Решение № 1973 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1186/2016 г.

Решение № 1973 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1186/2016 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на "ТСБ-92" ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. П., бул. "Ц. Б. III Обединител" 52, вх. ... - партер, подадена чрез управителя и представляващ дружеството З. Х. К., против решение № 2414/30.11.2015 г. на Административен съд /АС/ - П., постановено по адм. д. № 2840/2014 г., с което е отхвърлена жалбата му против обжалваната част от ревизионен акт /РА/ № 161200526/30.04.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - П., потвърдена от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - П. при ЦУ на НАП с решение № 906/11.09.2014 г., и е присъдено в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 3260 лв. В касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяна на решението. Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" - П. - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Бонева по съображения, изложени в писмено становище, депозирано в срока и по реда на чл. 163, ал. 2 вр. чл. 228 АПК. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е била частта от РА № 161200526/30.04.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - П., потвърдена от директора на Дирекция "ОДОП" - П. при ЦУ на НАП с решение № 906/11.09.2014 г., с която на "ТСБ-92" ЕООД е определено задължение за ДДС в размер на 91 000 лв. за данъчния период м. януари 2011 г. и лихва за периода 15.02.2011 г. - 30.04.2012 г. в размер на 11 360.39 лв. в резултат на непризнато право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС по фактура № 7/27.01.2011 г., издадена от "К.-92" ЕООД. За да отхвърли жалбата на "ТСБ-92" ЕООД против оспорената част от РА, първоинстанционният съд е приел, че чрез събраните в хода на ревизионното производство и съдебното производство писмени и ССЕ не е доказано възникване на данъчно събитие и процесната фактура е издадена без основание, а данъкът в нея е начислен неправомерно, поради което законосъобразно на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС с РА е отказано правото на приспадане. Така постановеното решение е правилно. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т. е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Пловдивския административен съд като валидно и допустимо. Касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения второ и трето АПК се съдържат в касационната жалба и същите съгласно чл. 218, ал. 1 АПК следва да бъдат обсъдени. Правилно първостепенният съд е приел, че ревизионното производство е възложено от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК със заповед на директора на ТД на НАП № РД-09-1/04.01.2010 г., приложена по делото. Същото е образувано със заповед за възлагане на ревизия, отговаряща по своето съдържание на изискванията на чл. 113, ал. 1 ДОПК. РА е издаден от компетентен орган по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК в действащата към момента на издаването му редакция, определен със заповед за определяне на компетентен орган № К 1200526/19.03.2012 г. Не са допуснати при извършването на ревизията съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са изискванията на чл. 120 ДОПК относно формата и съдържанието на РА. По материалната законосъобразност на оспореното съдебно решение, както и по твърденията на касатора за неговата необоснованост и допуснати от съда съществени нарушение на съдопроизводствените правила, настоящата касационна инстанция намира следното: С РА е отказано право на приспадане на ДДС в размер на 91 000 лв. по фактура № 7/27.01.2011 г., издадена на "ТСБ-92" ЕООД от "К.-92" ЕООД, с предмет дървен материал иглолистни дъски по договор. Безспорно е установено от данните по делото, че към момента на издаването на фактурата не е налице цялостно авансово плащане в размер на 455 000 лв., нито плащане в по-малък размер. Не се представят нито от ревизираното дружество в хода на ревизионното производство, нито от доставчика, документи, доказващи предаване и приемане на стоката /иглолистни дъски/, съответно прехвърляне на правото на разпореждане като собственик със стоката от доставчика на получателя към същия този момент. Според декларацията на управителя на "К.-92" ЕООД, дадена в хода на ревизионното производство, с дата 12.03.2012 г. "ТСБ-92" ЕООД не е извършило плащане по фактурата и няма извозвано към тях никакво количество дървен материал. Така декларираните обстоятелства се потвърждават и от представените в ревизионното производство извлечения от счетоводни сметки на "К.-92" ЕООД, видно от които не е налице счетоводно отразяване на плащане от страна на "ТСБ-92" ЕООД по сметките от гр. 50, както и не е отразено счетоводно извършването на доставка на стоката чрез кредитиране на сметка 304 "Стоки" със стойността на продадената стока срещу дебитиране на сметка 702 "Приходи от продажби на стоки". Напротив от оборотната ведомост и главната книга на "К.-92" ЕООД за м. януари 2011 г. /л. 47 и л. 48 от т. 1/ е видно, че началното салдо на сметка 304 е "0", а към 31.01.2011 г. същата сметка е с дебитно салдо без отразени за периода кредитни обороти. По сметка 702 също няма отразени дебитни обороти. С оглед така установените по безспорен начин факти законосъобразен е изводът на съда, че в данъчния период м. януари 2011 г. не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС, свързано с доставка на стока, нито е извършено цялостно авансово плащане преди възникване на данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 7 ЗДДС. Следователно, към датата на издаването на фактурата данъкът не е бил изискуем и за доставчика не е било налице задължение да го начисли като издаде фактура /чл. 86, ал. 1, т. 1 вр. чл. 25, ал. 6, т. 1 и ал. 7 ЗДДС/, поради което в процесната фактура данъкът е неправомерно начислен и на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС не е налице право на приспадане за получателя. Касаторът изразява несъгласие с приетото от съда. Позовава се на сключения между него и "К.-92" ЕООД договор от 02.12.2010 г. за доставка на 2000 куб. м дъски, според който стоките следва да се доставят на партиди до 30.06.2011 г., като същите остават на съхранение и отговорно пазене при доставчика и ще бъдат на разположение на купувача. Плащането следва да се извършва разсрочено до 30.06.2011 г. По това възражение следва да се посочи, че договорът сам по себе си видно от цитираните по-горе норми на ЗДДС не е основание за издаването на фактура и начисляването на данъка в нея. След като според този договор плащането ще бъде извършвано разсрочено до 30.06.2011 г., то за да бъде издадена фактура през м. януари 2011 г. с начислен в нея ДДС, е необходимо да са налице доказателства за това, че стоката е предадена на купувача през м. януари 2011 г., т. е. прехвърлено му е правото на разпореждане с нея като собственик, но е оставена на отговорно пазене в склад на доставчика, от който купувачът може да я извозва, когато намери за необходимо, и с оглед осъществените от него с тази стока облагаеми доставки или с цел влагане в производствен процес. Т. доказателства по делото не са налице. В хода на съдебното производство жалбоподателят представя с молба от 10.12.2014 г. приемо-предавателни протоколи, пътни листове, превозни билети, товарителници, видно от които е извършван транспорт на иглолистни дъски от Самоков до С. с изпращач "К. 92" ЕООД и получател жалбоподателя в периода м. май - м. август 2012 г., договор за цесия от 28.06.2011 г., с който "К. 92" ЕООД прехвърля възмездно на "М. - 74" ЕООД вземането си от "ТСБ-92" ЕООД по фактура № 7/21.01.2011 г. и споразумение от 15.07.2012 г. между "ТСБ-92" ЕООД и "М. - 74" ЕООД за разсрочване на плащането до 25.06.2017 г. Както е посочил и първоинстанционният съд, логично е договорът за цесия от 28.06.2011 г. да е представен от "К. 92" ЕООД в хода на ревизионното производство при извършената му насрещна проверка, когато са представени други документи и декларация от 12.03.2012 г. Логично е също така тези доказателства да се представят заедно с жалбата против РА по административен ред от жалбоподателя, която е подадена на 17.07.2014 г. Независимо от това, че изброените документи са представени по-късно, тъй като съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства в ревизионното производство и в съдебното производство, той е обсъдил и тези писмени доказателства в мотивите на своето решение и правилно е приел, че същите установяват предаване на стоки /иглолистни дъски/ от "К. 92" ЕООД на "ТСБ-92" ЕООД в склад в Самоков в периода м. май - м. август 2012 г. и тези доставки няма как да бъдат обвързани с процесната фактура. Както беше посочено по-горе, за да е възникнало данъчно събитие през м. януари 2011 г., когато е издадена фактурата, е било необходимо стоката да е доставена именно през този данъчен период /предадена от доставчика и приета от получателя/, съответно да е оставена на отговорно пазене при доставчика в негов склад в гр. С. Ако това беше направено и бяха представени доказателства, които да го установяват, то не би следвало протоколите за предаване и приемане на стоките да се съставят в периода м. май - м. август 2012 г. и в транспортните документи като изпращач на същата да фигурира доставчика, тъй като стоката към този период би следвало вече да е предадена на жалбоподателя. Поради изложените съображения настоящата касационна инстанция намира за неоснователни доводите на касатора за неправилна преценка на доказателствата от страна на съда, в т. ч. декларацията на управителя на дружеството - доставчик и договора с доставчика от 02.12.2010 г., съответно за необоснованост на решението, поради несъответствие на приетите от съда за осъществени факти и доказателствата по делото. Неоснователни са и доводите в касационната жалба за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които се свеждат до: неизясняване от съда на обстоятелството дали договорът от 02.12.2010 г. е подписан от посочените в него лица; приемането на ССЕ без тя да съдържа отговор на поставените задачи и без да е извършена проверка от вещото лице в счетоводството на жалбподателя и в счетоводството на доставчика. Обстоятелството, свързано с това кои са лицата, подписали договора от името на двете дружества, няма решаващо значение за правния спор. Автентичността на този диспозитивен частен документ не е била оспорена от страна на ответника по делото. Както беше посочено по-горе, договорът не представлява доказателство, установяващо извършването на доставката и възникването на данъчното събитие през м. януари 2011 г., за да се обоснове правомерното издаване на фактурата и начисляването на данъка в нея. Делото многократно е отлагано от съда, за да се даде възможност на жалбоподателя да осигури достъп на вещото лице до счетоводството на доставчика с цел извършване на проверка, поради това, че експертът не е могъл да осъществи контакт с управителя или с лице, обслужващо счетоводно дружеството - доставчик. Вещото лице не твърди в своето заключение, че е проверило счетоводството на жалбоподателя, но заявява, че е проверило представените му от адвоката на жалбоподателя документи. Ако не е била съгласна със заключението на ССЕ страната е следвало да оспори заключението при приемането му по реда на чл. 200, ал. 3 ГПК, вр. § 2 ДР ДОПК, но тя не се е възползвала от това свое процесуално право, както и не е поискала изготвяне на допълнително или повторно заключение на основание чл. 201 ГПК. Освен това не е в компетентността на вещото лице да прави правни изводи от сключения договор за цесия, нито е в негова компетентност да събира доказателства, установяващи има ли доставчикът складова база и къде се намира тя, при положение, че самият доставчик при извършената му в хода на ревизията насрещна проверка не твърди да разполага със складова база в Самоков, нито дава обяснение, че е доставил дървения материал с цел неговата обработка като дъски в Самоков. Каква е последващата реализация на дъските от страна на жалбоподателя е въпрос, неотносим към спора, тъй като както от доказателствата се установява получаването й в много по-късен период от процесния. Нито едно от изброените от касатора процесуални нарушения, не може да бъде определено като съществено, тъй като не би могло да повлияе на крайния резултат по спора и да доведе до различното му разрешаване. Изложените съображения дават основание на настоящия тричленен състав на Върховния административен съд, първо отделение да прецени като правилно и законосъобразно оспореното първоинстанционно решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед изхода на спора на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК, определено по размер в съответствие с чл. 8, ал. 1, т. 5 и чл. 9, ал. 3 вр. § 1 ДР Наредба № 1/2004 г. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение