Решение № 220 от 20.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 623/2011 г.

Решение № 220 от 20.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 623/2011 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Красимир Влахов Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. В. М. и Б. З. Д. срещу решение от 16.11.2009 г. на СГС, II-Г състав, постановено по гр. д. № 4058/06 г. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение на СРС, 40-ти състав по гр. д. № 3307/92 г. от 31.08.2005 г., допълнено с решение от 30.06.2006 г., в частта, с която са уважени предявените от В. В. М. и Б. З. Д. против Р. Ц. Б., С. о. и държавата, представлявана от М. на р. р. и б., обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 7 ЗВСВОНИ и чл. 108 ЗС- за признаване нищожността на договор за покупко-продажба от 19.10.1967 г., сключен между председателя на Л. РНС, като продавач, и купувачите В. И. Б. и Р. Ц. Б., на апартамент на V етаж в сградата на [улица], вх. А в [населено място], заедно с принадлежащите към него избено и таванско помещение и 4,92% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, респ. за осъждане на ответника Р. Б. да предаде на ищците владението на гореописания имот, вместо което е постановено решение по съществото на спора, с което така предявените искове са отхвърлени; в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете с правна квалификация чл. 7 ЗВСВОНИ по отношение на ответниците О. В. И. и Н. В. Н. /конституирани на собствено основание по реда на чл. 117, ал. 4 ГПК-отм., както и като правоприемници на починалия в хода на въззивното производство първоначален ответник В. Б./ решението на СРС е обезсилено и производството- прекратено като недопустимо. В касационните жалби са изложени доводи за неправилност на така постановеното решение на въззивния съд поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли се същото да бъде отменено и постановено касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции по чл. 7 ЗВСВОНИ и чл. 108 ЗС да бъдат уважени със законните последици. Ответниците по касационните жалби- Р. Ц. Б., О. В. И. и Н. В. Н. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори, с които молят обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. В хода на касационното производство е починала ответницата Р. Ц. Б., като на нейно място са конституирани наследниците й по закон- О. В. И. и Н. Н. Н. Чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител последната от тях заявява становище, с което оспорва касационните жалби. Останалите ответници не заявяват становище по жалбите. С определение № 41/14.01.2011 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на решението на СГС в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 7 ЗВСВОНИ на В. М. и Б. Д. срещу Р. Ц. Б. /заместена в хода на касационното производство от универсалните си правоприемници О. В. И. и Н. Н. Н./, С. о. и държавата, представлявана от М. на р. р. и б. - за установяване нищожността на договора за покупко-продажба от 19.10.1967 г. поради нарушение на чл. 14, ал. 1 и 3 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ (отм.), както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС за предаване владението на процесния апартамент на [улица], вх. А в [населено място]. В определението е прието, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по два въпроса, които са от обуславящо значение за изхода на делото, като дадените по тях разрешения са в противоречие с установената практика на ВКС, с оглед на което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос е свързан с преценката, кой е органът, овластен да вземе решението за продажба на държавно жилище съгласно чл. 14, ал. 1 НПЖДЖФ, и съответно- какъв е административният акт, постановен от длъжностно лице, което не разполага с такава материална компетентност. Вторият въпрос има отношение към правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса и конкретно- кой носи тежестта да докаже, че заместникът на титуляра не е бил овластен да извърши съответното действие от компетентността на последния /в случая- вземането на решение за извършване на продажбата и подписване на договора по чл. 15 от Наредбата/. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК За да постанови решението си, с което установителният иск по чл. 7 ЗВСВОНИ за признаване нищожността на сключения през 1967 г. договор за покупко-продажба между Л. РНС- СГНС и праводателите на ответниците е отхвърлен, въззивният съд е приел, че макар и решението за продажбата да е взето не от председателя на ИК на РНС, а от негов заместник, който е подписал и самия договор, това не обуславя нищожност поради нарушение на нормативен акт, тъй като заместникът може да изпълнява всички правомощия на титуляра, а ищците в случая не са провели доказване, че заместникът не е бил овластен да извърши посочените действия. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че така възприетите от въззивния съд правни изводи, поставени в основата на обжалваното решение, обективират произнасяне в отклонение от установената съдебна практика. Преди всичко, практиката е константна относно недействителността на продажба на държавно жилище, при която решението за продажбата по чл. 14, ал. 1 НПЖДЖФ е взето не от председателя на ИК на РНС, а от негов заместник, предвид липсата на нормативно предвидена възможност титулярът да делегира това свое правомощие на друго длъжностно лице /Решение № 31 от 03.02.1999 г. по гр. д. № 455/98 г., 5-членен състав на ВКС, Решение № 1051 от 16.06.1999 г. по гр. д. № 1233/98 г. на IV г. о., Решение № 405 от 16.05.2000 г. по гр. д. № 1556/99 г. на IV г. о., Решение № 524 от 19.06.2007 г. по гр. д. № 403/06 г. на IV г. о., Решение № 531 от 29.06.2009 г. по гр. д. № 357/09 г. на I г. о./. Настоящият състав на ВКС изцяло възприема изложените в цитираната незадължителна съдебна практика мотиви, според които издаването на заповедта за продажбата е предоставено на изключителната компетентност на председателя на ИК на РНС, която не може да бъде дерогирана на друго длъжностно лице по заместване. В противоречие с установената съдебна практика е и произнасянето на въззивния съд по процесуалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване- кой носи тежестта да докаже, че заместникът на титуляра не е бил овластен да извърши съответното действие от компетентността на последния, и по-конкретно вземането за решение по чл. 14, ал. 1 НПЖДЖФ за продажбата. Възприетата конструкция, според която в тежест на ищците е да докажат липсата на овластяване в полза на заместник-председателя на РНС, противоречи както на разрешението, дадено в т. 2 от ТР № 77/19.12.1984 г. по гр. д. № 60/84 г. на ОСГК, така и на пределно ясната формулировка на чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.), според която всяка страна носи тежестта да докаже фактите, на които основава своите искания и възражения. В., този процесуалноправен въпрос е ирелевантен за изхода на делото, доколкото по изложените по-горе съображения следва да се приеме, че компетентността на председателя на ИК на РНС по чл. 14, ал. 1 и чл. 15 НПЖДЖФ е изключителна и не може да се превъзлага, поради което е без значение въпросът за разпределението на доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство. Произнасянето по въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, обуславя формиране на извод за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на приложимия материален закон. Доколкото решението за извършване на процесната продажба е взето не от разполагащия с изключителна компетентност за това държавен орган в лицето на председателя на Л. РНС, а от негов заместник, следва да се приеме, че договорът е нищожен поради нарушение на императивни разпоредби на подзаконов нормативен акт /чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ/, който е бил задължителен за държавните органи при разпореждане с жилища от държавния жилищен фонд. По своята правна същност решението за продажбата е индивидуален административен акт, който е елемент от смесения фактически състав на продажбата, при което издаването му от некомпетентен орган обуславя неговата нищожност, а оттук- и нищожността на самото продажбено правоотношение. Основание за така констатираната нищожност е и обстоятелството, че в нарушение на чл. 14, ал. 3 от Наредбата, утвърждаването на продажбата като елемент от фактическия й състав е извършено не от Министъра на архитектурата и благоустройството, а от заместник-министър, при липса на проведено от ответниците положително доказване за наличието на основание за това. По така изложените съображения следва да се приеме, че искът по чл. 7 ЗВСВОНИ е основателен, което налага обжалваното решение на СГС, с което същият е отхвърлен, да бъде отменено като неправилно и вместо него- постановено касационно решение по съществото на спора, с което сключеният на 19.10.1967 г. договор за покупко-продажба на процесното жилище да бъде уважен. Уважаването на главния иск по чл. 7 ЗВСВОНИ обуславя извода, че нищожната сделка не е породила вещно-транслативно действие и при влизане в сила на реституционния закон имотът е бил собственост на държавата, поради което и предвид наличието на останалите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от същия закон, одържавеният по ЗОЕГПНС имот е възстановен в полза на наследниците на бившия собственик /ТР № 1 от 17.05.1995 г., гр. д. № 3/94 г., ОСГК/. В този смисъл ищците притежават необходимата за уважаване на иска им по чл. 108 ЗС материалноправна легитимация и доколкото по делото не се спори, че процесният имот се намира във владение на ответниците- физически лица при липса на противопоставимо на собствениците правно основание за това, налице са предпоставките и за уважаване на предявения ревандикационен иск. По изложените съображения решението на СГС следва да бъде отменено и в тази му част, вместо което да бъде постановено решение за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението на имота. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение