Решение № 12480 от 19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2173/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Б. А. И. от гр. Сливен, чрез адв. Попов, срещу Решение 105 от 17.01.2024г., постановено по адм. дело 171/2023г. по описа на Административен съд Сливен. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени оспореното от него Решение 1012-19-20#5 от 11.04.2023г. на Директор на ТП на НОИ Сливен, както и потвърденото с него Разпореждане 2103-19-1883#8 от 20.02.2023г. на Ръководител ПО в същото ТП на НОИ. Претендира разноски. Ответникът Директор ТП на НОИ Сливен, чрез ст. юриск. Христова, счита касационната жалба за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за законосъобразност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отхвърли жалбата на И., първостепенният съд е приел, че органът правилно е приложил и материалния, и процесуалния закони, като е приел, че законосъобразно не е била отпусната поисканата от лицето лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по негово заявление вх. 2113-19-1883 от 18.12.2018г. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно, постановено при изяснена фактическа обстановка и доказателства, които са обсъдени от административния съдия в тяхната съвкупност и поотделно. По повдигнатите конкретни оплаквания в касационната жалба, касаещи непризнат осигурителен стаж при работодателя ГД Пожарна безопасност и защита на населението Сливен, за положен от лицето извънреден труд(в самата жалба се сочи този стаж да е неотразен в съответните издадени на И. документи по образец), то съответни на закона са изводите на административния съдия. Преди всичко тук следва да се посочи в по-общ план(на база представените по делото доказателства за воден исков процес по гр. дело 6439/2018г. по описа на РС Сливен), че търсените за разрешаване и поставени(като централен момент) с касационната жалба въпроси, не могат да получат положителен за оспорващия резултат, защото преценката по тях не е предоставена нито на пенсионния орган, нито на съда, проверяващ издаденото от ответника по касация решение, с което са потвърдени изводите на Ръководител ПО Сливен в административния акт по заявлението за пенсиониране на И.. В тази връзка следва да се посочи, че спорът по повод положения от лицето извънреден по време на работата му при посочения по-горе негов осигурител, е трудов спор по см. на чл.357 КТ (непопадащ в приложното поле на Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред), който касае изясняване съдържанието на трудовоправната връзка(така напр. Определение 136 от 09.04.2020г. по ч. гр. дело 484/2020г. на ВКС на РБ). В тази връзка следва да се посочи, че в производството по отпускане на пенсия преценката се основава само на изрично посочените документи по чл.40 от Наредбата за пенсиите и осигурителни стаж(НПОС), които се издават по определен ред и следва да имат точно определени реквизити. Така според ал.1 осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документ по утвърден образец, като според ал.3 документите по ал.1 се издават въз основа на ведомости за заплати, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. Само в случаи, когато документите по ал. 3 липсват(а в този казус те не липсват), осигурителите или техните правоприемници по изключение могат да издават удостоверения за осигурителен стаж и трудово възнаграждение или за осигурителен доход и въз основа на други автентични документи, щом те съдържат достатъчно данни за осигурителния стаж и за осигурителния доход(така ал.5 на чл.40 НПОС). По делото не е спорно, че И. има издадени: Удостоверение обр. В(за класиране и пенсия) от 07.12.2016г. и Удостоверение обр. УП-3 808р-2701 от 15.12.2021 г. за периода след 31.12.2004г. до 31.12.2015г., в които обаче са посочени само 297 часа извънреден труд, т.е. значително по-малко от визирания от лицето обем на действително положения от него извънреден труд. В производството пред пенсионния орган, положеният от лицата извънреден труд, за да бъде зачетен като осигурителен стаж съгласно новелата на чл.38 ал.16 от НПОС, следва да е удостоверен по реда на чл.40 НПОС. Пред административния орган в това производство не могат да бъдат установявани факти и обстоятелства, основани на документи, извън посочените в чл.40 НПОС, който да формират извод за друг, различен размер на удостоверения или въобще за твърдяния от заявителя осигурителен стаж в резултат на положен извънреден труд. Това и така не само защото разрешаването на този въпрос, представлява разрешаване на трудов спор по см. на чл.357 КТ, но и защото работодателят-осигурител(който не е прекратен, т.е. продължала да съществува в правния мир) не участва в това производство. Този въпрос не може да се разреши и в съдебната фаза по такъв спор, след като съдът сам не е инстанция по същество. Следва да се отбележи, че защитата на касационния жалбоподател се основава на изводите на заключенията по вариантите на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза(основно и допълнително заключения на в.л. Илчев), която е обосновала изводите си с документи от счетоводството на работодателя и други документи(извън посочените в чл.40 ал.1 и ал.3 НПОС), като напр. графици на дежурства и други подобни, както и на разпитаните двама свидетели в о.с.з. на 14.07.2023г. и 19.09.2023г.. По отношение на последните следва да се посочи, че с гласни доказателства тук не може да се установява обема(размера) на положения извънреден труд, за разлика от производствата по чл.357 КТ, вкл. и дори това по ЗУТОССР, където кръгът на доказателства е значително по-широк(чл.6 ал.2), като допустими са и гласни доказателства при начало на писмено доказателство(чл.6 ал.1). Или следва да се обобщи, че за И. открит е бил пътя на установяване на спорните обстоятелства по реда на чл.357 КТ между него и осигурителя му, или чрез производства по негови искания за издаване на документи по образец(обр. УП-3) от непрекратения негов бивш работодател, които документи по своята правна същност представляват индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК, т.е. волеизявления за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, вкл. и отказът да се издаде такъв документ, поради което и в посочения контекст търсената защита пред съд е също е била допустима(така Определение 10627 от 09.10.2024 г. на ВАС по адм. д. 8987/2024 г., VI о. ). Последният способ за защита обаче е ограничен от обстоятелството, че волеизявлението относно фактите и обстоятелствата с правно значение, които са материализирани в удостоверителния документ, представляващо неговото съдържание(в случая размера на положения извънреден труд), може да се оспори само по административен ред. С разпоредбата на чл. 81, ал. 2 АПК изрично е предвидено, че по административен ред може да се оспори и съдържанието на документ и по аргумент за обратното следва да се приеме, че съдържанието на документа (удостоверителния административен акт) не може да се оспорва пред съда. В тази връзка следва да се обсъди и изложеното в касационната жалба относно значението, респ. зачитане на правните последици от приключилия трудов спор по посоченото гр. дело 6439/2018г. по описа на РС Сливен. Видно е от окончателния съдебен акт, с който този спор е разрешен Решение 174 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. 4893/2019 г., III г. о., ГК, че с него е приключен правен спор по установителен иск между работника и работодателя за правото на допълнителен платен годишен отпуск, поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие в размер на 12 дни годишно за времето от 01.01.2003г. 30.06.2014г. Исковата претенция е била частично уважена, респ. частично отхвърлена, но силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение на предмета на правния спор, като по този начин определя и нейните обективни предели. В този смисъл и както е посочено в самото решение на ВКС е признато(установено) право на допълнителен годишен отпуск, вследствие на положен през посочения период извънреден труд, като за периодите (на тримесечие), в които има отработени повече от 50 часа, претенцията е била уважена, а за останалите е била отхвърлена. В обвързващите страните мотиви на съдебния акт, с който спорът е разрешен окончателно по същество, обаче липсва установяване на конкретния обем на отработените часове извънреден труд за всяка тримесечие, респ. и за календарна година, тъй като установяването на самия извънреден труд е било необходимо в този процес само с оглед прехвърляне на размера от 50 часа на тримесечие(касателно правото на допълнителен платен годишен отпуск). Самостоятелна претенция, имаща за предмет установяване съдържанието на трудовоправната връзка и по отношение на този елемент, не е била разгледана по този спор, поради което и няма как този въпрос да се включи в обективните предели на силата на пресъдено нещо, респ. да следва да бъде зачетена от всеки административен орган или от административния съд на основание чл.297 ГПК. В разглеждания случая и според новелата на чл.38 ал.16 НПОС осигурителният стаж се зачита, като сборът от изработените часове през месеца, включително извънредният труд се раздели на законоустановеното работно време на лицето, но такива установявания(дори в мотивите на акта на ВКС на РБ) липсват, а те не могат да бъдат допълвани от приетите по това делото заключения на вещи лица, след като в съдебното решение липсва позоваване на конкретни констатации на експертите, а само, че в годините, за които претенцията е била изцяло уважена часовете, които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск над 50 часа, надвишават 12 дни и нищо повече. Що са отнася до соченото допуснато от административния съдия нарушение на съществени процесуални правила, извършено с отказа му да спре производството по делото във връзка с образуваното гр. дело 1790/2023г., което се счита за преюдициално спрямо тук разглеждания въпрос, то следва да се посочи, че исковият процес по установяване неистинността на двете удостоверения с основание в чл.124 ал.4, изр. първо, предл. второ ГПК, е без значение за изхода от спора с предмет на разглеждане актовете на ответника по касация и на пенсионния орган, постановени преди завеждане на делото пред РС Сливен(видно е, че исковата молба е входирана на 04.05.2023г., т.е. след 11.04.2023г.). Съгласно чл.142 ал.1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, а според следващата ал.2 установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Доколкото влязлото в сила съдебно решение на гражданския съд би имало значение в настоящият спор при положителен развой за И., то това би било обстоятелство по чл.99 ал.1, т.2, б. а КСО за изменение или отмяна на стабилния административен акт по преписката и то по инициатива на пенсионния орган, т.е. без да е необходимо сезирането му, стига тези обстоятелства да са му станали известни, а правата на пенсионера ще се охранени, тъй като според чл.99 ал.2, т.2 КСО неблагоприятния акт(неправилен отказ в случая) ще се отмени/измени от датата по чл.94 КСО. С оглед на това правилно производството по делото не е било спряно. По този, а и по останалите спорни обстоятелства, в обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на НОИ, за която страна се констатираха те да са в размер на общо 50 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.78 ал. 8 ГПК във вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25а ал.3 от Наредбата за правната помощ за осъществена защита от юрисконсулт, изразила се само в депозиране на писмен отговор, без явяване в съдебно заседание. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,