Решение № 9403 от 13.9.2021 г. на ВАС по адм. д. № 910/2021 г.

Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ по касационна жалба на Комисия за защита от дискриминация /КЗД/ против решение 4962 от 24.09.2020 г., постановено по адм. дело 5324/2020 г. по описа на Административен съд София - град /АССГ/. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Доводите в касационната жалба се поддържат в съдебно заседание от процесуалния представител на касатора юрисконсулт Главчев. Моли за отмяна на обжалваното решение и прави възражение за прекомерност в случай на присъждане на разноски в полза на С. Пълева-Вълкова разноски над законоустановения минимум. Ответната страна Инспекторат към Висшия съдебен съвет /ВСС/, в писмено становище и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрисконсулт Върбанова оспорва възраженията в касационната жалба като неоснователни. Моли за оставяне в сила на оспорения съдебен акт като правилен и законосъобразен. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - С. Пълева-Вълкова, чрез пълномощник адвокат Иванова, заявява становище за основателност на касационната жалба, като се присъединява към изложените в нея доводи и съображения. Счита решението на АССГ за недопустимо, алтернативно за неправилно, като моли същото да бъде обезсилено, съответно отменено и вместо него съдът да постанови ново по същество на спора, с което да потвърди процесния административен акт. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Като взе предвид становищата на страните и данните по делото, при съобразяване с разпоредбите на чл. 218 от АПК, настоящият касационен състав на ВАС, пето отделение, установява следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА. С оспореното решение АССГ е отменил по жалба на Инспектората към ВСС решение 114/20.02.2020 г., постановено по преписка 562/2018 г. на КЗД, петчленен разширен заседателен състав, в частта по т. IV и т. VI от решението и е осъдил КЗД да заплати сторените от жалбоподателя разноски в производството. В т. IV от диспозитива на решението на КЗД е установено, че Инспекторатът към ВСС, в качеството на работодател на С. Пълева - Вълкова жалбоподател в административното производство, е допуснал нарушение по смисъла на чл. 14, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ спрямо жалбоподателката. Въз основа на така установеното нарушение, в т. VI от решението си, на основание чл. 47, т. 6 от ЗЗДискр. КЗД е дала на Инспектората към ВСС в качеството на работодател препоръка да разработи и утвърди ясни и конкретни правила за определяне на индивидуалния размер на месечното трудово възнаграждение на служителите, заемащи длъжността с [длъжност] в специализираната администрация на Инспектората, които да се основават на обективни критерии, отчитащи реално постигнатите индивидуални резултати и качеството на изпълнението. За да постанови обжалваното решение, съставът на АССГ е приел, че решение 114/20.02.2020 г. по преписка 562/2018 г. на КЗД е издадено от компетентен административен орган, в кръга на правомощията му, в предписаната от закона форма и при спазени изисквания за съдържание и реквизити, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Съдът е застъпил становището, че дори в хипотезата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., която задължава работодателя да осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд и да не допуска неравенство в заплащането, е необходимо неравенството да се дължи на защитен признак от изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Посочил е, че за да е налице нарушение по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., трябва да се установи, че неблагоприятното третиране на служителя, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд/равностоен труд в сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна връзка с някой от защитените признаци и следователно разглеждането на претенцията за нарушено право на труд като проява на дискриминация чрез определяне на по-нисък размер на възнаграждението следва задължително да е основано на някой от визираните в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци. Предвид недоказването на защитен признак, по който С. Пълева - Вълкова твърди, че е третирана по-неблагоприятно, като получава по-ниско възнаграждение от лице в сходно положение, което полага еднакъв на нейния труд, съдът е формирал решаващ извод за липса на изискуемата от закона каузална връзка между различното третиране /тъй като действително има разминаване в размера на получаваните от жалбоподателката и от колегата й К. Арнаудов възнаграждения/ и наличието на признак или признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., каквито на практика не се доказват. Наред с горното, съдът е приел, че в случая не е налице и еднакъв труд като елемент от фактическия състав на правонарушението, изразяващо се в неспазване на императивното изискване към работодателите, закрепено в чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. Изложени са мотиви относно различните функционални задължения, изпълващи с различно съдържание иначе съвпадащите длъжностни характеристики на жалбоподателката и лицето за сравнение. Обсъдени са и възраженията в първоинстанционната жалба срещу установената в т. VI от решението на КЗД препоръка до Инспектората за разработване и утвърждаване на правила за определяне на индивидуалния размер на месечното трудово възнаграждение на служителите, заемащи длъжността [длъжност] в специализираната администрация. По този въпрос съдът е приел, че дадената от КЗД препоръка е ненавременна, тъй като към момента на постановяване на административния акт в Инспектората вече съществуват правила като визираните в т. VI от решението на КЗД. Въз основа на гореизложеното, АССГ е отменил оспорения административен акт в обжалваната част по т. IV и т. VI и е присъдил поисканите от Инспектора към ВСС разноски в тежест на КЗД. Настоящият касационен състав на ВАС, пето отделение намира така постановеното първоинстанционно решение за правилно, като не споделя само в една част изложените в подкрепа на крайния извод мотиви. Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основа на признаците по ал.1, включваща гражданство, народност, етническа принадлежност, увреждане, пол, раса, социално и обществено положение и др. отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. В глава втора, раздел I ЗЗДискр. са въведени антидискриминационни правила за защита на работниците и служителите при упражняване правото им на труд, вменяващи на работодателя преки задължения, свързани с: осигуряване на еднакви условия на труд; равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд; предоставяне на равни възможности за професионално обучение и повишаване на професионалната квалификация и преквалификация, както и за професионално израстване и израстване в длъжност или в ранг при прилагане на критерии при оценката на дейността им и др. Видно от разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Критериите за равенство на трудовото възнаграждение по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. и чл. 243, ал. 1 от КТ са два: а/ за еднакъв труд и б/ за равностоен труд. Под "еднакъв труд" се разбира трудът, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила /квалификация, умения, сръчности, умствени и физически способности и сила и т. н./, а равностоен е трудът, полаган от различни лица, които имат различна по профил на своята квалификация работна сила, принадлежност към различна професия и специалност, изпълняват различна по характер работа, но при които полаганият труд има равна ценност и полезност. Равностойният труд е от различен характер, но със същата стойност на работната сила т.е. труд, който въпреки различния си характер струва толкова и колкото трудът от друг характер, независимо от кого се полага. Равностойността се определя от еквивалентната образователна квалификация, времетраенето на изразходваната работна сила, производителността и условията, при които се извършва работата. Независимо от свободата на договаряне на трудовото възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 от КТ, възпроизведен и в разпоредбата на чл. 14 от антидискриминационния закон. В случая неправилно административният съд е приел, че установяването на нарушение на принципа за равно възнаграждение по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. трябва да се намира в пряка причинно-следствена връзка с наличието на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Такъв извод не може да бъде изведен при тълкуване на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., предвидена като гаранция за упражняване правото на труд в условията на равно заплащане за еднакъв или равностоен труд, без оглед на притежанието на който и да е от белезите, признати от закона като елемент от фактическия състав на проявите на пряка и непряка дискриминация, установени в други разпоредби на антидискриминационния закон - чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр. Споменаването на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. в разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от с.з. е направено с оглед установяване на нормативната забрана за работодателя да определя критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1, т.е. да установява такива вътрешни правила и условия за оценяване на служителите, които a priori поставят разграничения между едни и други служители в сходно положение по причина на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Настоящият случай не попада в хипотезата на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр., доколкото не се установява от доказателствата по делото, че оценяването на работата на С. Пълева-Вълкова и колегата й К. Арнаудов в процесния период е осъществено на базата на различни критерии и правила. Самата оценка по същество, която се дава от атестационната комисия, не подлежи на съдебен контрол, тъй като същата спада към правомощията по оперативна самостоятелност на административния орган и е пряко свързана с преценката на органа за целесъобразно и ефективно изпълнение на дейност от служителите в съответната администрация. С оглед прилагане разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр. в настоящия случай е от значение да се установи наличието или липсата на дискриминационни по своя характер критерии за оценка на трудовото изпълнение и оценка на труда при определяне на възнаграждението, които да водят до нарушаване на принципа за равенство във възнаграждението по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. Доказателства в тази насока не са представени по делото, не са изложени и твърдения за наличието на такива, поради което следва да се приеме, че действащата към процесния период Заповед 3-47/18.09.2015 г. на Главния инспектор за утвърждаване на правила за управление на човешките ресурси в ИВСС и разпоредбата на чл. 55, ал. 7 от ЗСВ, регламентираща минимален и максимален размер на [длъжност] при Инспектората, не съдържат правила противоречащи на нормата на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр. Размерът на възнаграждението на жалбоподателката С. Пълева-Вълкова и това на колегата й К. Арнаудов са определяни съобразно горецитираните правила, намират се в границите на законоустановените минимален и максимален предели и са обосновани с разлика в обема и функционалното съдържание на възложените им служебни задължения и изпълняваните задачи в процесния период, както и с разлика в атестационните оценки на двамата служители за периода март 2016 - декември 2017 г. Само по себе си разминаването в стойността на определените им възнаграждения /в максимален размер за К. Арнаудов и в среден размер за С. Пълева-Вълкова през 2018 г./ не може да обоснове дискриминация по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. Безспорно установено по делото е, че С. Пълева-Вълкова не е единственият служител в специализираната администрация на Инспектората, на когото е било определено съответното ниво на възнаграждение, както и че служителят К. Арнаудов не е единственият, който е получавал възнаграждение за [длъжност] в максимален размер. Установява се също, че възнагражденията и на двамата са били съответно актуализирани съобразно въвежданите периодично изменения в установените размери на възнагражденията на [длъжност] при Инспектората към ВСС. Предвидената в закона диференциация във възнагражденията на [длъжност] при Инспектората /чл. 55, ал. 7 от ЗСВ/ цели да отговори на нуждите на администрацията да степенува основното месечно възнаграждение на тази категория служители в зависимост от тяхната професионална квалификация, специализация, качеството и обема на изпълняваните дейности и задачи в рамките на заеманата длъжност. Това ясно личи от въведените със заповед 3-8/28.01.2019 г. на Главния инспектор Вътрешни правила за определяне на възнагражденията на [длъжност] от специализираната администрация в Инспектората към ВСС , приложени по делото. Макар тези правила да са приети в момент, следващ процесния период, те имат своето значение като доказателствен факт за прилаганата последователно в Инспектората практика на диференциране на възнагражденията за лицата, заемащи длъжност [длъжност] в специализираната администрация и по-конкретно длъжността [длъжност], при определяне на разумни граници в разликите между отделните степени на възнаграждение. В светлината на гореизложеното, настоящият касационен състав подкрепя извода на първоинстанционния съд, че в настоящия случай не е налице еднакъв труд, който да е полаган от С. Пълева-Вълкова и К. Арнаудов обстоятелство, отразено и в определения размер на съответно получаваните от тях възнаграждения за периода месец март 2016 м. ноември 2018 г. Само наименованието на заеманата длъжност и съвпадащото й описание по длъжностна характеристика не съставлява основание за квалифициране на полагания от тях труд като еднакъв по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. Полагането на труд въз основа на еднакви длъжностни характеристики и еднакво работно време в различни звена на една и съща администрация не го прави еднакъв или равностоен. Както касаторът сам сочи в касационната жалба, цитирайки решение 3165 от 06.03.2013 г. по адм. дело 13998/2012 г. на ВАС, при преценката за наличие на предпоставките на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., следва да се вземе предвид дали лицата полагат сравним труд, т.е. сравним на практика, независимо дали има формално тъждество на длъжностите, като при установяване дали е налице същият или сравним труд са релевантни фактическото естество на работата, необходимите умения и др. Задължение на националния съд е да извърши този съпоставителен анализ на фактите въз основа на данните по конкретното дело. Именно извършеният анализ на посочените данни по делото е довел до обоснования извод на АССГ, че служителят К. Арнаудов е изпълнявал различни функционални задължения и допълнителни задачи в обем и интензитет, надхвърлящ обичайния за длъжността [длъжност], каквито обстоятелства не са налице по отношение на С. Пълева-Вълкова.