Решение № 165 от 19.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 55/2010 г.

Решение № 165 от 19.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 55/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Вероника Имова Делото е образувано по реда на глава ХХХIII НПК. Осъденият В. П. П., чрез защитата си адв. С, гр. Ямбол, ИСКА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ на производството по н.о.х.д. № 659/09 г. на Ямболския районен съд и по в.н.о.х.д. № 381/09 г. на Ямболския окръжен съд, по което с решение № 134/8.01.2010 г. е потвърдена присъдата по цитираното първоинстанционно дело, с която в производство при съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 и сл. НПК е признат за виновен за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. З пр. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода от 11 месеца, както и е признат за виновен за престъпление по чл. 216, ал. 4 вр. ал. 1 и вр. с чл. 54 НК е осъден на глоба в размер на 100 лв.. Определено му е общо най-тежкото наказание, съгласно чл. 23, ал. 1 от НК, от 11 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 23, ал. З от НК, съдът е присъединил към общо най-тежкото наказание и наказанието глоба, в размер на 100 лв. Основанието за възобновяване е по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. с чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Явната несправедливост на наказанието се претендира да е налице и в двете й проявни форми . Наложеното наказание лишаване от свобода не съответства на определящите вината обстоятелства и неправилно е отказано прилагането на условното осъждане по отношение на осъденият П. Според доводите в искането, определеното наказание не отговаря на тежестта на извършеното престъпление. Подсъдимият е признал фактите на обвинението и степента на обществената му опасност не е висока защото, не е осъждан, проявил е разкаяние, съдействал е за разкриване обективната истина, голяма част от откраднатите вещи са предадени с протоколи за доброволно предаване. Решаващите съдилища не са отчели експертно решение на ТЕЛК от 3.07.09 г., издадено за осъденият П., в което му се признава 50% инвалидност, поради заболяване. Иска се възобновяване на делото и изменяване на решението, с намаляване размера на наказанието на осъденият и отлагане изпълнението му по чл. 66 НК. Осъденият В. П. се явява лично в съдебно заседание и с упълномощеният от него з., адвокат В от АК гр. Я., която поддържа искането с посоченото в него основание за възобновяване, и изменяване атакуваното решение с намаляване на наказанието лишаване от свобода и отлагане изпълнението му по чл. 66 НК. Прокурорът от ВКС намира искането за неоснователно. В последната си дума, осъденият В. П. П. съжалява за извършеното и моли за изменяване на съдебното решение на поисканото основание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД провери данните по делото и в пределите на правомощията си, прие следното: Искането за възобновяване е допустимо поради съответствието му с изискванията на правилата и на реда, предписани в чл. 419 чл. 424, ал. 1 и ал. 2 НПК, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО. Не е допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. С присъда № 930/29.10.2009 г. постановена по НОХД № 659 на Районен съд - гр. Я. за 2009 г., съдът е признал подс. П. за виновен, че в периода от полунощ на 10.11.2006 г., до 03.31 ч. на 21.02.2007 г. в гр. Я., при условията на продължавано престъпление, действайки чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, е отнел чужди движими вещи на обща стойност 6 804,36 лв. от владението на различни собственици, без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на осн. чл. 195, ал. 1, т. З пр. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от 11 месеца; признат е за виновен и в това, че на. 20.02.2007 г. в 04,45часа в гр. Я., ул. Т. № 26 в магазин на "М-Тел"АД, е унищожил противозаконно чужда движима вещ на обща стойност 48 лв., собственост на "М-Тел магазин - Ямбол", като деянието представлява маловажен случай, поради което и на осн. чл. 216, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на глоба в размер на 100 лв. . По чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил общо наказание от 11 месеца лишаване от свобода, което осъденият да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип и по чл. 23, ал. З от НК, съдът е присъединил към общо най-тежкото наказание и наказанието глоба в размер на 100 лв.. По жалба от защитата на подсъдимия, е образувано въззивно производство. С въззивно решение № 134/8.01.2010 г. по в.н.о.х.д. № 381/09 г. на Ямболския окръжен съд присъдата е изменена в частта й за основанието за индивидуализиране на наказанието на подсъдимия П, за престъплението по чл. 216, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, като от основание по чл. 54 от НК то е изменено в основание по чл. 58а от НК, както и в частта за разноските по делото, а в останалата, част присъдата е потвърдена. Не е допусната явна несправедливост при определяне наказанието на осъденият П. Наказанията му съответстват на обществената опасност на деянието и дееца и правилно е отказано приложението на чл. 66, ал. 1 НК. При определяне вида и размера на наказанието, решаващият съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК като е изпълнил задължението си по чл. 373, ал. 2 НПК и е наложил наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 195, ал. 1 НК, под предвиденият в закона специален минимум, съгласно чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, а именно, в размер на единадесет месеца лишаване от свобода. При индивидуализацията на наказанието на осъденият, както първостепенният, така и въззивният съд са съобразили санкционните последици за конкретния деец по вид, размер и начин на изпълнение, единствено въз основа на данните по делото. Преценени са всички значими за индивидуализацията на наказателната отговорност на осъденият обстоятелства, обуславящи тежестта на престъплението и личната опасност на дееца, както се изисква от общите правила на чл. 36 НК. Не следва да се възприемат за основателни доводите в искането, че съдилищата са пренебрегнали степента на тежест на релевантните фактически данни за личността на подсъдимия. Безспорно е, от проверката на атакуваните съдебни актове / присъдата и решението/, че съдилищата са оценили всички данни от събраните доказателствени източници, оформящи преценката за индивидуализацията на наказанията. Невярно се твърди, че са игнорирани чистото съдебно минало, процесуалното поведение на осъденият в хода на наказателното производство, характеристичните данни, здравословното състояние с приложеното заключение на ТЕЛК, оказаното съдействие в хода на досъдебното производство за доброволно предаване на част от откраднатите вещи и наличието на критичност към извършеното. Правилно е отчетена, наред с тези данни, високата степен на обществена опасност на извършеното, времето и мястото на осъществяване на всяко едно от деянията, включени в продължаваното престъпление, упоритостта на извършване на деянията и техният брой/ шест деяния/, завишената обща стойност на вещите, предмет на престъплението, упоритостта при проявата на престъпния умисъл. Проблемите в здравословното състояние на осъденият П. са обсъдени в изводът на съдилищата, че то не е от характер да попречи на ефективното изтърпяване на наказание лишаване от свобода, при гаранциите в процедурите в ЗИНЗС, че спрямо изтърпяващите наказание лишаване от свобода, се прилага задължително медицинско обслужване от медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода, по реда на чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Неоснователно се иска от защитата двойно правно действие на признанието на фактите на обвинението от с. на подсъдимия. ВКС следва да отбележи, така както е приел и в т. 7 на ТР № 1/09 г. на ОСНК, че формалното волеизявление на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, с което той признава фактите в обвинителния акт, не трябва да се интерпретира допълнително и като смекчаващо обстоятелство, при индивидуализацията на санкцията, съобразно изискванията на чл. 373, ал. 2 НПК във вр. с чл. 55 НК. Според цитираното тълкувателно решение на ОСНК на ВКС: "Благоприятната последица от този вид самопризнание е предопределена от закона в чл. 373, ал. 2 НПК, поради което то не трябва безусловно да води до прекомерно снизхождение. " ВКС намира за съответни на данните по делото и на целите на чл. 36 НК изводите в решението на въззивната инстанция за неприлагане спрямо осъденият на института на условното осъждане по чл. 66 НК. Чистото съдебно минало на дееца не е единствената предпоставка за условното осъждане. Известно е от правната теория и съдебна практика, че чл. 66, ал. 1 НК може да намери приложение, само ако за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца, не е наложително да изтърпи наказанието. Прилагането на института на условното осъждане би било проява на необосновано снизхождение към подсъдимия, предвид високата степен на обществена опасност на извършеното от него, обуславяща се от конкретната тежест на извършеното, поради механизма и мащабите му, постигнати от П. Наказанието изпълнява освен предупредителната възпираща и превантивната роля за самия деец и превантивно предупредителна роля по отношение и на останалите членове на обществото. Предвид нуждата от по-засилена охрана на обществените отношения на правото на собственост, при нарасналата динамика на този вид престъпление, условното осъждане за искателя се явява правно неоправдано. При тези изводи, не е допуснато основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК за възобновяване на делото и ВКС, в този съдебен състав