Решение № 7079 от 25.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3399/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет, чрез процесуален представител - служител с юридическо образование А. Георгиева, срещу решение 768 от 29.01.2025 г., постановено по адм. дело 2172/2024 г. по описа на Административен съд Бургас. С обжалваното решение е отменено решение 11523 от 05.11.2024г. на председателя на ДАБ за отнемане на предоставен на Р. Ш., гражданин на Турция, хуманитарен статут. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил фактите и обстоятелствата, установени в хода на административното производство. Намира, че възраженията на турския гражданин по отношение на започнатото производство по реда на чл. 78 ЗУБ са от лично естество и по същество не касаят основанията за отнемане на хуманитарен статут. Сочи, че съдът необосновано е приел за относимо за настоящия казус решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС/ по дело С-159/21, тъй като административният орган се е позовал на редица нови факти и доказателства, приложени по преписката и обсъдени в решението за отнемане на хуманитарен статут. Счита, че защитата на националната сигурност е приоритетна цел пред запазването на фактическото съжителство на двама души, единият от които е чужд гражданин, за когото са налице категорични данни, че с действията си може да постави тази сигурност в опасност. В открито съдебно заседание, чрез юрк. Хичовски, се поддържат изтъкнатите в касационната жалба съображения и се прави искане за отмяна на атакуваното съдебно решение. Ответникът Р. Ш., гражданин на Турция, чрез процесуалния си представител адв. Радиева, с писмено становище оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Излага доводи по съществото на спора и претендира присъждане на направените разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Бургас е образувано по жалба на Р. Ш., гражданин на Турция, срещу решение 11523/05.11.2024 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което на основание чл. 78, ал. 5, във вр. с чл. 17, ал. 4, във вр. с чл. 12, ал. 2, т. 4 и чл. 48, ал. 1, т. 1 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ е отнет предоставения му през 2005г. хуманитарен статут. Пред първата инстанция е приобщена цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, в т. ч. писмо от 31.08.2023 г. от ДАНС с вх. ЦУ-04-1194-5, в което е посочено, че лицето продължава да представлява заплаха за националната сигурност и не е налице основание заповед рег. З-2382/24.09.2021г. за налагане на ПАМ експулсиране в Република Турция, издадена от председателя на ДАНС, да бъде преразгледана. Административният орган е приел, че е налице хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ за отнемане на хуманитарен статут на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за националната сигурност". Изложените от административния орган съображения при постановяване на решение 11523 от 05.11.2024г. не са възприети от решаващия съд, който е приел, че актът е издаден в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел е, че органът не е съобразил и се е произнесъл в противоречие с решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС/ по дело С-159/21, тъй като отнемането на хуманитарния статут на турския гражданин е обусловено единствено от даденото от ДАНС, немотивирано становище. Съдът е посочил, че органът е следвало да извърши собствена преценка на фактите и на събраните доказателства, включително свързаните с прилагането на чл. 14 и 17 от Директива 2011/95, а не единствено въз основа на писмо от ДАНС, че чужденецът представлява заплаха за националната сигурност, да отнема предоставен статут. Съдът е съобразил също така, че по делото са събрани и достатъчно доказателства относно семейното положение и тежкото здравословно състояние на чужденеца, за които органът е преценил, че не са пречка за отнемане на предоставения хуманитарен статут. Не е било взето предвид от органа, че при първоначалното предоставяне на хуманитарен статут на Ш. с решение 78/16.02.2005 г. е прието, че с оглед принадлежността на чужденеца към партия [заличен текст] има реална опасност при връщане в Турция същият да бъде задържан, както и не е обсъдено и твърдението на турския гражданин, че е бил информатор на ДАНС и в тази връзка животът му в Турция не би бил в безопасност. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговата отмяна. Настоящата инстанция напълно споделя мотивите на съдебния състав и препраща към тях, съобразно чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, предвид което не следва да ги преповтаря. Според постоянната практика на СЕС принципът на предимство на правото на Европейския съюз утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Позоваването от държава членка на разпоредби на националното право, включително и конституционни, не би могло да засегне единството и ефективността на правото на ЕС, защото действието на принципа на предимство на съюзното право обвързва всички органи на дадена държава членка, без националните разпоредби да могат да са пречка за това /справка - решение от 23.11.2021 г. на СЕС по дело С-564/19, т. 78 и т. 79/. Неотклонно застъпвано в практиката на СЕС е и схващането, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на ЕС, принципът на предимство на правото на Съюза изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на съюзното право, да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива да остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията (решение от 18.01.2022 г. на СЕС по дело С-261/20, т. 30). В контекста на изложеното правилно решаващият съд е съобразил даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21 тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/ЕС/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС в решението му по дело С-159/21, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32/ЕС във връзка с чл. 14, § 4, б. а и чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95/ЕС не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, /който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32/ЕС е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, тоест по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник-председателят на ДАБ/, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от такива органи, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. В този смисъл е и константната практика на ВАС, формирана след решението по дело С-159/21 на СЕС. Следователно и предвид факта, че в случая на чужденеца е отнет предоставения му хуманитарен статут само заради изразеното от ДАНС становище, при това без овластения за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че оспореният акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/21 г. и даденото с него тълкуване, постановен в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Обжалваното решение не страда от наведените с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на ответника направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, изр. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,