Решение № 14935 от 5.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7344/2018 г.

Решение № 14935 от 5.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7344/2018 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на Г. Илиева, от [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Кръстев, срещу решение № 775 от 20.04.2018 г., постановено по адм. д. № 2696/2017 г. по описа на Административен съд Бургас. По изложени в жалбата съображения се извежда неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се уважат предявените искове. Претендира присъждане на направените разноски пред двете инстанции. Ответникът, Община Бургас, в писмен отговор чрез процесуалния си представител юрисконсулт Алексиев взема становище за неоснователност и недоказаност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Производството пред Административен съд Бургас се е развило по исковата молба на Г. Илиева, против Община Бургас, с която е предявила обективно съединени искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи за периода 27.03.2013 г. до 21.09.2017 г., причинени й от отменена като незаконосъобразна заповед № 1461/10.06.2008 г. на заместник-кмета по "Устройство на територията и строителството" при община Бургас, със сума в размер на 64 800 лева, мораторна лихва върху претендираната сума за периода от 21.09.2014 г. до 21.09.2017 г. в размер на 19 784, 07 лева и законната лихва върху нея от завеждане на исковата молба, до окончателното им изплащане. Пропуснатите ползи основава на нереализирани доходи от обект, павилион, премахнат от ищеца след издаване на отменената заповед на зам. Кмета на община Бургас. Във връзка с обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и е направил своите правни изводи. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове. За да постанови този резултат е приел, че е налице отменен като незаконосъобразен акт, но по делото не е доказано да са причинени търсените от ищеца вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в развилото се съдебно производство не е препятствано по никакъв начин, в мотивите си административният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице освен отменен по надлежния ред акт, съответно установено от съда, пред който е предявен искът за обезщетението незаконосъобразно действие или бездействие и реално причинена вреда, произтичаща в пряка причинна връзка от тях. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. Първоинстанционния съд е обсъдил самостоятелно всички въведени от ищеца обстоятелства, на които се основават предявените искове, като е дал ясен и конкретен отговор кои приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени фактическите положения, кои доказателства съдът кредитира и защо. Изведен е правилният извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основават претенциите за обезщетение по приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава неправилност на обжалваното решение. При надлежно установената фактическа обстановка административният съд е извел единствено правилния и логичен извод за неоснователност на предявения иск, основан на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Настоящата инстанция споделя съображенията на първоинстанционния съд и не следва да ги преповтаря в своя съдебен акт. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че са доказани по делото реално претърпени от ищеца вреди, като пряка и непосредствена последица от отменения акт – неполучени доходи от търговски обект – павилион, премахнат съгласно отменената заповед от ищеца. Според чл. 4 ЗОДОВ субективното право на обезщетение възниква само ако претърпените загуби или пропуснати ползи са непосредствена последица от незаконосъобразното волеизявление на административен орган. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, т. е. увреденото лице, не би претърпяло вреди, ако не бе незаконосъобразния административен акт. Обектът (павилион), на чието премахване се основават вредите е поставен върху терен публична общинска собственост след издаване на разрешение по чл. 197 от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) – отм. и представлява временна постройка. Съгласно § 50а от ПЗР на ЗИД на ЗТСУ (отм.); - Нов - ДВ, бр. 124 от 1998 г. разрешенията за строеж и одобрени проекти за постройки, изградени върху държавни и общински терени, без да са предвидени по действащите подробни градоустройствени планове, но са били допустими като временно строителство по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 от Правилника за приложение на Закона за териториално и селищно устройство (Постановление № 500 на Министерския съвет от 1997 г., ДВ, бр. 6 от 1998 г.) към момента на разрешаването им, губят действие по право след изтичането на срока, за който са разрешени, но не по-късно от три години от влизането в сила на изменението и допълнението на Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (ДВ, бр. 6 от 1998 г.). Следователно разрешението за поставянето на обекта в случая е изгубило действието си на 19.01.2001 г., тъй като в него не е посочен срокът на поставяне. От този момент същият подлежи на премахване от собственика му. Установено е по делото, че на този обект не е предоставен постоянен градоустройствен статут, съобразно дадената възможност с § 50а, ал. 3 ПЗР на ЗТСУ (отм.); , нито по § 17, ал. 1 от ДР на Закона за устройство на територията. Установено е по делото и не се оспорва, че след доброволното премахване на обекта са реализирани предвижданията на подробния устройствен план, като са изградени паркоместа. Следователно премахването от ищцата на павилион, недопустим съгласно действащия подробен устройствен план, за който няма разрешение за поставяне от 2001 г. не може да основе наличие на вреди и то в пряка причинна връзка с отменената като незаконосъобразна заповед. Отделно от това претенцията е за пропуснати ползи, като вероятността от настъпването на вредите следва да е несъмнена и да се основава от настъпване на факта, единствено от ненастъпването на който не са получени и няма да бъдат получени твърдените доходи, което в случая не е доказано. Не се установява от кой момент и на какво основание е прекратено осъществяването на търговска дейност в обекта, но видно от обстоятелствата, изложени в исковата молба, този момент предхожда издаването на заповедта от чиято отмяна се търсят вреди, поради неиздаване на "необходимите разрешителни". Освен това се претендират пропуснати доходи от нормалната експлоатация на обект, който е бил за търговска дейност, твърди се че такава е осъществявана от ищцата в качеството и на търговец, което качество в периода предмет на иска тя не притежава. Правилен е изводът на административния съд в обжалваното решение за неоснователност на предявения иск, тъй като в случая ищцата, за която е доказателствената тежест, не е установила наличието на всички законови предпоставки, от които да произтича сочената в случая отговорност. Неустановяването на предпоставките по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в случая обуславя неоснователността на предявения иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди. При така изложените съображения обжалваното решение, като правилно и законосъобразно в тази му част следва да бъде оставено в сила. Неправилно е обаче в частта му, с която са присъдени разноски в полза на ответника, съставляващи юрисконсултско възнаграждение. В производството по ЗОДОВ такова не се дължи. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо в тази му част решението следва да бъде отменено, като се отхвърли направеното искане на Община Бургас за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в производството пред първоинстанционния съд. С оглед изхода на спора неоснователно е искането на касационната жалбоподателка за присъждане на разноски по делото. Искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски по делото е неоснователно. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение