Решение № 561 от 18.12.2025 г. на ВКС по дело № 20258002200577/2025 г.

Производство пред ВКС е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. 423, ал. 1 от НПК и е образувано по искане на задочно осъдения А. А. Х. за възобновяване на НОХД № 639/2023 г. на Районен съд – Кърджали и отмяна на постановената по него присъда № 63/06.11.2023 г. (в сила от 22.11.2023 г.), с която е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК и е бил осъден да изтърпи наказание 2 години „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим и „глоба“ в размер на 2000 лв. В искането, поддържано в с. з. пред ВКС лично от осъдения и от назначения му служебен защитник, се твърди, че Х. не е участвал в образуваното съдебно производство, тъй като не е бил редовно призоваван на постоянния си адрес. Моли делото да се възобнови, за да се осигури правото му на лично участие и пълноценно осъществяване на правото на защита. Прокурорът от ВКП намира искането за основателно, доколкото осъденото лице не е участвало в наказателното производство, нито в неговата досъдебна, нито в съдебна фаза. Сочи, че доколкото то не е било привлечено в качеството на обвиняем, не е имало задължение да не се отклонява от посочения адрес. Намира, че правото му на лично участие е нарушено, поради което са налице основания за възобновяване на производството. Предлага да бъде взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. В последната си дума осъденият моли искането му да бъде уважено и да му бъде определена мярка за неотклонение „подписка“. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 423 от НПК, намери следното: Искането за възобновяване е било депозирано от осъдения на 03.06.2025 г. пред Районен съд – Кърджали, като след изпълнение на процедурните изисквания по чл. 424, ал. 3 от НПК е образувано настоящото производство по чл. 423, ал. 1 от НПК. С оглед наличните данни се установява, че най-късният момент за узнаване на осъждането е този на предаването на осъдения Х. на представители на Главна дирекция „Охрана“, което е било сторено на 16.05.2025 г., която дата е и началната за изтърпяване на наказанието по присъдата, чието възобновяване се иска (виж справка от началника на Затвора гр. Пазарджик, л. 14, и протокол за предаване на осъдено лице от германските власти, л. 27). В тази връзка искането се явява подадено в 6-месечния срок по чл. 423, ал. 1 от НПК от процесуално легитимирана страна. Поради това то е допустимо, а при разглеждането му по същество ВКС намери същото за ОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Институтът за възобновяване при задочно осъждане е специфичен процесуален механизъм с компенсаторен характер, чието предназначение е да осигури ефективно упражняване на правото на лично участие на осъдения в нов съдебен процес, когато това не е било сторено в проведения такъв в негово отсъствие. Поначало такова развитие на процеса е в конфликт с изискванията по чл. 6, т. 1, вр. т. 3, б. „с”, „d” и „е” от ЕКЗПЧ, съдържащи минималните гаранции за справедливост на наказателното производство в съдебната му фаза, сред които правото на лично участие се откроява с фундаментално значение. Съобразно сега действащата редакция на чл. 423, ал. 1 от НПК, за да не се допусне отказ от справедливо правосъдие, привеждането на този механизъм в действие е задължително във всички случаи, освен ако осъденият след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 247в, ал. 1 от НПК (надлежно връчване на обвинителния акт и призоваване за с. з., ведно с информация, че делото може да бъде разгледано в негово отсъствие при условията на чл. 269 от НПК) не е могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, не се е явил в съдебно заседание без уважителна причина. Дори обаче да са налице индиции за укриване тълкуването на разпоредбата на чл. 423 от НПК в светлината на правото на справедлив съдебен процес следва да държи сметка за актуалната практика на Съда на ЕС, която в решенията по дела С-135/25, С-644/23, С-400/23 и С-569/20 изследва приложимо право на Европейския съюз и по-специално Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепване на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство и нейните чл. 8 и чл. 9 относно правото на нов съдебен процес на задочно осъдено лице. Посочените разпоредби от Директивата имат директен ефект и при невъзможност за българския съд да тълкува приложимата вътрешноправна норма съобразно изискванията на правото на Съюза, националният съд следва да я остави без приложение като противоречаща на разпоредби от правото на Съюза, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на несъвместимата с тях национална законова разпоредба. Съдът на ЕС, тълкувайки Директивата, предлага своеобразен тест за проверка дали в действителност на задочно осъденото лице може да бъде отречено правото на нов съдебен процес, като в редица случаи въпреки неправомерното поведение на осъдения няма да може да се приеме, че е налице мълчалив отказ за упражняване на правото му на лично участие в производството. При всички положения на проверка и преценка подлежат и усилията и грижите на правораздавателните органи за осигуряване присъствието на осъдения, вкл. да са изчерпани възможностите за издирване, призоваване и информиране на лицето за последиците от отсъствието му по време на водения срещу него наказателен процес. Предвидените в чл. 8 от Директива 2016/343 и разтълкувани от СЕС критерии, за да може задочно осъденият да бъде лишен от правото на нов съдебен процес, са следните: 1) засегнатото лице да не е участвало в проведения срещу него съдебен процес по причина, че се е укрило, 2) засегнатото лице да е било уведомено за съдебния процес, 3.1) засегнатото лице да е било уведомено своевременно за последиците от неговото неявяване в съдебния процес или 3.2) засегнатото лице да е било представлявано в съдебния процес от упълномощен да го защитава адвокат, избран от самото него или назначен от държавата (т. 34-42 от решение по дело С-135/25). Прегледът на материалите по казуса, стоящ на вниманието на ВКС, разкрива следното: Досъдебното производство е започнало на 31.03.2019 г. по реда на чл. 212, ал. 2 от НПК за престъпление по чл. 354а, ал. 3 от НК с извършване на първото действие по разследването – оглед на местопроизшествие. На 31.03.2019 г. Х. е бил задържан за срок до 24 часа. Напуснал е пределите на страната на 17.04.2019 г. и няма данни за завръщането му към датата на внасяне на обвинителния акт срещу него в съда. Досъдебното производство е било спирано двукратно за установяване на извършителя (с постановления от 15.12.2020 г. и 07.02.2022 г.) и възобновявано за извършване на процесуално-следствени действия. Положени са усилия за издирването му, включително като е изпратена молба до Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ за отправяне на запитване до компетентните власти относно местонахождението на лицето на територията на Европейския съюз и Кралство Великобритания. Поради неуспеха на тези начинания Х. е бил привлечен в качеството на обвиняем на 20.07.2023 г. при условията на чл. 206, вр. чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК в негово отсъствие, като постановлението е било предявено на назначения му служебен защитник – адв. Л. Б. от АК – Кърджали. Не му е взимана мярка за неотклонение задържане под стража. Обвинителният акт срещу А. Х. е внесен в Районен съд – Кърджали на 24.07.2023 г. Делото е насрочено в разпоредително заседание на 26.09.2023 г. Съдията-докладчик е разпоредил да се изискат справки за актуалните адреси на подсъдимия, задграничните му пътувания, както и дали не изтърпява наказание или се задържа в някой от затворите или арестите на страната. В насроченото заседание ход на делото не е даден, като е постановено местно издирване по отношение на подсъдимия, комуто при установяването му да бъдат връчени съобщението по чл. 247в от НПК и другите книжа по делото. В следващото насрочено съдебно заседание, на 20.10.2023 г., след констатация, че местното издирване не е дало резултат и са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК, е даден ход на делото и същото е разгледано в отсъствие на подсъдимия. На 06.11.2023 г. е постановена присъда, с която той е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години при първоначален „строг“ режим, както и наказание „глоба“ в размер на 2000 лева. Изложеното дотук обосновава извод, че осъденият не е знаел за образуваното досъдебно производство. Той не е взел никакво участие в него, в нито едно възможно процесуално качество. Първоначално е бил издирван, за да бъде разпитан като свидетел, но и това действие е останало нереализирано въпреки многократните опити на разследващите органи да установят местонахождението му и да го призоват. Събрана е информация, която е останала непроменена в хода на цялото наказателно производство, че същият не е променял регистрираните си адреси, нито е установен на друг адрес на територията на страната. Еднопосочни са останали и данните, подкрепени и от справката от Гранична полиция, че лицето е преминало държавната граница и не се е завръщало. Осъденият е останал неосведомен и за преминаването на производството в неговата съдебна фаза. Въпреки положените усилия за издирването и призоваването му за съдебно заседание, това не се е случило. Съобщенията, изпратени до известния и регистриран адрес в страната, са се върнали с отбелязване от връчителя, че на адреса пребивават близки на търсеното лице, които отказват да получат съобщенията, а самото то е напуснало преди години. Правени са опити за неговото издирване и от съда, които също не са дали резултат. В обобщение на изложеното и като се съобразят критериите по решението на СЕС по дело С-135/25, ВКС намира, че на молителя не може да бъде отказано право на нов съдебен процес, поради което и искането за възобновяване следва да бъде уважено. Осъденият е напуснал страната скоро след образуването на досъдебното производство, но в момент, в който все още не е имал качеството обвиняем и върху него не са тежали процесуалните задължения да се явява пред разследващите органи, да не променя местоживеенето си, без да ги уведоми за това, както и да спазва мярката за неотклонение, ако му е била наложена такава. На следващо място, лицето нито е било уведомено за водения срещу него процес чрез предявяване на обвинението лично на него, а още по-малко е било уведомено за последиците от неговото неявяване. Съдът на свой ред не е могъл да го призове, съобщавайки му за датата на процеса и последиците от неявяването му, защото не е успял да установи местонахождението му, а след щателно издирване в страната, същото не е било установено и от полицейските органи. По делото липсват данни съдът да е правил опит за издирване на осъдения извън територията на страната, в пределите на Европейския съюз, предвид възможностите за въвеждане на сигнал в Шенгенската информационна система. В този смисъл не може да се приеме, че са предприети всички възможни действия за уведомяване на осъденото лице за процеса. В случая без значение за правото му на ново разглеждане на делото се явява обстоятелството, че осъденият е бил представляван от служебно назначен защитник, защото, от една страна, той не е бил изрично и недвусмислено упълномощен да го представлява пред съда в негово отсъствие, а от друга страна, налице е изрично изявление на адвоката, че не е осъществяван никакъв контакт между тях по време на процеса. На последно място в контекста на чл. 423, ал. 4 от НПК след възобновяването ВКС следва да се произнесе по мярката за неотклонение. Отчитайки наличието на обосновано предположение за извършено от осъдения престъпление, както и на риск от укриване, предвид санкцията за престъплението и възможността за ефективното й изтърпяване, а също и проявените до момента затруднения, свързани с установяване на осъдения за надлежното му призоваване и осигуряване на участието му в производството, ВКС счита, че най- адекватна се явява мярката за неотклонение „задържане под стража“. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение