Решение № 2764 от 1.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3095/2009 г.

Решение № 2764 от 1.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3095/2009 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на кмета на община Пловдив, подадена чрез процесуален представител, против Решение № 24 от 9.01.2009 г., постановено по административно дело № 1674 по описа за 2008 г. на Административен съд - Пловдив. В жалбата не са посочени конкретни касационни основания по смисъла чл. 209, т. 3 от АПК за неправилност, но по съществото на доводите може да се направи извод за оплакване за необоснованост на решението, поради което се претендира за неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба - Светлана Добрева Стефанова от гр. Пловдив не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд - Пловдив е било образувано по жалбата на Светлана Добрева Стефанова от град Пловдив против Заповед № РД-09-256/26.06.2008 г. с която на основание чл. 46, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 1 от ЗОС и чл. 41, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 от НУРУКННОЖ е прекратил договор за наем С-395/2.12.2005 г. на жилищен имот сключен въз основа на настанителна заповед № 44/17.08.1981 г. на РНС - район "Димитър Благоев" между Община Пловдив, чрез ОП "Жилфонд", като наемодател и Светлана Добрева Стефанова, като наемател за общинско жилище, находящо се в гр. Пловдив, бул. "Васил Априлов" № 124, бл. 10, ап. 94, съгласно Акт за общинска собственост № 404/24.08.2000 г. С решението си първоинстанционният съд е отменил заповедта като е приел, че е незаконосъобразна, тъй като са допуснати редица съществени нарушения на административно-производствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК, а именно - неизпълнение от административния орган на задължението по чл. 26 от АПК да уведоми адресата за издаването на индивидуалния административен акт, а от друга страна - че заповедта е незаконосъобразна поради липсата на мотиви - фактически основания, които обезпечават законосъобразността й - непосочване на каквито и да било събрани доказателства. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Съдът не е следвало да се ограничава с обсъждане само на две от основанията по чл. 146 АПК, а въз основа на представените и събрани доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания в съответствие с чл. 168, ал. 1, във връзка с чл. 146 от АПК като се има предвид, че по делото е била изяснена в пълнота фактическата обстановка. Независимо от констатираното, неправилни са изводите на първоинстанционния съд за допуснатото съществено нарушение на административно-производствените правила по чл. 26 АПК. Преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 от АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление. В този смисъл пропускът е съществен само, ако е ограничил правото на лицето да представи доказателства, които са от значение за решението на административния орган. Правилата на административното производство се разглеждат и с другите изисквания за законосъобразност на заповедта и преди всичко с изискването за материална законосъобразност. Съблюдаването на административнопроизводствените правила има за цел изясняване от административния орган на значимите за случая факти и обстоятелствата, които в конкретния казус се свеждат до безспорно установени правнорелевантни факти. Провежданият съдебен контрол по реда на АПК е гаранция за съблюдаване на законността при налагане на принудителната административна мярка, а в процеса на осъществяването му биха могли да бъдат оборени констатациите на органа за наличие на изискуемите се от закона материалноправни предпоставки. В хода на първоинстанционното производство такова главно и пълно доказване не е било проведено от страна на жалбоподателката (сега ответник), поради което релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени. Следователно, дори и допуснато, нарушението на чл. 26 от АПК е несъществено, доколкото неуведомяването на адресатката за проведеното административно производство не е повлияло и не би могло да повлияе ефективно върху съдържанието на акта. Въпреки това е правилен и извода на съда относно допуснато нарушение на формата на административния акт относно липсата на мотиви и в частност на фактически основания за издаването й. В нея не са посочени конкретни дати или периоди спрямо които да се провери материалната й законосъобразност. Неприложима е хипотезата, когато мотивите на административния акт могат и да се съдържат в други документи, защото те трябва да изхождат от помощен или подчинен на издателя на акта орган. В случаите по чл. 46 ЗОС, към които се отнася конкретният казус, предвид бланкетния характер на разпоредбата, посочена като правно основание, от чието наличие се извежда упражненото субективно материално право, е било необходимо органът да изложи и фактическите обстоятелства, които е квалифицирал като материалноправни предпоставки, субсумирани в цитирания законов текст. При липсата на фактически основания, изложени в заповедта, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на упражненото право на едностранно прекратяване на наемното правоотношение. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от органа е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт, т. к. посочването им едва в съдебно заседание е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа, което е недопустимо. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление, и при въведените доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми на ЗОС, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия, обективирани в акта е правилен и следва да бъде споделен. При неоснователността на касационните оплаквания решението следва да остане в сила, воден от което и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение