип „ лично стопанство“ по реда на чл.137 ал.11 от ЗВМД. Съгласно §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. Животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в тях суровини и храни (чл.13, ал.4 от Закона за храните). Животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми (чл.13, ал.5 от Закона за животновъдството). Легална дефиниция на понятията "ферма" – животновъден обект и "лично стопанство" – животновъден обект е дадена в §1, т.46 и т.47 от ДР на Закона за животновъдството. Съгласно чл.137 от Закона за ветеринаромедицинската дейност собствениците или ползвателите на животновъдни обекти имат задължение да подадат заявление за регистрация на обекта до директора на съответната ОДБХ. Макар и да е подала такова и да е получила регистрация, създадения от касаторката животновъден обект няма белезите на ферма. Съгласно легалната дефиниция на понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, дадена в §1, ал.1, т.3 ДР на КСО е, че такова е всяко "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски". В чл.4, ал.3 КСО са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 са посочени и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл.4, ал.4 КСО лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е дадено в §1, ал.1, т.5 ДР на КСО и предполага предлагане на пазара произведените в животновъдния обект суровини и храни, което е свързано с действителното осъществяване на дейността като земеделски производител. Регистрацията и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл.10, ал.1 КСО, във връзка с чл.4, ал.3, т.4 КСО. Елемент от фактическия състав на осигуряването е реалното осъществяване на трудова дейност, както е посочено и в §1, ал.1, т.5 ДР на КСО досежно земеделските стопани. Неоснователни са оплакванията,че първоинстанционният съд не е отговорил на всички релевирани с жалбата оплаквания. Доводите на страните са обсъдени в цялост, като е съобразено,че оспореният административен акт съдържа самостоятелни мотиви, отговарящи на изискването на чл.59 ал.2 т.4 АПК. Достигайки до същите изводи, административният съд е постановил правилно решение.Настоящият състав на Върховния административен съд не констатира наличие на заявените от касатора касационни основания по чл.209 АПК. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора, в тежест на касатора следва да бъдат поставени заявените от ответника по касационната жалба разноски за тази инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 144 АПК съдът определя в размер на 76,69 евро. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение