Решение № 53 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9961/2013 г.

Решение № 53 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9961/2013 г., VII о., докладчик съдията Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на началника на отдел "Местни приходи" при Община Монтана, чрез пълномощника му, против решение № 391 от 7.06.2013 г., постановено по адм. дело № 318/2013 г. по описа на Административен съд - Монтана. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че размерът на такса битови отпадъци (ТБО), която се дължи от ответника по касационната жалба, е правилно определен на базата на данъчната оценка на процесния имот и въз основа на декларацията, подадена от същия по реда на чл. 19а от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услугите на територията на община Монтана (Наредбата) и като е направил противоположен извод, съдът е постановил незаконосъобразно решение. Твърди, че съдът едностранчиво е ценил събраните по делото доказателства, което е довело до неправилен извод, че оспореният Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) е незаконосъобразен. Иска отмяната на решението и постановяване на друго по същество, с което да се отхвърли жалбата на Тодорка Джокова срещу АУЗД № 62 от 20.03.2013 г. на орган по приходите при Община Монтана, потвърден с решение № 5 от 15.04.2013 г. на началник отдел МП при Община Монтана. Ответникът - Тодорка Петрова Джокова, лично и в представено по делото писмено становище, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема касационната жалба за основателна. С обжалваното решение Административен съд Монтана е отменил, по жалба на Тодорка Джокова, АУЗД № 62 от 20.03.2013 г. на орган по приходите при Община Монтана, потвърден с решение № 5 от 15.04.2013 г. на началник отдел МП при Община Монтана и е изпратил преписката на органа по приходите за произнасяне съгласно указанията по тълкуване и прилагане на закона. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено следното: С процесния АУЗД е установено задължение за ТБО за съсобствения на ответницата по касационната жалба недвижим имот (находящ се в гр. Монтана, ул. "Л. Каравелов" № 6) за 2013 г. в размер на 255,55 лв., като в мотивите на административния акт е посочено, че изчисляването на таксата е извършено на базата на подадената от Джокова декларация по чл. 19а от Наредбата с вх. № ДК 19000967 от 28.11.2012 г. в зависимост от декларираното количество, като размерът на таксата за сметоизвозване при кофа с обем 0,1 куб. м. и честота на сметоизвозване - 3 пъти седмично, 52 седмици годишно. С решение № 5 от 15.04.2013 г. началник отдел МП при Община Монтана е потвърдил оспорения пред него АУЗД. За да постанови обжалваното решение, Административният съд Монтана е приел, че процесният АУЗД е издаден от компетентен орган и в законоустановената форма, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, основание за отмяната му. Приел е, обаче, че процесният АУЗД е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби, като издаден в нарушение на чл. 19а, ал. 2 от Наредбата във вр. с чл. 66, ал. 1 от ЗДМТ, тъй като необосновано органът по приходите е приел, че посоченият в декларацията съд - собствена кофа с обем 0,1 куб. м., следва да се събира не в посочената в декларацията по чл. 19а от Наредбата цикличност, а 3 пъти седмично или 156 пъти годишно. Решаващият състав е посочил, че определянето на ТБО по описания по-горе начин е в нарушение на основните принципи на административния процес - законност, съразмерност, истинност, последователност и предвидимост, с оглед на което е извел извод, че оспореният АУЗД е несъответен и на целта на закона. Мотивиран по този начин, първоинстанционния съд е постановил акта си. Обжалваното решение е неправилно. Първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като на първо място е решил делото в едно заседание, без да попълни преписката с всички относими доказателства и не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 от АПК във връзка с § 2 от ДОПК. Съгласно цитираната разпоредба съдът е длъжен да укаже на страните, че следва да представят доказателства за всички правнозначими факти и обстоятелства от значение за решаване на делото по силата на служебното начало - чл. 9, ал. 3 и ал. 4, като даде конкретни указания за разпределението на доказателствената тежест, което не е сторено. Само след изпълнение на тези му указания решаващият състав може да стигне до категоричен извод дали оспореният пред него индивидуален административен акт е законосъобразен. Съблюдаването на тези императивни процесуални норми се явява гаранция за правилното установяване на релевантните факти и прилагането на относимата материалноправна уредба. В случая тяхното неспазване е ограничило правото на страната да докаже твърденията си по приложението на материалния закон. Като не е дал съответните указания, решаващият съдебен състав е нарушил правото на защита на административния орган, осуетявайки обективно възможността му да докаже фактическите констатации, послужили като основание за издаване на процесния АУЗД. Изпълнението на служебното задължение на съда да даде указания по реда на чл. 171, ал. 4, предл. 2 от АПК на съответната страна за кои конкретни правнорелевантни факти от значение за изхода на спора не сочи доказателства, е условие за прилагане на тежестта на доказване, а нарушаването му винаги е съществено. В случая съдът е формирал изводите си, без да са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за изхода на спора, като по този начин делото е приключено, без да е изяснено от фактическа страна. Съгласно въведената с императивната разпоредба на чл. 220 от АПК забрана за фактически установявания, касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон спрямо фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Доколкото по силата на чл. 218, ал. 2, предл. 3 от АПК, за съответствието на решението с материалния закон съдът следва да следи даже и служебно, неизяснеността на спора от фактическа страна прави невъзможно извършването на касационна проверка от настоящата инстанция в дължимия обем. На основание чл. 171, ал. 4 от АПК във връзка с § 2 от ДОПК съдът е следвало да даде указания на страните да представят доказателства в подкрепа на твърденията си и да задължи ответника да попълни преписката с доказателства относно реалността на услугите за ТБО, задълженията за които са установени - например доказателства за съществуването за депо за битови отпадъци, концесионни договори за почистване на територията на общината, приемо-предавателни протоколи, установяващи извършена работа по почистване, снегопочистване и т.н. Установяването на правнозначимите факти е от съществено значение за преценката на материалната законосъобразност на акта на административния орган. На следващо място, съдът не е обсъдил в тяхната съвкупност и представените по делото доказателства. В тази връзка е следвало да се съобрази заповед № 2406 от 29.10.2012 г. на кмета на община Монтана, от която се установява, че имотът, съсобствен на ответницата по касационната жалба попада в I Район, в който за съдове с вместимост - 0.100 л. (по което, противно на приетото от съда, не се спори между страните) извозването е 1 път седмично, а не 3 пъти седмично, както е приел органът по приходите. Незаконосъобразен е и изводът на административния съд за допуснато нарушение на чл. 19а от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услугите на територията на община Монтана във вр. с чл. 66 от ЗМДТ. Според разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от Наредбата, в случаите, когато таксата се определя според количеството битови отпадъци "в декларацията се посочват видът и броят на съдовете за изхвърляне на битовите отпадъци, които ще се използват през годината, съобразно обявената от Общинския съвет честота за извозването на битовите отпадъци". От съдържанието на разпоредбата се установява, че задълженото за ТБО лице може да декларира само вида и броя на съдовете, които ще използва през годината, но не и честотата на извозването, която е от компетентността на Общинския съвет или възложени от него правомощия на кмета на общината. Производството пред административния съд е по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, а съгласно чл. 160, ал. 2 от ДОПК съдът е длъжен да реши спора по същество и няма правомощие да връща преписката на компетентния орган по приходите, което означава, че решаващият състав дължи произнасяне по материалната законосъобразност на оспорения акт, след събиране на всички относими към спора доказателства, включително и чрез използване на специални знания. Наред с изложеното, в решението си, противно на разпоредбата на чл. 168 от АПК, съдът е развил съображения, касаещи целесъобразността на акта, а именно във връзка с икономическа обосновка и справедливост на установената такса, които са извън проверката за законосъобразност, осъществявана по реда на съдебно-административния контрол. Допуснатите нарушения представляват касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 2 от АПК за отмяна на обжалваното решение. Налице са условията на чл. 222, ал. 2 от АПК след отмяна на неправилното решение делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния административен съд. При новото разглеждане на делото съдът трябва да попълни делото с всички допустими и относими доказателства, като обсъди доказателствената им сила, съществуващите противоречия между тях и да обоснове фактическите и правните си изводи относно релевантните по спора факти и обстоятелства. С оглед изложеното, разноски за Тодорка Джокова не следва да се присъждат за настоящата инстанция, такива следва да се съобразят при произнасяне по същество от първоинстанционния съд. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд