Решение № 5691 от 20.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14274/2011 г.

Решение № 5691 от 20.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14274/2011 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 361/21.09.2011 г., постановено по административно дело № 206/2011 г., Административен съд - Велико Търново е: 1) отхвърлил като неоснователна жалбата на Христо Райчев Илиев от гр. Горна Оряховица против решение № 13/16.02.2011 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата против разпореждане № 1087 от 5.11.2010 г. на ръководител "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ - Велико Търново; 2); осъдил жалбоподателя да заплати на ТП на НОИ - РУСО - Велико Търново разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Христо Райчев Илиев от гр. Горна Оряховица, действащ чрез повереника си адв. Сулов. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на съдебното решение и уважаване на първоначалната жалба на Илиев срещу решението на директора на ТП на НОИ - Велико Търново. Ответникът по касация - директора на ТП на НОИ - РУСО - Велико Търново, не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и предлага оспореното с нея съдебно решение да бъде отменено като неправилно. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е основателна. С процесното разпореждане от 5.11.2010 г. на Христо Райчев Илиев е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, тъй като към 1.04.2010 г. (датата на прекратяване на осигуряването) не отговаря на изискванията за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО и лицето не е работило 15 години при условията на втора категория труд. Трудът положен за периодите от 15.03.1982 г. до 30.04.1986 г. на длъжност "ръководител движение" и от 17.10.1988 г. до 31.12.1999 г. на длъжност "ръководител движение, началник влак" в поделение № 58210 гр. Горна Оряховица е квалифициран като труд от трета категория. Разпореждането е обжалвано от Илиев по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО с възражение, че положения от него труд на длъжности "ръководител движение и началник влак" в поделението в гр. Горна Оряховица е следвало да бъде зачетен като втора категория, което обуславя извод, че има 15 години труд от втора категория и следва да му се отпусне пенсия за осигурителен стаж и възраст. При осъщественият административен контрол жалбата му е отхвърлена, като директора на ТП на НОИ - Велико Търново е изложил съображения, че положения от Илиев труд на горепосочените длъжности в цитираното поделение в гр. Горна Оряховица не попадат в записите както на т. 53, така и на т. 67 и т. 68 от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП), поради което правилно с разпореждането му е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО във връзка с чл. 68, ал. 1 - 3 от същия кодекс, тъй като към 1.04.2010 г. не отговаря на условието да има 15 години осигурителен стаж от втора категория. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства и е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, но е извел неправилен извод за материална законосъобразност на оспорения пред него акт. За да не уважи жалбата, с която е бил сезиран, съдът е възприел становището на административните органи, че стажа на Христо Илиев през спорните периоди на длъжностите "ръководител движение" и "началник влак" в поделението не попада в хипотезите на т. 53 и на т. 67 от ПКТП (отм.) и няма как да бъде зачетен като положен при втора категория труд. При това положение общият размер на стажа от първа и втора категория труд (с оглед останалия признат на Илиев такъв стаж) е под изискуемия от разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, и правилно му е било отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Атакуваният съдебен акт се основава на неправилна преценка на събраните доказателства и е издаден при неправилно тълкуване на материалноправната норма на т. 67 от раздел IV на отменения ПКТП. Обратно на приетото от административните органи и решаващия съдебен състав, трудът на Христо Райчев Илиев през периодите от 15.03.1982 г. до 30.04.1986 г. на длъжност "ръководител движение" и от 17.10.1988 г. до 31.12.1999 г. на длъжност "ръководител движение, началник влак" в поделение № 58210 гр. Горна Оряховица следва да се квалифицира като такъв от трета категория по силата на т. 67 от ПКТП (отм.). Ако и този труд да е положен извън системата на Българските държавни железници (БДЖ), което препятства директното му подвеждане под хипотезата на т. 53 от ПКТП (отм.), то работата е свързана със същата вредност и тежест като на работещите в БДЖ, за да се причисли този труд съгласно т. 67, ал. 1 към категорията по т. 53 от ПКТП. Съвкупната преценка на всички доказателства и относимата правна уредба налага извод, различен от приетия от съда. Поделението, където е полаган труда, е от войските на Министерство на транспорта, създадени с Указ № 147/1975 г. Назначаването и преназначаването е по Кодекса на труда като волнонаемен за длъжностите по ЕЩТ-шифър. За него и всички работещи в ЖП транспорта е приложим Указ № 9/1981 г. за работа на състава в ЖП транспорта и на Илиев му е дадено звание по чл. 3, т. 3, б. "а" и определена заплата по чл. 8, приложими за всички от ЖП транспорта. Тези обстоятелства, ведно с длъжностните характеристики и правната уредба за ЖП транспорта обуславят, че трудът по длъжностите в поделението е със същата тежест и вредност като в БДЖ и е II-ра категория съгласно т. 67, ал. 1 във връзка с т. 53 от ПКТП (отм.). Последното по безспорен начин се установява и от представените по делото длъжностни характеристики, от които е видна идентичност както на основните функции и задължения на работещите на двете места на тези длъжности, така и по отношение на основните нормативни документи, които отделния служител следва да знае и изпълнява, така и по отношение на организационни връзки и взаимоотношения, защото положения труд е идентичен и с едно и също предназначение. Решаващият съдебен състав неправилно е игнорирал доказателствената сила на длъжностните характеристики с оглед извършеното с химикал дописване касателно периода на действие. Съобразно правилно издирената като относима в случая от съда, но неправилно приложена от него разпоредба на чл. 178, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, се преценява с оглед на всички доказателства по делото. Тази преценка е следвало да се извърши, като се съобразят приложените по делото и неоспорени от страните удостоверение изх. № 249/25.02.2011 г. на директора на поделение "Транспортно строителство и възстановяване" гр. Горна Оряховица, което е правоприемник от 1.02.2002 г. на бившето поделение № 52810 - ЖП войски към системата на Министерството на транспорта, и писмо изх. № 1717/3.12.2010 г. на директора на поделение "Транспортно строителство и възстановяване" гр. Горна Оряховица. От цитираните удостоверение и писмо е видно, че отговорностите и задълженията по длъжностни характеристики на служителите от поделение № 58210 се припокриват с тези по длъжностни характеристики в БДЖ и всички длъжности в поделението и в БДЖ са идентични, т. е. работата в поделението и в системата на БДЖ е свързана със същата вредност и тежест, и е при едни и същи нормативни правила и изисквания. Изложеното обуславя извода, че трудът на Илиев през спорните периоди следва да бъде зачетен като такъв от втора категория. Налице е приложното поле на т. 67 от ПКТП (отм.), предвид данните за идентична вредност и тежест на работата с тази по т. 53 от ПКТП (отм.). В процесният казус по отношение на Илиев са налични кумулативните предпоставки по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО във връзка с чл. 68, ал. 1 от КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото към релевантния момент той има навършена изискуемата 57-годишна възраст, отработени над изискуемите 15 години труд при условията на втора категория, и сбора му от стаж и възраст надхвърля 100 точки. Отричайки на Илиев правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 4, ал. 1 от ПЗР на КСО във връзка с чл. 68, ал. 1 - 3 от КСО, длъжностното лице по пенсионното осигуряване е постановило акт, противоречащ на материалния закон, а като е отхвърлил жалбата срещу този отказ, директора на РУСО е постановил материално незаконосъобразен контролен акт - т. е. процесните административни решение и разпореждане са засегнати от порока по чл. 146, т. 4 от АПК (противоречие с материалноправни разпоредби), което е основание за тяхната отмяна. Като не е съобразил това, при постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правните му изводи са необосновани, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба на Христо Илиев се уважи, като се отмени оспореното с нея решение на директора на ТП на НОИ - Велико Търново и потвърденото с него разпореждане, а административната преписка се изпрати на компетентната администрация за ново решаване на въпроса по същество с постановяване на административен акт при съобразяване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,