Решение № 6944 от 6.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8914/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Проучване и добив на нефт и газ АД със седалище гр.София, чрез юриск. Грънчарова, срещу Решение 5026 от 24.07.2023 г., постановено по адм. дело 5031/2023 г. по описа на Административен съд София град. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отменят, дадените с Протокол за извършена проверка ПР2308703 от 10.04.2023г. предписания от служители на Дирекция инспекция по труда Плевен по т.2. Ответникът Дирекция инспекция по труда(ДИТ) Плавен, чрез юриск. Чобанова, намира така подадената касационна жалба за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отхвърли жалбата на АД-то, първоинстанционният съд е приел, че законосъобразно Инспекцията, чрез дадените предписания по т.2, предмет на спора, е упражнила правомощията си по чл.404 ал.1 КТ, указвайки на работодателя да определи лице за провеждане на периодичен инструктаж, инструктаж на работното място и извънреден инструктаж по безопасност и здраве при работа на лица, изпълняващи длъжността Организатор ТИР , съгласно изискванията на чл.2 ал.2, т.4 от Наредба РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд(или само Наредбата). Настоящият касационен състав намира изводите на административния съдия за обосновани. В тази насока следва да се отбележи, че оспорената принудителна административна мярка(ПАМ) е била приложена на основание чл.404 ал.1, т.1 КТ, според която разпоредба органите на Инспекцията могат да дават предписания както за отстраняване на нарушения на трудовото законодателство в най-общ смисъл, но и за отстраняване на недостатъците по осигуряване на здравословни и безопасни условията на труда. (така т.1 in fine). Или именно в тази връзка(в каквато насока е и регламентацията в чл.2 ал.2,т.4 от цитираната Наредба) работодателят следва да определи лицата, които ще провеждат обучението и/или инструктажа по безопасност и здраве при работа, в съответствие със спецификата на професията/извършваната дейност и на работното място, като отчита възможните опасности и резултатите от оценката на риска на съответното работно място. В разглеждания случай с предписанието по т.2 спорът всъщност се концентрирал върху това: изпълнил ли е в достатъчна степен работодателят това нормативно изискване, след като е издал Заповед 240 от 28.10.2021г., но съща така налична е и негова предходна такава Заповед 68 от 17.04.2018г. От представените с преписката документи се установява, че на 17.04.2018г. Изпълнителният директор на дружеството е подписал заповед, в която е посочил, че тя е по приложение само на чл.2 ал.2,т.1 от Наредбата, т.е. това е акт, с който се определят видовете обучения и инструктажи. Или самият касационен жалбоподател е ограничил приложение на акта само до т.1 в интересуващия ни аспект. С представената при проверката Заповед от 28.10.2021г. се установява, че тя касае вече цялостното приложение на чл.2 ал.2 от Наредбата(т.е. е по всичките четири точки), като в in fine е посочено, че тя отменя предходна Заповед 64 от 05.03.2020г.. При използвания начин на организиране уредбата на дейността, обоснован е извода, че по-новият акт отменя по-стария с идентичен предмет на регулиране, още повече че с непредставянето на заповедта от 05.03.2020г. се създават съмнения дали всъщност актът от 2018г. не е бил отменен с някой от последвалите го такива с идентичен предмет, които не са били представени от дружеството. Това неизяснено обстоятелство обаче е без съществено значение за казуса, защото ясна е новелата на чл.2 ал.2,т.4 от Наредбата, която изисква посочване на лица , а с акта от 2018г.(за който самият работодател не сочи да включва и лицата по т.4) не са посочени такива. В него се съдържа и то за част от видовете инструктаж посочване на провеждането им било от длъжностно лице, определено със заповед , било от прекия ръководител на дейността или друго лице, определено със заповед . Т.е. и с акта от 2018г. се изисква отделна заповед с посочване на конкретното отговорно лице. Що се отнася до визирания пряк ръководител , то използваното понятие е само определяемо, след като не посочва нито конкретно физическо лице, а само негово качество, като това дори не е направено чрез конкретна длъжност или изпълнявана трудова функция в предприятието(доколкото не са представени доказателства за лица, назначени на длъжност пряк ръководител ). Очевидно и самият работодател е бил наясно с подобно регламентиране, след като е издал през 2021г.(след като не се представя по-ранната заповед от 2020г.), с което определя поименно лица, тъй като по този начин сам приема, че изпълнява точно и пълно изискването на чл.2 ал.2,т.4 от Наредбата. В този смисъл изводът му е споделен от органа, от административния съдия, а се споделя и от касационната инстанция. Не може да се приеме, че начина на регламентиране в акта от 2018г. удовлетворява в достатъчна степен императивното изискване за посочване на лицата , които дори не се визират с длъжност/и от съществуващото към релевантния за преценка момент щатно разписание на работодателя. Не се споделя и наведеното твърдение за допуснато съществено нарушение в издадения акт, в чиято разпоредителна част(чл.59 ал.2, т.5 АПК) цифрово не е посочено конкретната точка от чл.2 ал.2 от Наредбата, след като тя е визирана вече като правно основание в мотивите му(чл.59 ал.2,т.4 АПК). С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора АД-то следва да заплати на ИА ГИТ София сумата от 80 лева разноски за осъществената защита от юрисконсулт в тази инстанция. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,