Решение № 8886 от 12.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9045/2018 г.

Решение № 8886 от 12.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9045/2018 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от П. З. от [населено място], чрез процесуален представител, срещу Решение № 425 от 29.05.2018 г. по адм. дело № 71 по описа на Административен съд – Х. за 2018 г., в частта, с която е отхвърлено оспорването на чл. 73 и чл. 74 от Наредба № 10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Д. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт, в горепосочената му част, е неправилен поради нарушение на материалния закон. Намира, че с оспорените разпоредби Общински съвет Д. е надхвърлил законовите предели на компетентност, вече уредени с по-висш по степен нормативен акт – чл. 128, ал. 1 и ал. 3 ЗМДТ. Сочи, че сторените от него разноски в размер на 650 лв. не са прекомерни спрямо фактическата и правна сложност на делото, с оглед на което необосновано първоинстанционният съд не ги е присъдил в пълен размер. В подкрепа на тезите си излага подробни доводи в жалбата и иска отмяна на решението в обжалваната му част и решаване на спора по същество като се обявят за нищожни или се отменят атакуваните разпоредби, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба- Общински съвет – Д. не изразява становище по основателността й. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорените разпоредби на чл. 73 и чл. 74 от Наредба № 10 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Д. е мотивиран с липсата на констатирано противоречие между нормите на подзаконовия нормативен акт с разпоредби от по- висок ранг. В частност е визиран чл. 128 ЗМДТ, чиято съпоставка с текстовете на чл. 73 и чл. 74 от Наредбата е обосновала заключение, че законът предвижда "нещо в повече относно лицата, определени за административно наказващи органи". Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. Взаимно противоречиви са съображенията на съда, въз основа на които от една страна е приел, че разпоредбата на чл. 72 от Наредбата е нищожна, а от друга, че нормите на чл. 73 и чл. 74 от същия подзаконов нормативен акт са законосъобразни. Съгласно чл. 21, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/, в изпълнение на правомощията си по ал. 1 общинският съвет приема правилници, наредби, инструкции, решения, декларации и обръщения. Цитираната правна норма предоставя общо правомощие на общинския съвет като орган на местно самоуправление да приема наредби като подзаконови нормативни актове. Разпоредбата няма самостоятелен характер, като съгласно същата, общинският съвет приема наредби в изпълнение на правомощията си по чл. 21, ал. 1 ЗМСМА, където са посочени в 24 компетентности на общинския съвет като орган на местно самоуправление. В конкретната хипотеза правното основание за приемане на процесната наредба, съгласно нейния § 4 от Преходните и заключителните разпоредби, е нормата на чл. 9 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Тъй като Законът за местните данъци и такси е специален спрямо общия Закон за местното самоуправление и местната администрация, то нормите на първия имат примат над разпоредбите на втория. Приложимата разпоредба на чл. 9 ЗМДТ предоставя, но и ограничава правомощията на общинския съвет да приемат наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. Тъй като компетентността по определяне и администриране на местни такси и цени на услуги не включва и правомощия по приемане на наредба, в която да се предвиждат административнонаказателни разпоредби, то обхватът на законовата делегация се простира само до определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. С нормите на чл. 73 и чл. 74 от Наредбата обаче Общинският съвет е надхвърлил рамката на чл. 9 ЗМДТ и е навлязъл в сферата на административните нарушения и наказания, с каквато компетентност по този текст той не разполага. Поради това, както чл. 73, така и чл. 74 от Наредбата се явяват нищожни като приети извън компетентността на общинския съвет, предоставена с чл. 9 ЗМДТ. Независимо от горния краен правен извод, за пълнота на изложението следва да се посочи, че чл. 73 от Наредбата не е идентичен с нормата на чл. 128, ал. 1 ЗМДТ, а ограничава предвиденото в закона правомощие на кмета да делегира своята компетентност на длъжностни лица от същата община за съставяне на наказателни постановления. Разпоредбата на чл. 74 от Наредбата пък повтаря буквално съдържанието на чл. 128, ал. 3 ЗМДТ. Тази съпоставка сочи, че след като коментираните обществени отношения са уредени със закон, то по аргумент от чл. 75, ал. 2, чл. 76, ал. 2 АПК и чл. 2, чл. 3, ал. 1 и, чл. 7, ал. 2 и чл. 8 от ЗНА е недопустимо същите обществени отношения да се уреждат с наредба. Именно законът е нормативният акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения. За уреждане на другите отношения по тази материя законодателят може да предвиди да се издаде подзаконов акт. Такъв акт е и наредбата, но тя по дефиниция се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по- висока степен. В случая, с чл. 128 ЗМДТ са уредени същите обществени отношения, които са регулирани с нормите на чл. 73 и чл. 74 от Наредбата, в резултат на което е допуснато и нарушение на чл. 8 ЗНА. Предвид извода за липса на компетентност на ОбС да урежда с наредбата по чл. 9 ЗМДТ отношения относно административни нарушения във връзка с данъци и местни такси, оспорените разпоредби се явяват нищожни и тяхната недействителност следва да се обяви от настоящия състав. Като е достигнал до друг краен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. В частта, с която първоинстанционното решение се обжалва в частта му за разноските, като се релевират доводи, че същите е следвало да се присъдят в пълен размер, касаторът предявява искане за изменение на съдебния акт в частта му за разноските. По аргумент от чл. 248 ГПК, родово компетентен да се произнесе по това искане е съдът, който е постановил решението, а именно – АС – Х.. Поради това, съдържащото се в касационната жалба искане по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да му се изпрати по компетентност за произнасяне. При този изход на спора и направеното искане, в полза на касатора следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата от 805 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд,