Решение № 12033 от 23.12.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби. Едната подадена от Д. Йорданова от гр.Добрич, чрез пълномощник адв.А.Чобанова срещу Решение 126/16.04.2021 г. постановено по адм.д. 460/2020 г. по описа на Административен съд-Добрич, в частта досежно датата /падежа/, считано от която съдът е присъдил претендираната законна лихва върху присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди и втората, подадена от Община - гр.Добрич, представлявана от Кмета Й. Йорданов, чрез пълномощник адв. П. Атанасов, срещу осъдителната част на същото решение. С обжалваното решение Община Добрич е осъдена да заплати на ищцата сумата от 22 961 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г., както и сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от влизане на решението, като е отхвърлен иска за сумата от 5 656,80 лева, лихва за забава, считано от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г. С решението Община Добрич е осъдена да заплати на Йорданова и сумата от 1 200,26 лева, представляваща разноски по делото за Д.Т., вещи лица и адвокатско възнаграждение. Касационният жалбоподател Д. Йорданова, чрез пълномощник адв.А.Чобанова навежда като основание за неправилност на решението в оспорената част, нарушение на материалния закон. Възразява срещу определения от първоинстанционния съд падеж за начисляване на законната лихва, който противоречи на диспозитивното начало и направеното искане в петитума на исковата молба законната лихва да бъде присъдена, считано от датата на подаване на иска до окончателното изплащане на обезщетението. Иска отмяна на съдебния акт в оспорената част, като се постанови решение, с което се уважи поисканият и посочен от ищцата падеж на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. Претендират се и направените разноски за касационната инстанция. Ответникът по касационната жалба на Д. Йорданова от гр.Добрич - община Добрич, чрез адв.Атанасов оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага съображения за правилност и обоснованост на изводите на първоинстанционния съд досежно момента от който се дължи лихва за забава при претендирано обезщетение от незаконосъобразно бездействие на административен орган, макар да счита предявения иск за неоснователен. Иска се от съда касационната жалба да бъде оставена без уважение, като се претендират и направените по делото разноски. Касационният жалбоподател Община Добрич поддържа, че атакуваното решение в обжалваната му част е недопустимо, поради неясна и вътрешно противоречива воля на съда и неправилно, като постановено при съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл.209, т.2 и т.3 от АПК. Посочва, че решаващият съд е заявил неясна и вътрешно противоречива воля по въпроса какъв е характерът на имуществените вреди, претендирани да бъдат обезщетени, което води напрактика до липса на решение; че в последното открито с.з. ищцата е извършила изменение на иска, като е оттеглила част от исковата си претенция без съгласието на община Добрич, в нарушение на чл.232 от ГПК; че по делото няма доказателства за наличието както на претърпени вреди, така и на пропуснати ползи; че съдът неправилно се позовава на неотносима към случая практика на ВКС и цитира незадължително решение на ЕСПЧ ; че в случая не е налице бездействие на община Добрич, предвид полаганите активни усилия по завършване на блок [заличен текст] и че неправилно съдът мотивира решението си с факти и обстоятелства, случили се преди 03.11.2009 г., след като със Заповед 1347 от 03.11.2009г. на кмета на община Добрич е възникнало правото на ищцата да претендира предаването на процесния имот-предмет на делото. Касаторът излага съображения и за недоказаност на претенцията за присъждане на неимуществени вреди, като съдът безкритично е приел показанията на двете свидетелки, без да отчете близките им отношения с ищцата; неправилно е определен и присъденият размер на обезщетението, което не е справедливо и не е адекватно на установеното по делото, както и че неправилно се е произнесъл и в частта за разноските дължими на страните, като е извършено прихващане при липса на волеизявления от страните. Иска обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или алтернативно - отмяна на съдебния акт в атакуваната част и произнасяне на ВАС по същество, при което да бъдат отхвърлени изцяло всички искови претенции срещу Община Добрич. При условията на евентуалност иска намаляване размера на иска за неимуществени вреди съгласно събраните доказателства. Претендират и направените разноски за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба на община Добрич - Д. Йорданова от гр.Добрич, чрез пълномощник адв. А.Чобанова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага съображения за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в атакуваната част. Иска решението, в атакуваната част, да бъде оставено в сила. Претендира и направените по делото разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост на двете касационни жалби, като по същество жалбата на Д.Йорданова е неоснователна, а жалбата на община Добрич частично основателна. Поддържа, че правилно решаващият съд е определил началния момент от който следва да се присъди законната лихва, позовавайки се на т.4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. 3/2004 г. на ОСГК, поради което жалбата на Йорданова е неоснователна. Счита жалбата на община Добрич за частично основателна, предвид обстоятелството, че след като отчуждителната процедура не е била реализирана в срок, ищцата не е поискала връщане на имота като други собственици и по този начин е допринесла за продължаване на времето, през което не е можела да ползва имота си. Посочва, че по делото не се доказват по безспорен начин претендираните имуществени вреди, за разлика от неимуществените вреди, които са доказани. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страни с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, за които решението, в атакуваните частни, е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледани по същество на основанията посочени в тях и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл.218, ал. 2 от АПК, касационните жалби са неоснователни по следните съображения: Производството по делото е образувано по предявени от Д. Йорданова от гр.Добрич срещу община Добрич обективно съединени искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 22 961 лв. и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв., за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г. и причинени от противоправно бездействие на общинската администрация на община Добрич да изпълни задължението си да предаде на ищцата отстъпения й като обезщетение апартамент за отчужден недвижим имот по ЗТСУ (отм.), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковете до окончателното им изплащане, както и за заплащане на мораторна лихва по чл.86 от ЗЗД върху обезщетението за имуществени вреди от 22 961 лв. за периода 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г. в размер на 5 656,80 лв. От събраните доказателства първоинстанционният съд е установил, че със заповед 538/08.05.1985 г. на председателя на ИК на ОбНС Толбухин, е започнала отчуждителна процедура, в резултат на която на 08.05.1987 г. жилището, собственост на родителите на ищцата, находящо се в гр.Толбухин, [улица], е било завзето на основание чл. 105 от ЗТСУ /отм./. Заповед 538/08.05.1985 г. е изменена със Заповед 1081 от 10.10.1988 г. на председателя на ИК на ОбНС Толбухин, съгласно която ищцата е обезщетена с жилище от три стаи и кухня в [жк] Със Заповед 125 от 26.10.1988 г., издадена на основание чл.22 и чл.23 от ЗНО, и договор за наем от същата дата, ищцата, съпругът и детето й са настанени в държавно жилище /сега общинско/ в гр.Толбухин, [жк], [адрес], състоящо се от две стаи, кухня и изба, в което жилище ищцата живее и понастоящем. Със Заповед 237/1993г. ищцата е била обезщетена с ап.17 и ап.20, едностайни, обединени в едно жилище - тип мезонет, находящо се в сградата, която е следвало да се построи, а именно блок Добруджа сега блок [заличен текст]. Със Заповед 1347/03.11.2009 г. на кмета на община Добрич, издадена на основание §9, ал.1 от ПР на ЗУТ, във връзка с чл.99 и чл.100 от ЗТСУ (отм.), имотното обезщетение на Йорданова е индивидуализирано - [адрес] в жилищен блок [заличен текст], [улица], състоящ се от три стаи и кухня на площ от 88,67 кв.м., ведно с изба 18 с площ от 7,13 кв.м. и съответните идеални части от отстъпеното право на строеж върху общинска земя. Съдът е установил, че строителството на блок [заличен текст] е започнало през 2010 г. въз основа на договор за строителство с изпълнител Възход - Валентино ООД, че през 2014 г. е било спряно поради приключване на срока на договора и липса на финансови средства, като през 2019 г. е сключен нов договор за строителство с друг изпълнител НСК София ЕООД и в момента отреденият за обезщетение имот не е завършен и не е предаден на ищцата. Констатирал е, че през годините Йорданова е търсила съдействието на различни държавни органи за удовлетворяване на правото й да получи във владение имотът, който и е отреден в отчуждителната процедура. От представените по делото пред АС-Добрич и в касационната инстанция писмени доказателства, се установява, че ищцата многократно е сезирала различни институции във връзка с незавършената отчуждителна процедура, в т.ч. активно е вземала участие в сесии на Общински съвет Добрич, петиции и искания до общинските съветници с искания за осигуряване на финансови средства за довършване на строителството на жилищен блок [заличен текст]. Разпитаните по делото свидетели И.Иванова и В.Георгиева потвърждават установените по-горе обстоятелства и претърпените от ищцата негативните емоционални преживявания - очакването да получи дължимото й се обезщетение, продължаващо близо 35 години. По делото са изслушани две експертизи - съдебно-икономическа и съдебно-счетоводна, неоспорени от страните и кредитирани от съда, по които вещите лица са дали заключения относно месечния пазарен наем за определения като обезщетение жилищен имот за процесния период и размерът на претендираната лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че ищцата е доказала наличието на кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като реално претърпяната от нея имуществена вреда е резултат от незаконосъобразно бездействие на общинската администрация за процесния период, изразяващо се в непредоставяне във владението й на определения й като обезщетение, за отчужден със Заповед 538/08.05.1985 г. на Председателя на ИК на ОбНС- гр.Толбухин, изменена със Заповед 1081 от 10.10.1988 г. на председателя на ИК на ОбНС Толбухин недвижим имот - апартамент в бъдещ блок, определен със Заповед 237/1993 г. на Кмета на община Добрич, изменена със Заповед 1347/03.11.2009 г. на Кмета на Община Добрич. В тази връзка решаващият съд подробно е анализирал относимите разпоредби на ЗТСУ и ЗУТ. Обобщил е, че с установеното бездействие органите и длъжностните лица на Община Добрич са нарушили гарантираното на ищцата право, както по отменения ЗТСУ, така и по действащите разпоредби чл.17, ал.5 от Конституцията на Р България и чл.1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и §9, ал.1 от ПР на ЗУТ. Възприел е тезата, че при липсата на конкретно посочен в закона измерител на претърпяната имуществена вреда от лишаването на собственика от възможността да ползва собствената си вещ, следва да се вземе предвид пазарния наем за аналогични по вид, местонахождение и функционални характеристики жилищни имоти за същия период от време, установен с помощта на вещо лице. Съобразявайки кредитираната от него съдебно-икономическа експертиза съдът е счел иска за обезщетение за претърпените имуществени вреди за исковия период за доказан в размер на 22 961 лв. По отношение на претендираните неимуществени вреди съдът е приел, че ищцата е понесла продължителни негативни емоционални преживявания, породени от дългото бездействие на общината да й осигури отстъпения в обезщетение апартамент и невъзможността да ползва собственият си имот за задоволяване на жилищните си нужди и тези на семейството си. Като е съобразил тези обстоятелства, както и дългия период на търпене на вредите, съдът е счел, че предявеният размер на търсеното обезщетение за неимуществени вреди - 5 000 лв., съответства на понятието за справедливост по смисъла на чл.52 от ГПК, поради което е уважил тази искова претенция в пълния й предявен размер. Позовавайки се на т.4 от ТР 3/22.04.2005 г. по т.гр.д 3/2004г. на ОСГК на ВКС, съгласно което началният момент на погасителната давност при претендиране на вреди от незаконосъобразни действия или бездействия е преустановяването им, първоинстанционният съд е приел иска за претендираната лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди за неоснователен. По изложените съображения и законната лихва върху присъдените суми за обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди е счетено за дължима от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което се установява незаконосъобразността на бездействието, а не от датата на завеждане на иска. С оглед частичното уважаване на исковата претенция, решаващия съд е определил дължимите се на всяка страна разноски и е извършил съдебно прихващане до размера на по-малкото. Настоящият касационен състав приема че не са налице сочените от касаторите касационни основания и съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Обжалваното решение не е недопустимо. То е постановено от съд, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт. Решението е издадено в писмена форма, подписано е от съдията, който го е постановил и отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Твърденията на касационния жалбоподател община Добрич за наличие на неясна и вътрешно противоречива воля на съда, не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, тъй като те нямат отношение към процесуалните предпоставки за съществуването или упражняването на правото на иск. Решението е правилно, като постановено при правилно приложение на материалния закон, при липсата на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е обосновано. Неоснователни в тази връзка са развитите и в двете касационни жалби оплаквания за пороци на съдебното решение, съставляващи основание за отмяната му като неправилно. За да се реализира отговорността на държавата за вреди по реда на чл. 203 и сл. от АПК вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по делото следва по безспорен начин да се установи наличието на следните материалноправни предпоставки: незаконосъобразно бездействие на държавен орган или длъжностни лица, осъществено при или по повод осъществяване на административна дейност, от което реално да са настъпили вреди и тези вреди да са в пряка причинно-следствена връзка с обявеното за незаконосъобразно бездействие. При липсата на която и да е от тези предпоставки, искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се явява неоснователен. Правилно първоинстанционният съд е обосновал наличието на незаконосъобразно бездействие от страна на Община Добрич, изразяващо се в неприключване на започналото през 1985 г. отчуждително производство с реално предаване на ищцата на определеният й в обезщетение недвижим имот, в съответствие с разпоредбите на §9, ал.1 от ПЗР на ЗУТ във връзка с чл.109, ал.1 и ал.2 от ЗТСУ /отм./, и чл.102, ал.9 и ал.10 от Закона за собствеността /ЗС/ /отм./. В тази връзка следва да се посочи, че правото на ищцата на имотно обезщетение е възникнало с издадената през 1985 г. заповед на Председателя на ИК на ОбНС- гр.Толбухин, изменена със Заповед 1081 от 10.10.1988 г. на председателя на ИК на ОбНС Толбухин, като със Заповед 1347 от 03.11.2009г. на кмета на община Добрич е индивидуализиран имота, дължим като обезщетение. Налице е недопустимо като продължителност бездействие на община-Добрич да предостави на ищцата определеното й имотно обезщетение в разумен срок, с което е нарушила правото й на собственост, гарантирано с чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България и чл.1 от Протокол 1 към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Настоящият състав се солидаризира с изводите на решаващия съд, че сроковете, визирани в чл.102 от ЗС /отм./, към която разпоредба препраща и §9, ал.1 от ПР на ЗУТ, определят разумните граници, в които общината е дължала предоставяне на признатото имотно обезщетение, като неспазването им и неизпълнението на нормативно вмененото задължение в продължение на повече от 35 години каквото се установява в настоящия случай представлява незаконосъобразно фактическо бездействие. След като и до момента отчуждителното производство не е приключило, с предаване на имотното обезщетение на ищцата, ирелевантни се явяват обстоятелствата че след 2009 г. общината е полагала усилия да довърши блок [заличен текст]. Ето защо и твърденията на касационния жалбоподател Община Добрич в тази насока се явяват неоснователни, като несъстоятелни се явяват и възраженията че се обсъждат факти и обстоятелства, случили се преди 03.11.2009 г.. Предоставянето на общинско жилище на ищцата, по силата на Заповед 125 от 26.10.1988 г., издадена на основание чл.22 и чл.23 от ЗНО, и договор за наем от същата дата, не санира бездействието на общинската администрация и не изключва факта, че ищцата е лишена от възможността пълноценно да упражнява правото си на собственост върху имота, с който е следвало да бъде обезщетена. Обосновано административният съд, при преценка за наличието или не на незаконосъобразно бездействие от страна на ответника, се е позовал на постановеното от Европейският съд по правата на човека решение по делото Кирилова и други срещу България . Следва да се отбележи, че по жалби срещу страната ни, касаещи аналогични случай ЕСПЧ се е произнасял и по други дела: Басменкова срещу България , Лазаров срещу България , Антонови срещу България и др.. В същите ЕСПЧ изрично е посочил, че необичайно продължителната забава на обезщетението при отчуждаване води до увеличаване на финансовите загуби за лицето, чиято собственост е отчуждена, поставяйки го в положение на несигурност, особено когато се вземе предвид настъпилото в някои държави парично обезценяване. Това виждане категорично е възприето и от ВАС. И в тази връзка, независимо че решенията не са задължителни, за да се гарантира правната сигурност и справедливост, при аналогични, от правна и фактическа страна, случаи, правните изводи също следва да са аналогични. Безспорно е също, че за ищцата са настъпили претендираните имуществени вреди, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразното бездействие на административния орган. Съгласно чл.103 от ЗТСУ (отм.) собствеността на недвижимия имот, отстъпен като обезщетение, се придобива по силата на самата заповед на органа по чл. 95. С бездействието си, напрактика общината е лишила ищцата от правото й на собственост върху отреденият й като обезщетение недвижим имот, т.е. да упражни по отношение на него присъщите на правото на собственост правомощия - владение, ползване и разпореждане. Ето защо и очакванията на ищцата, в качеството й на легитимиран собственик са, че реално ще получи владението на апартамента, с който е обезщетена, и че ще може да се ползва и от евентуалните добиви от този недвижим имот - наемът от него. Предвид установеното неблагоприятно засягане на правната сфера на ищцата, общината дължи обезщетяване на всички вреди /чл.4 от ЗОДОВ/, като основателно имуществените вреди за процесния период се претендират в размер, съответстващ на пазарния наем за аналогични по вид, местонахождение и функционални характеристики жилищни имоти, определен чрез назначената съдебно-икономическата експертиза. В тази насока е и преобладаващата съдебна практика. Настоящият състав се солидаризира с изводите на първоинстанционния съд досежно началния момент на начисляване на законната лихва върху присъдената сума и неоснователносттта на предявеният иск за заплащане на лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди от 22 961 лева за периода от 14.09.2015 г. до 14.09.2020 г. в размер на 5 656,80 лева и препраща към тях, на основание чл.221, ал.2 от АПК. Предвид същите касационната жалба на Д.Йорданова се явява неоснователна. Правилен е и изводът на първоинстанционния съд за основателност на претенцията на ищцата за неимуществени вреди. Обосновано, на база събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е заключил,че ищцата е претърпяла негативни емоции, напразни очаквания, излъгани надежди и отрицателни въздействия върху психическото й състояние, изразяващи се в притеснение, тревога, неудовлетвореност, разочарование, социален и битов дисконфорт, поради което, предвид вида на търпените неудобства, техния интензитет и продължителност, претенцията й съответства на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД и правилно е уважена в пълния й предявен размер. Несъстоятелно е твърдението на касационния жалбоподател община Добрич за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с допуснатото от първоинстанционния съд изменения на размера на предявените искове за обезщетение за имуществени вреди и за лихвата за забава. Изменението на исковете е допуснато при спазване изискванията на чл. 214, ал.1 от ГПК, съгласно който до приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен иск. В този случай не е налице оттегляне на иска в някаква част, за да е нужно съгласието на ответната страна, съгласно чл.232 от ГПК. Съдът не констатира и нарушения на съдопроизводствените правила при кредитиране показанията на разпитаните по делото свидетели. Същите са преценени с оглед събраните доказателства и при липса на опровергаващи такива, правилно са кредитирани от решаващия съд. Първоинстанционният съд правилно е определил и дължимите се на всяка страна съдебни разноски. Доколкото отговорността за разноските е последица от разрешаването на правния спор и се определя от съда, с цел процесуална икономия, няма пречка да се направи от съда съдебна компенсация до размера на по-малката от двете суми. Предвид изложените съображения и при липса на касационни основания за отмяна, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на страните по делото не се дължат съдебни разноски за касационната инстанция. С оглед гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение