Решение № 5679 от 10.6.2022 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационни жалби, подадени от Директора на Регионалната здравна инспекция Велико Търново и от И. Денев от гр. Велико Търново, срещу решение 267 от 23.07.2021 г. по адм. д. 83 по описа за 2021 г. на Административен съд - Велико Търново, с което е отменена заповед РД-01-50 / 20.03.2020 г. на Директора на Регионалната здравна инспекция Велико Търново.

В касационната жалба на Директора на Регионалната здравна инспекция Велико Търново са изложени доводи за неправилно прилагане на чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 от АПК и чл. 63, ал. 2 от Закона за здравето - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК.

В касационната жалба на И. Денев се излагат доводи за нищожност на обжалваното съдебно решение и се оспорва изводът на първоинстанционния административен съд за валидност на оспорения акт - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 1 и 3 от АПК.

Ответниците по двете касационни жалби са ги оспорили в писмени отговори.

И. Денев е подадена и частна жалба срещу определение 347 от 24.09.2021 г., с което е отхвърлено искането му за допълване на постановеното по делото решение.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура е дал мотивирано заключение за недопустимост на обжалваното съдебно решение като постановено по недопустима жалба, подадена от лице без правен интерес от оспорването.

За да се произнесе по подадените жалби, Върховният административен съд взе предвид следното:

1. Касационната жалба на Директора на Регионалната здравна инспекция Велико Търново е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Велико Търново е заповед РД-01-50 от 20.03.2020 г., издадена от Директора на Регионалната здравна инспекция (РЗИ) Велико Търново на основание чл. 63, ал. 2 от Закона за здравето и във връзка с потвърден случай на COVID-19, с която на МОБАЛ Д-р С. Черкезов АД Велико Търново е наредено следното: 1. Осигуряване на триаж на входа на лечебното заведение. На пациентите със съмнение за COVID-19 да се поставят маски и да се насочат към определената за целта зона, като се спазва най-малко 1 метър разстояние помежду им; 2. Определяне на Първо хирургично отделение на МОБАЛ "Д-р Ст. Черкезов" Велико Търново за лечение на пациенти с COVID-19; 3. Определяне на персонал, който ще обслужва единствено пациентите с диагноза COVID-19; 4. Медицинският персонал, обслужващ пациентите с диагноза COVID-19, по време на работа да не напуска Първо хирургично отделение; 5. Да се осигурят условия за безопасно сваляне на личните предпазни средства на персонала преди напускане на отделението; 6. Да се осигурят достатъчен брой лични предпазни средства, съгласно Насоките на Европейския център за превенция и контрол на заболяванията за нуждите от лични предпазни средства в лечебните заведения за обслужване на хоспитализирани пациенти със съмнение или доказана инфекция с COVID-19; 7. Да се спазва строг противоепидемичен режим, включващ трикратна текуща дезинфекция, редовно проветряване и използване на лични предпазни средства от медицинския персонал; 8. Забраняват се свижданията в Първо хирургично отделение, както и посещенията на персонал, който не е пряко ангажиран с грижа за пациенти с COVID-19. Контролът по изпълнение на заповедта е възложен на изпълнителния директор на МОБАЛ Д-р С. Черкезов АД Велико Търново.

За да отмени оспорената заповед като незаконосъобразна, Административен съд Велико Търново е приел, че е издадена при съществено нарушение на административнопроизводствените правила на чл. 59, ал. 1 и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за посочване на обосноваващите я фактически основания. Липсват конкретни данни за наличието на потвърден случай на лице с COVID-19, не е извършван анализ на епидемичната обстановка в областта, както и на необходимостта от налагане на всяка една от мерките.

Така постановеното решение е правилно.

Неоснователни са касационните доводи за неправилно прилагане на административнопроцесуалните разпоредби на чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 от АПК и на материалноправната норма на чл. 63, ал. 2 от Закона за здравето.

Оспорената заповед е издадена в изпълнение на заповед РД-01-121 от 11.03.2020 г., с която министърът на здравеопазването е наредил на регионалните здравни инспекции да разпоредят и предприемат съответни противоепидемични мерки в лечебните заведения за болнична помощ в зависимост от това дали на територията на областта има регистриран потвърден случаи на COVID-19 (т. I). По отношение на областите без регистриран потвърден случай на COVID-19 не е наредено въвеждането на конкретни противоепидемични мерки в лечебните заведения (т. II). Директорът на Регионалната здравна инспекция Велико Търново е разпоредил в МОБАЛ Д-р С. Черкезов АД да се приложат мерките, отнасящи се до лечебните заведения на териториите на областите с регистриран потвърден случай на заболяването, като е упоменал наличието на потвърден случай при мъж на [възраст] години. Липсват данни относно датата на регистрация на случая, както и относно изолирането и хоспитализирането на разболялото се лице в в МОБАЛ Д-р С. Черкезов АД или друго лечебно заведение на територията на РЗИ - Велико Търново. Доказателства за установяване на твърдяното обстоятелство не са представени и в съдебното производство. Допуснатото несъответствие с административнопроцесуалните изисквания на чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 от АПК препятства осъществяването на съдебния контрол за материална законосъобразност и поради това се преценява като съществено. Правилно първоинстанционният административен съд е приел, че липсата на конкретни факти относно епидемичната обстановка на територията на община Велико Търново води до невъзможност да се извърши преценка за съразмерност между наложените ограничителни мерки и защитимия обществен интерес.

Предвид гореизложеното не са налице касационни основания за отмяна и обжалваното съдебно решение, с което заповед РД-01-50 от 20.03.2020 г. на Директора на РЗИ Велико Търново е отменена, следва да бъде оставено в сила.

1. Касационната жалба на И. Денев от гр. Велико Търново е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.

Неоснователно е оплакването в касационната жалба за нищожност на съдебното решение касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 1 от АПК.

Обжалваното съдебно решение е постановено по реда на чл. 179 и следв. от АПК от компетентния съд, действащ в законен състав в рамките на правораздавателната си власт. Решението съдържа всички реквизити съгласно чл. 172а, ал. 1 от АПК и е подписано съгласно чл. 172а, ал. 3 от АПК. Изложените към него мотиви съответстват на изискванията на чл. 172а, ал. 2 от АПК и изразяват волята на съда ясно, последователно и разбираемо. Не се установяват обстоятелства, съставляващи основание за отвод на съдебния състав, съгласно чл. 22, ал. 1, т. 1 6 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 144 от АПК. Обстоятелството, че местожителството на съдиите в административния съд съвпада със седалището на административния орган и на лечебното заведение, а така също и с местожителството на оспорващия, не поражда основателно съмнение в пристрастност или лична заинтересованост на някой от съдиите за изхода на спора.

Неоснователни са касационните доводи за неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила.

Поддържаното от касатора становище, съгласно което оспорената заповед представлява нормативен административен акт, не е съобразено с разпоредбите на чл. 76, ал. 3 от АПК и чл. 2 от Закона за нормативните актове.

Съгласно чл. 2 от Закона за нормативните (ЗНА) нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията или от закон. Нормативните административни актове са подзаконови административни актове (чл. 75, ал. 1 от АПК), които на основание чл. 76, ал. 1 от АПК се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи. Предвидено е, че компетентността да се издават нормативни административни актове не може да се прехвърля.

Оспорената заповед не е издадена от административен орган, на който е делегирано правомощие от Конституцията или от закон да издава нормативни административни актове. Заповедта е издадена от директора на регионалната здравна инспекция, който с чл. 63, ал. 2 от Закона за здравето (редакция - ДВ, бр. 98 от 2010 г.) е овластен да въвежда противоепидемични мерки на територията на отделната област или община. Издадената заповед, както правилно е приел първоинстанционният административен съд, отговаря на всички критерии за общ административен акт по смисъла на чл. 65 от АПК. За разлика от нормативните актове заповедта има конкретен адресат - лечебното заведение МОБАЛ Д-р С. Черкезов АД и с нея са разпоредени мерки, изразяващи се извършването на конкретни организационни действия от страна на адресата. Разпоредените мерки не са правни норми поради това, че им липсва степента на абстракция в уреждане на обществените отношения. Актът е с еднократно правно действие (за времето на действие на обявената извънредна епидемична обстановка), като създадените с него задължения за адресата да въведе конкретно изброените мерки засягат непосредствено права, свободи или законни интереси на неопределен брой трети лица, които са хоспитализирани в същото лечебно заведение, посещават го с цел да получат медицинска помощ или по други лични причини. Поради това по-късно приетата разпоредба на чл. 63, ал. 14 от Закона за здравето (ДВ - бр. 44 от 2020 г.), в сила към датата на подаване на жалбата, изрично определя заповедите на директора на съответната регионална здравна инспекция за налагане на временни противоепидемични мерки като общи административни актове, които се издават по реда на чл. 73 от АПК.

Неотносими към въпроса за компетентността на административния орган са разпоредбите на Медицински стандарт "Инфекциозни болести", приет с Наредба 6 от 31.12.2020 г. Медицинският стандарт регламентира изискванията за осъществяване на видовете медицински дейности от обхвата на медицинската специалност, а не вътрешно-организационната структура на лечебните заведения или противоепидемичните мерки, които директорът на съответната РЗИ може съгласно чл. 63, ал. 2 от Закона за здравето (ДВ, бр. 98 от 2010 г.) да въвежда на територията на отделната област или община.

Неотносими са и изложените в касационната жалба доводи, отнасящи до несъответствие на оспорената заповед с Медицински стандарт "Инфекциозни болести", като основание за отмяната й поради нарушаване на материалния закон. За касатора не е налице правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК от обжалване на съдебно решение, което е благоприятно за него. Със съдебното решение, предмет на съдебен контрол в настоящето касационно производство, подадената от И. Денев е уважена и оспореният акт е отменен като незаконосъобразен. Обемът на съдебния контрол по тази касационна жалба е ограничен до проверката за валидност на отменителното съдебно решение и до спора относно валидността на оспорения административен акт.

Предвид гореизложеното обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, не са налице касационни основания за отмяната му и следва да бъде оставено в сила.

1. Частната жалба на И. Денев срещу определение 347 от 24.09.2021 г., постановено по реда на чл. 176 от АПК, е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

С обжалваното определение Административен съд Велико Търново правилно е отхвърлил молбата за допълване постановеното по делото отменително решение в частта за мотивите към него.

На основание чл. 176, ал. 1 от АПК съдът постановява допълнително решение, когато не се е произнесъл по цялото оспорване.

С постановеното по делото решение Административен съд Велико Търново се е произнесъл по цялото оспорване. Приел е за неоснователно възражението на оспорващия за нищожност на оспорената заповед и при извършената преценка по същество е намерил заповедта за незаконосъобразна като издадена при съществени нарушения на процесуалноправните предпоставки за законосъобразност.

Диспозитивът на съдебното решение съдържа всички реквизити по чл. 172а, ал. 1, т. 1-8 от АПК. Мотивите, изложени в съответствие с чл. 172а, ал. 2 от АПК, не са част от съдебното решение и не подлежат на допълване по реда на чл. 176 от АПК, като по искане на някоя от страните се обсъждат доводи и съображения, които са без значение за решаване на делото и не променят изхода му. Обжалваното определение, постановено в производство по реда на чл. 176 от АПК, е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,