Решение № 9508 от 19.8.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9805/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и частна жалби, подадени от Българска народна банка срещу решение 4595 от 05.07.2022 г., постановено по адм. д. 2482/2016 г. по описа на Административен съд - София-град, както и срещу определение 7988 от 12.10.2022 г. постановено по същото дело. Касаторът Българска народна банка (БНБ), чрез пълномощника си адв. Войнова, обжалва решението, в частта с която е осъдена да заплати на Ц. Н. К. сума в размер на 5 624,38 лв. (пет хиляди шестстотин двадесет и четири лева и 38 ст.), представляваща обезщетение за имуществени вреди за забавено плащане върху гарантирания размер на вложенията (196 000 лв.) в КТБ АД за периода 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие бездействие на БНБ да обяви депозитите в КТБ АД за безналични, както и законна лихва върху главницата 5 624,38 лв. от датата на подаване на исковата молба (10.03.2016 г.) до датата на окончателното й изплащане. Касаторът твърди недопустимост и неправилност на съдебното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска съдебното решение в оспорената му част да бъде отменено. Претендира разноски за двете инстанции. Подадена е и частна жалба от БНБ срещу определение 7988 от 12.10.2022 г., постановено по адм. д. 2482/2016 г. по описа на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена молбата на касатора за изменение на Решение 4595 от 05.07.2022 г. по същото дело, в частта за разноските. Излагат се доводи за неправилност на съдебния акт и се иска неговата отмяна, като бъде уважена молбата за изменение на решението. Ответникът Ц. Н. К., чрез пълномощника си адв. Н. Карагьозов в писмена защита излага доводи за неоснователност на касационната жалба срещу съдебното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания и след осъществяване на вменената му от закона служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт, в обжалваните му части, е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество жалбата на БНБ е неоснователна. Производството пред Административен съд - София-град се е развило по предявена искова молба от Ц. Н. К. срещу Българската народна банка, като се иска осъждане на БНБ да заплати сума в размер на 8 627,97 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди лихва за забавено плащане върху гарантирания размер на вложенията (196 000 лв.) в КТБ АД за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г., вследствие бездействие на БНБ да обяви депозитите в КТБ АД за безналични. С решението първоинстанционният съд е осъдил Българска народна банка да заплати на Ц. Н. К. сума в размер на 5 624,38 лв. (пет хиляди шестстотин двадесет и четири лева и 38 ст.), представляваща обезщетение за имуществени вреди за забавено плащане върху гарантирания размер на вложенията (196 000 лв.) в КТБ АД за периода 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие бездействие на БНБ да обяви депозитите в КТБ АД за безналични, както и законна лихва върху главницата 5 624,38 лв. от датата на подаване на исковата молба (10.03.2016 г.) до датата на окончателното й изплащане. С решението си съдът е отхвърлил иска в останалата част за разликата над 5624,38 лв. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила. За да постанови този резултат съдът е обосновал извод, че са налице законовите предпоставки на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) незаконосъобразно бездействие за изпълнение на задължение, пряко произтичащо от правото на ЕС, реално претърпени вреди за цитирания период и причинно следствена връзка между вредите и установеното незаконосъобразно бездействие. По делото е приета и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е доказано наличието на отменен, като незаконосъобразен акт, да е установено незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или негови длъжностни лица при изпълнение на административната им дейност, и реално причинена вреда, произтичаща в пряка причинна връзка с акта, действието или бездействието. Отсъствието на която и да е от кумулативно изискуемите предпоставки води до отхвърляне на иска, като неоснователен. Установено е от доказателствата по делото и не е спорно, че ищецът К. е вложител в КТБ АД, като не е спорно, че ищецът е имал договор за срочен депозит и договор за безсрочен депозит с КТБ, като сумата по тази сметка към 06.11.2014 г. е била в размер на 133 784,26 лева и 111 564,98 евро. С решение 73 от 20.06.2014 г. Управителният съвет на БНБ поставя КТБ АД под специален надзор за срок от три месеца; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ АД; на 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките започва изплащане на гарантираните влогове и гарантираният размер от влога на ищеца е изплатен на 04.12.2014 г. Искът за вреди, изразяващи се в неплатени лихви върху гарантирания депозит от 196 000 лв. се основава на неприлагане от страна на БНБ на разпоредбата на чл. 1, параграф 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 относно схемите за гарантиране на депозити, която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни законодателство, гласяща: неналичен депозит" означава депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато е налице едно от следните обстоятелства: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; компетентните органи установяват това колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. С оглед задължителната и директно приложима на територията на Република България в случая разпоредба на чл. 1, параграф 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 (Директивата) БНБ в качеството си на надзорен по отношение КТБ АД орган е дължал активно действие, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в КТБ АД за неналични депозити , от който момент текат и императивните срокове, разписани в Директивата, за изплащането им в гарантираните от същата максимални размери. В случая е налице незаконосъобразно бездействие да се изпълни дефинирано в закон в намиращата пряко приложение и ползващата се с директен ефект разпоредба на чл. 1, параграф 3, буква i от Директивата задължение на БНБ по обявяване неналичност на депозитите в КТБ. Още на 20.06.2014 г. (датата, на която БНБ е поставила КТБ АД под специален надзор) ответникът се позовава на изчерпване на ликвидните средства на КТБ АД, т.е. още на тази дата БНБ е следвало да обяви неналичност на депозитите в КТБ АД, от която дата следва да се определи и първият възможен достъп на вложителите до гарантирания размер на депозитите им. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за съответния компетентен орган . В случая, постановявайки Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ АД под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, основаващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3 буква i от Директивата, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на банката. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ АД не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си. Видно от решението на УС на БНБ КТБ АД не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това решение за обявяване неналичност не е взето. Едва на 06.11.2014 г. със свое решение БНБ отнема лиценза на КТБ АД, на който акт се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите от 04.12.2014 г. при приложението на чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (отм.). Следва да се вземат предвид и решения на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 и С-501/18, постановени по преюдициални запитвания по дела със сходен предмет. Така съгласно Решение С-571/16 член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор, както и че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. За да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение. Обстоятелството, че ЗГВБ /отм./ обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Изискванията на директивата са да не се възпрепятства бързото изплащане като удължаване на императивните срокове може да се извършва само при изключителни обстоятелства . В случая е налице неизпълнение на парично задължение, обосноваващо търсените вреди от забавено плащане, в размер на законната лихва върху дължимата сума за периода на забава. Вредата за ищеца се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000 лева. Срокът от 5 работни дни по чл. 1, т. 3, буква i от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ АД под надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По арг. чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ, при вземане на дължимото се решение по чл. 1, §3 i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден - 26.07.2014 г., ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане гарантирания размер на депозита. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ АД и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита на ищеца липсва основание за обезщетение. Поради това периодът, за който се дължи обезщетение е 26.07.2014 г. 05.11 2014 г., както правилно е приел първоинстанционния съд. Неоснователни са доводите на БНБ за липса на претърпени вреди. Всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на вреди, резултат от тази забава. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата чл. 86 от ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането към КТБ АД е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а съдебното решение в оспорваната част като правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба: Върховният административен съд, състав на трето отделение намира частната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество за неоснователна. Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви които се споделят от настоящата инстанция. Неоснователни са доводите на БНБ за дължимост на разноски за производството. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 17.01.2017 г. Приложимата правна уредба - чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ (в относимата редакция) не предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство, поради което правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъдат присъдени такива. По тези съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора пред настоящия съд, на касационния жалбоподател БНБ разноски не се дължат. Основателна обаче е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноските пред Върховния административен съд в размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство в размер на 900 лв. По делото пред настоящия съд са представени доказателства за договореното между Ц. Н. К. и адв. Карагьозов това адвокатско възнаграждение, като и за неговото заплащане в брой договор за правна защита и съдействие и списък на разноските, в общ размер от 900 лв. БНБ следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация сума в размер на 900 лв., която представлява разноски в касационното производство. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение