Решение № 4822 от 19.5.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Пенчев, чрез адв. Петкова, подадена срещу решение 113 от 23.11.2021 г., постановено по адм. дело 93/2021 г. по описа на Административен съд - Силистра. Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, поради които иска то да бъде отменено. Съображения в подкрепа на твърденията са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Ответникът - Управителят на Национален осигурителен институт оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Не претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение 113 от 23.11.2021 г., постановено по адм. дело 93/2021 г. по описа на Административен съд - Силистра е отхвърлена жалбата на М. Пенчев против заповед 3247/22.03.2021 г. на Управителя на НОИ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното му правоотношение (поради обективна невъзможност на изпълнение на служебните задължения). След анализ на събраните по административната преписка и по делото релевантни за спора доказателства и след тяхното обсъждане, първоинстанционният съд е установил фактическите обстоятелства по делото, по които страните не спорят. Въз основа на това съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен административен орган и при спазване на процедурните правила и закона. Фактическите му констатации се подкрепят от събраните доказателства, като изводите се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е приел за установено, че М. Пенчев към момента на постановяване на процесната заповед за прекратяване на служебното правоотношение - 22.03.2021 г. е бил с отнет достъп до класифицирана информация. Това обстоятелство е установено с приложеното към делото решение 53/19.07.2021 г. по дело С-34/2021 г. на ВАС, с което е отхвърлено оспорването срещу решение 21-II-18/16.03.2021 г. на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ), с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу отказа за достъп до класифицирана информация. Обосновани и съобразени с доказателствата по делото и материалния закон са изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл във връзка с чл. 29, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на НОИ, при които законосъобразно органът е прекратил служебното правоотношение. Нормата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл изисква кумулативно проявление на предпоставките за създадена нова фактическа обстановка, водеща до невъзможност за изпълнение от служителя на задълженията по длъжността и причините за това да са непреодолими и за двете страни по правоотношението, т.е. те да не зависят от волята на тези страни. Посочените предпоставки формират обективната невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. С отнемането на достъпа до класифицирана информация с Решение 21-II-18/16.03.2021 г. на ДКСИ е създадена нова фактическа обстановка, засягаща изпълнението на служебните задължения на касатора. Източник на създадената нова фактическа обстановка е актът по чл. 59 от ЗЗКИ. Съдържанието на акта на ДКСИ е предпоставка за издаване на последващата заповед, с която е прекратено служебното правоотношение на касатора. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че изискването за достъп до класифицирана информация е нормативно определено чрез приложения утвърден Списък, тъй като чрез нормата на чл. 37 от ЗЗКИ и чл. 42, ал. 5 от Закона за администрацията, които кореспондират с чл. 21 от ЗЗКИ, нормативно е предоставена възможност на съответните ръководители на организационни единици, какъвто е Управителят на НОИ, да издаде такъв списък. Обосновано първоинстанционният съд е отбелязал в мотивите, че извършеното на 01.08.2021 г. допълнение в ПОДНОИ не въвежда нова възможност, а детайлизира същата. Неоснователно е възражението на касатора, че отнемането на достъпа не било обвързано с невъзможност да изпълнява възложените му служебни ангажименти. Първоинстанционният съд правилно е приел, че функциите на директорите на териториалните поделения на НОИ, установени в чл. 29, ал. 1 от ПОДНОИ включващи планиране, организиране, контролиране и координиране на дейността на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт, контролната дейност по експертиза на временната неработоспособност, отпускане, изменение, спиране, прекратяване, възобновяване и изплащане на пенсии и паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване, в т.ч., обезщетения за болест, майчинство, безработица, парични помощи за профилактика и рехабилитация; методическо ръководство и контрол на осигурителите за правилното изготвяне на документите за пенсиониране; упражняване на контрол за спазване на осигурителното законодателство; контрол на експертизата на временната неработоспособност; контрол на експертните решения на ТЕЛК/НЕЛК с определена 50 и над 50 на сто трайно намалена работоспособност; установяване, разследване и регистриране на трудовите злополуки, проучване и регистриране на професионалните болести, осъществяване на контрол върху дейността на осигурителите по установяване, разследване и регистриране на трудовите злополуки и по проучване на професионалните болести, не могат да се делегират. Актовете, издавани от специализираната администрация по повод на посочените по-горе правоотношения, подлежат на обжалване по административен ред пред касатора в качеството му на Директор на ТП на НОИ (чл.117 от КСО). Произнасянето му с решение по чл. 117 от КСО е абсолютна предпоставка за по-нататъшно оспорване на посочените индивидуални административни актове по съдебен ред като материалната му компетентност е изключителна, т.е. не може да бъде делегирана. Това опровергава поддържаната от касатора теза, че същият би могъл да изпълнява служебните си задължения чрез делегиране, респ. чрез преупълномощаване или възлагане на друг служител с достъп до класифицирана информация да извършва необходимите справки. Настоящият съдебен състав споделя крайния извод на съда, че са налице елементите от фактическия състав на приложената норма - чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, тъй като е налице нова фактическа обстановка към 16.03.2021 г. и предварителна изпълняемост на Решението на ДКСИ, възникнала след учредяване през 2012 г. на служебното правоотношение, при която касаторът обективно не може да изпълнява възложените функции, като тази невъзможност е непреодолима. Противно на изложеното от касатора не се установяват допуснати от административния съд съществени процесуални нарушения. В съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът е извършил проверка на законосъобразността на оспорения акт. Доказателствената тежест в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 от АПК, при проявена от съдебния състав процесуална активност съгласно чл. 171, ал. 4 от АПК. Решението на съда е постановено след събиране на допустимите и относимите към предмета на съдебното производство доказателства и след тяхното обсъждане, включително и доводите на страните. Обстоятелството, че съдът не е обсъдил възражението за "обратното" действие на заповедта не води до неправилност на съдебното решение. Вярно е, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена на 22.03.2021 г., считано от 16.03.2021 година. Това е така, защото на втората посочена дата е постановено решението на ДКСИ и от същата дата възниква обективната невъзможност за изпълнението на длъжността. Макар и неправилно да е действал органът по назначаването, това нарушение самостоятелно не води до нищожност, респективно до незаконосъобразност на заповедта. На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното съдебно решение не са налице сочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което същото следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение