Решение № 8915 от 29.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1765/2021 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Б. Цветанов, гр. Ловеч, [улица] срещу Решение 244 от 16.12.2020 г. на Административен съд Ловеч по административно дело 420/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Цветанов срещу Решение 1762р-16937 от 16.09.2020 г. на началника на Районно управление Ловеч, с което на основание чл. 151, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия му е отнето разрешението за съхранение, носене и употреба на оръжие.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател Б. Цветанов, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че установеното и от него нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК от органа не е съществено. Не е отчел, че това е довело и до нарушение на чл. 34, ал. 1, чл. 35 и 36 АПК, както и до нарушение на чл. 213, ал. 5 във вр. с ал. 2 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ). Счита нарушението за съществено, тъй като с оспорения акт се изземва в полза на държавата лична собственост, която с оглед на чл. 17, ал. 3 от Конституцията е неприкосновена.

Сочи, че органът не е извършил служебна проверка и не е установил релевантни за случая факти свързани с подателя на сигнала за домашно насилие, както и не е изпълнил задължението си по чл. 213, ал. 1 5 ЗОБВВПИ, което съдът не е установил. Не е установил и нарушението на чл. 155, ал. 1 АПК.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт. Претендира направените за двете съдебни инстанции разноски. Касаторът се представлява от адв. Х. Иванов, Адвокатска колегия, гр. Ловеч.

1. Ответникът по касационната жалба началникът на Районно управление Ловеч в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи Ловеч, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. Б. Цветанов притежава Разрешение 20160247480 от 01.04.2017 г., валидно до 31.03.2022 г., за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси пистолет Глок, 9 х 19 мм, ловна пушка (успоредка) Бюхак, 16 кл., ловна пушка (успоредка) ИЖ, 12 кл., нарезна карабина Зауер.

1. На 09.09.2020 г. районен съдия в Районен съд Ловеч издава Заповед за незабавна защита 11 на основание чл. 18, ал. 1 от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДМ) по отношение на Б. Цветанов.

1. На 14.09.2020 г. в Районно управление Ловеч е получена Заповед за незабавна защита 11.

1. На 16.09.2020 г., с Решение 1762р-16937 началникът на Районно управление Ловеч, на основание чл. 151, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия му е отнето разрешението за съхранение, носене и употреба на оръжие.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, съдържа фактически и правни основания.

Съдът приема, че органът действително е допуснал нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК, но в случая то не е съществено, тъй като не е могло да повлияе на съдържанието на оспорения акт. Органът действа в условията на обвързана компетентност и по никакъв начин уведомяването на адресата на акта не би могло да повлияе на съдържанието на акта. Приема, че съблюдаването на административнопроизводствените правила има за цел изясняване на значимите за случая факти и обстоятелства, които в случая се свеждат до безспорно установения правно релевантен факт приложена мярка за защита по Закона за защита от домашно насилие. Наред с това в случая жалбоподателят е упражнил правото си на жалба.

Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен. Органът се е позовал на чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ, което правно основание с оглед на доказателствата по делото е надлежно доказано.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.

Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд относно неуведомяването му от органа за започване на административното производство. Безспорно е, че съгласно чл. 26, ал. 1 АПК органът е длъжен да уведоми заинтересованите лица за започване на административното производство. Тази разпоредба е гаранция, че органът ще постанови акта си след като изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и след като обсъди възраженията на заинтересованите лица, т.е. тя е гаранция за законосъобразността на постановения акт. В случая, както обосновано приема и първоинстанционният съд, единственият релевантен за законосъобразността на акта факт е наличието на издадена от районния съд заповед за защита от домашно насилие. Този факт е служебно известен на органа, а е и известен на касатора, тъй като Заповед за незабавна защита 11 от 09.09.2020 г. му е надлежно връчена. Нещо повече, в самата заповед е изрично посочено, че препис от нея служебно се изпраща на районното управление на Министерството на вътрешните работи като изрично е посочено и правното основание за това чл. 18, ал. 2 ЗЗДН.

Следователно в случая първо, на касатора е известен факта на издадена заповед за защита от домашно насилие. Второ. Органът служебно е уведомен за този факт. Трето. В хипотезата на чл. 151, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ органът няма какви други факти и обстоятелства да установява, защото единственият факт, който е основание за издаване на акта му, е именно издадената заповед за защита от домашно насилие. С оглед на това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая неуведомяването на касатора за започването на административното производство не е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като всички релевантни за издаване на акта факт и обстоятелства са надлежно установени и известни както на органа, така и на адресата на акта. Нещо повече, на касатора е известен и факта, че заповедта за защита от домашно насилие служебно е изпратен на органа, а той, с оглед на чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ е длъжен да отнеме разрешителното. Наред с това обясненията и възраженията на касатора не биха могли да доведат до промяна на извода на органа, тъй като той няма правомощие да преценява други факти и обстоятелство освен наличието на издадена заповед за защита от домашно насилие.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, тъй като съдът не е отчел неправилното приложение от органа на чл. 213, ал. 1 ЗОБВВПИ. Преди всичко следва да се посочи, че чл. 213 ЗОБВВПИ е разпоредба, която регламентира изпълнението на акта по чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ. С оглед на това тя няма отношение към законосъобразността на самия оспорен акт. Сочената в акта разпоредба на чл. 213, ал. 2 ЗОБВВПИ единствено установява правото на адресата на акта да прехвърли собствеността върху отнетото оръжие и боеприпаси на друго лице, т.е. той сочи едно установено със закон право на адресата на акта, което и да не е изрично посочено в оспорения акт следва по силата на самия закон. Що се отнася до доводите на касатора относно неприкосновеността на право на собственост по смисъла на чл. 17,ал. 3 от Конституцията следва да се посочи, че съгласно алинея първа на същата конституционна разпоредба правото на собственост се гарантира и защитава от закона, като правото на собственост на оръжие, с оглед на факта, че дейността, свързана с огнестрелно оръжие, е източник на повишена опасност, е под специален разрешителен режим от страна на държавата, като наложените ограничения са изрично регламентиран в закон.

Неоснователен е и доводът на касатора за неправилно правно основание на оспорения акт, тъй като чл. 155, ал. 1 АПК не визира предаване на законно притежавано огнестрелно оръжие. Както бе посочено по-горе предаването на притежаваното огнестрелно оръжие, за което е издадена заповед по чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ, е пряко следствие от разпоредбата на чл. 213, ал. 1 ЗОБВВПИ, т.е. предаването е акт по изпълнение на акта за отнемане на разрешението, а не е правно основание за самото отнемане. Правното основание за самото отнемане в случая е чл. 155, ал. 1 във вр. С чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ, което основание в случая е надлежно доказано.

С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е установил фактите по делото, въз основа на това е направил верни фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд