Решение № 2614 от 13.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 40/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Русе, подадена чрез процесуален представител старши юрисконсулт Г. Ибрям, против Решение 3308/15.11.2024 г., постановено по административно дело 283/2024 г. по описа на Административен съд Русе. С оспореното решение е отменена Заповед 30/13.03.2024 г. на Кмета на Община Русе, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с М. И. М., заемаща длъжността директор на дирекция "Управление на собствеността" при Община Русе, поради съкращаване на длъжността, считано от 14.03.2024 г. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, като по същество се оспорват възприетите от съда правни изводи за незаконосъобразност на заповедта. Касационната жалба се поддържа от депозиралият я процесуален представител, който моли да бъде уважена, като се отмени съдебното решение по съображения, развити в писмени бележки. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна М. И. М., чрез адвокат П. Иванова, посредством писмен отговор, оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е заповед, с която е прекратено служебното правоотношение на държавен служител на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл поради съкращаване на заеманата длъжност. Съдът е отменил заповедта, развивайки подробни и обосновани мотиви за материалната й незаконосъобразност, които се споделят от настоящата инстанция, тъй като са съобразени с установените факти и приложимия закон. Основният спор по делото е свързан с преценка на обстоятелството налице ли е реално съкращаване на длъжността, която е заемала М. И. М.. Съдебният състав подробно е анализирал събраните по делото писмени доказателства, съпоставил и сравнил е структурните звена, такива каквито са били преди и след извършената промяна по силата на Решение 50, прието с протокол 4 от 25.01.2024 г. на Общински съвет Русе, което именно е послужило като основание за издаване на процесната заповед. Въз основа на този анализ и сравнение, съдът е достигнал до верния извод за това, че в случая не са изпълнени законоустановените изисквания за реално съкращаване на длъжността, която е заемал служителя. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице материално-правните и кумулативно изискуеми предпоставки на фактическия състав на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. Реалното съкращаване на длъжността по смисъла на тази норма изисква наличието на две кумулативни предпоставки: 1) премахване на длъжността като нормативно определена позиция и 2) прекратяване на системата от функции, задачи и задължения, утвърдени с длъжностна характеристика за длъжността, респективно тяхното изменение да е толкова съществено, че да обуславя наличие на качествено нова длъжност. Следва да се установи, че длъжността, заемана от служителя като нормативно определена позиция и система от функции, задължения и изисквания не съществува или ако е запазена, то е намален броя на служителите, които изпълняват тази длъжност. По делото не е установена нито една от посочените две хипотези за съкращаване на длъжността по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. Установено е, че функциите, задълженията и изискванията, които са били вменени на М. като директор на дирекция "Управление на собствеността" се запазват, като се вменяват на други органи, и допълнително към нейните функции и задължения се включват и тези, свързани с управлението на етажната собственост, следователно длъжността е продължила да съществува и е преминала в сходен вариант върху други длъжностни лица, които да я изпълняват. Верен е решаващият извода за това, че длъжността не е престанала да съществува като система от функции и отговорности, като освен това няма и намаляване и на служителите, ангажирана с конкретната дейност. Настоящият съдебен състав споделя и втория мотив, възприет от първостепенния съд за незаконосъобразност на заповедта на основанието по чл. 146, т. 5 АПК. Административният орган не е съобразил принципа за съразмерност при упражненото от него правомощие, което в случая не е извършено по разумен начин, добросъвестно и справедливо, така, че да не засяга права в по-голяма степен от най-необходимото за целения резултат, както го задължават разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 АПК. Въз основа на изложените мотиви, неоснователно е твърдението в касационната жалба за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Решението е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материални норми. Същото е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Не са допуснати и нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат отмяна на съдебния акт, въпреки обратните твърдения в касационната жалба, които са лишени от конкретика. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказан размер от 1000 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,