Решение № 84 от 8.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10513/2024 г.

Решение № 84 от 8.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10513/2024 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 8024 от 05.08.2024 г. по административно дело № 738/2024 г. Административен съд - Варна е: 1) отменил решение № 2153-03-31/11.03.2024 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Варна, с което е отхвърлена жалба на А. А. А. срещу разпореждане [номер 07.11.2023 г. на ръководител "ПО" (пенсионно осигуряване) при ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 68, ал. 3 от КСО му е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ); 2) върнал на директора на ТП на НОИ – Варна административната преписка, за издаване на разпореждане за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО по заявление вх. № 2113-03-1607/05.07.2022 г. от А. А. А., съобразно мотивите на решението в 14-дневен срок от влизането му в сила; 3) осъдил ТП на НОИ – Варна да заплати в полза на А. А. А. сумата от 410 лв. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от директора на ТП на НОИ – Варна, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт Герчева. По съображения за неправилност, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - нарушение на материалния закон, касаторът претендира отмяна на обжалвания съдебен акт. Оспорва претенцията на касационния ответник за разноски по размер и моли за присъждане в полза на ТП на НОИ – Варна на разноски за държавна такса за касационното производство и юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация А. А. А. от гр. Варна, действащ чрез пълномощника адвокат Сабриева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и и правилност на обжалваното с нея решение, като моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението да се остави в сила. Претендира присъждане на направените деловодни разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. С процесното разпореждане от 07.11.2023 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Варна е отказал да отпусне на А. А. А. по заявлението му от 05.07.2022 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО. Органът е приел, че заявителят няма право на ЛПОСВ на това основание, тъй като няма действителен (по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО) осигурителен стаж от 15 години, а има 14 години и 4 месеца. А. е оспорил това разпореждане по административен ред, като е навел доводи, че осигурителният му стаж е с по-голяма продължителност от признатият от пенсионния орган, и надвишава изискуемият действителен осигурителен стаж за право на ЛПОСВ при условията на чл. 68, ал. 3 от КСО. При осъщественият административен контрол с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 11.03.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Варна е отхвърлил жалбата му, като е посочил, че осигурителният му стаж е правилно зачетен и той не отговаря на изискването за наличие на 15 години действителен такъв, за да се пенсионира на основание чл. 68, ал. 3 от КСО. За да уважи жалбата на А. срещу това решение, Варненският административен съд е приел, че административните органи материално незаконосъобразно не са зачели за осигурителен стаж на жалбоподателя конкретно посочени периоди, с обща продължителност 14 месеца, когато той е работил в СП "Трансстрой" гр. Варна с правоприемник "Трансстрой – Варна" АД. Съдът е приел за доказан този стаж с надлежно оформеното удостоверяване в трудовата книжка на заявителя, като е посочил, че за тези периоди разчетно-платежните ведомости не са запазени, което не може да се тълкува в ущърб на кандидат-пенсионера. В това отношение се е позовал на чл. 347 от Кодекса на труда (КТ) и чл. 40, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Приел е, че като се прибавят тези 14 месеца към признатия от органите стаж, се получава действителен осигурителен стаж от 15 години и 6 месеца, на базата на което е извел извод, че А. е отговарял на изискванията на чл. 68, ал. 3 от КСО (към момента на заявлението му). Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Решението е постановено при правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, като е изложил мотиви, които настоящата инстанция споделя, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК препраща към тях. Касаторовите възражения са неоснователни. Съгласно чл. 40, ал. 1 от НПОС осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документи по утвърден образец. В случая спорният стаж в бившето СП "Трансстрой" гр. Варна е удостоверен с трудовата книжка на А. А., като съответното вписване е оформено с печат на предприятието и положени в него подписи на счетоводителя и ръководителя на предприятието, съгласно нормативните изисквания. Същевременно установеното че в архива не са съхранени за спорните периоди разплащателно-платежни ведомости, отразява единствено състоянието на архива към момента на издаване на съответните УП-та, но не и че такива документи не е имало към датата на оформяне на стажа в трудовата книжка, нито че вписването в нея не е извършено на базата на разплащателни ведомости. Съгласно чл. 347 от КТ трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя, и се ползва с материална доказателствена сила, съгласно чл. 179, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В нея се вписва съдържанието по чл. 349 от КТ, което е информация за елементите на трудовото правоотношение. Този официален документ установява фактите в него и те могат да бъдат приети за недействителни само след оспорването му. В хода на първоинстанционното производство такова оспорване по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, в частта му, в която е отразен спорния период, не е било извършено от представителя на административния орган. Правилно с оглед на това административният съд е приел, че трудовата книжка, която е надлежно оформена, представлява удостоверителен документ, издаден съобразно чл. 40, ал. 3 от НПОС, който следва да бъде съобразен от пенсионния орган при изчисляване на осигурителния стаж на лицето. Изложеното обуславя извод, че като е отменил незаконосъобразния административен акт и върнал преписката за ново произнасяне с коректно дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, първоинстанционният съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до отмяната му, трябва да бъде оставен в сила. При установената неоснователност на главното искане в касационната жалба няма основание да бъде уважена и акцесорната му претенция за присъждане на сторените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на направените в настоящото съдебно производство разноски, представляващи заплатено възнаграждение на упълномощения да го представлява в процеса адвокат, в размер на 500 лв. Своевременно направеното възражение от касаторовия пълномощник по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатения от опонента му по делото адвокатски хонорар за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата инстанция, се явява неоснователно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Предвид критериите, заложени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, дължимият размер не следва да се редуцира чрез намаляването му. Съгласно § 1, т. 6 от ДР на АПК разноските следва да се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,