Решение № 390 от 7.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2015 г.
ВКСIV гражданско отделение07.04.2016 г.докладчик Любка Андонова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 27.11.2014 г, постановено по гр. дело № 14877/14 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори "Д" въззивен състав. Решението е окончателно. Особено мнение на съдия В. Райчева по гр. д. № 1555/2015 г. по описа на ВКС С определение от 16.07.2015 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос относно това притежава ли Главния секретар на В. компетентност да изменява образователните изисквания за заемане на длъжност в администрацията на В. без наличие на предварително взето решение от страна на работодателя - Висш съдебен съвет. Считам, че отговорът на така поставеният въпрос следва да е: "Главният секретар няма компетентност да изменя образователните изисквания за заемане на длъжност в администрацията на В., без наличие на предварително взето решение от страна на работодателя- Висш съдебен съвет". Съображенията ми за това са следните. В законовото правомощие на В. по чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗСВ е регламентирано изискването за определянето на броя на съдебните служители. Това изискване е доразвито и в чл. 341, ал. 2 ЗСВ, съгласно която разпоредба Висшият съдебен съвет издава класификатор на длъжностите в администрацията, в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и възнаграждение за ранг. Следователно по силата на закона на именно на Висшия съдебен съвет е предоставено правомощието да определя какви да са изискванията за съответната длъжност, която се заема от съдебния служител. В разпоредбите на закона не е предвидено това правомощие да може да се упражнява от помощен орган, какъвто по силата на чл. 340, ал. 1 ЗСВ е Главния секретар. Преценката за минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност следва да бъде еднаква за всички служители в съдебната власт /каквито са и служителите от администрацията на В. - чл. 340, ал. 3 ЗСВ/ и същите следва да бъдат оповестени, за да се доведат до знанието на съответните съдебни служители и по този начин да се гарантира спазването на принципите на съразмерност, истинност, равенство при упражняване на предоставените със закон административни правомощия на Висшия съдебен съвет. Главният секретар е помощен орган на Висшия съдебен съвет, поради което той може да изпълнява само част от работодателските му функции, а именно изрично посочените такива в чл. 355, ал. 1 ЗСВ и чл. 56 и 68 от Правилник за организацията на дейността на В. и неговата администрация, сред които не е и възможността да определя минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност. Тези изисквания са установени като такива за съответната работа и се изразяват се в определена степен и вид завършено образование /средно, полувисше, висше, по точна определена специалност (напр. право, медицина, икономика)/, респективно в професионална квалификация, без която съответната работа не може да се изпълнява /напр. компютърна грамотност, владеене на чужд език, на стенография и др./. Те се предвиждат в нормативните актове, в длъжностните характеристики или следват от тях, а когато са определени в нормативен акт, няма пречка работодателят /а не негов помощен орган/ да въведе и нови, предвид нуждите на ведомството стига те да не влизат в противоречие с нормативно разписаните и той да е действал добросъвестно /реш. № 192/14.06.2013 по г. д. № 680/2012, ГК, IV г. о. на ВКС/. Изискванията имат изричен и формален /официално установен/ характер и само работодателят /В./ има право да ги, когато същите не са определени в нормативен акт, като неговата волята в този случай е подчинена на негова суверенна преценка /задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК обективирана в решение № 507 по гр. д. № 978/2009 г. на IV г. о., ВКС, решение № 173 по гр. д. № 686/2010 г. на IV г. о., ВКС, решение № 8 по гр. д. № 598/2009 г., III г. о., ВКС/. Само работодателят /В./ е този, който може, съобразно нуждите на служебната работа да предяви нови изисквания, /включително и за по-високо образование/, след като е сключен договор със съответния работник или служител. Нито граматическото, нито логическо и систематично тълкуване на текстовете на чл. 56, ал. 5 от Правилник за организацията на дейността на В. и неговата администрация, предвиждащ, че "Главния секретар в изпълнение на правомощията си издава разпореждания и заповеди, които са задължителни за служителите на В." и чл. 68, ал. 2 от същия посочващ, че "Съдебните служители в администрацията на В. осъществяват своята дейност в съответствие със ЗСВ, КТ нормативните актове, свързани с тях, въз основа на длъжностни характеристики, утвърдени от главния секретар", както и разпоредбата на чл. 30, ал. 4 ЗСВ, посочваща, че "Висшият съдебен съвет приема правилник за организацията на дейността си и за неговата администрация, който се обнародва в "Държавен вестник", налагат извода, че е налице законово делегиране - т.е. че правомощието на В. като работодател да определя минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, може да се упражнява от Главния секретар /или който и да е друг помощен орган/. Д. представлява възможност, предвидена в закона /каквато в случая липсва/, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на оправомощения орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава акта въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем, като не запазва за постоянно делегираното правомощие. Възможността за делегиране на правомощия се характеризира с няколко принципни ограничения: никой не може да делегира правомощия, които не притежава; не могат да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична компетентност на съответния орган; органът, на когото са делегирани правомощия, не може да ги предоставя другиму. В случая е налице правомощие на В., което е включено от ЗСВ в негова изрична компетентност - чл. 314, ал. 2 ЗСВ. Така дадения отговор на поставения въпрос обосновава основателност на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая договорът на жалбоподателя е бил прекратен със заповед № 45-03-003/5.02.201З г. на Главния секретар на В., на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Установено е по делото от протокол № 3 от 23.01.2013 г. на комисия "Съдебна администрация" /която също е само помощен орган - чл. 37, ал. 1 ЗСВ/, че същата е приела решение за промяната в изискванията за заемане на някои длъжности в администрацията на В. и въз основа на това решение, а не на работодателя В., Главният секретар е издал заповед № 95-00-035/5.02.2013 г. и е променил изискванията за образование, образователно-квалификационна степен и специализация за длъжностите в дирекция "Публична комуникация и протокол", т.е. в конкретния случай липсва легитимен акт на работодателя, с който образователните и другите изисквания за заеманата от ищеца-жалбоподател длъжност да са променени. По тези съображения следва да се приеме за основателно оплакването на жалбоподателя, че уволнението му на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е незаконосъобразно, тъй като решението за изменение на изискванията за заемане на длъжността "младши експерт" в отдел "Връзки с обществеността", дирекция "Публична комуникация и протокол" на В. е взето от некомпетентен орган.
Мотиви
Решение № 390 от 7.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Любка Андонова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Б. срещу решение от 27.11.2014 г, постановено по гр. дело № 14877/14 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори "Д" въззивен състав, с което е потвърдено решение от 28.02.2014 г. по гр. дело № 9487/2013 г. на СРС, 79 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от И. А. Г. срещу Висш съдебен съвет искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № 45-03-003/5.02.13 г. на главния секретар на В., за възстановяването му на преди заеманата длъжност "младши експерт" в отдел "Връзки с обществеността", Дирекция "Публична комуникация и протокол" и присъждане на обезщетение за оставане без работа в периода 6.02.13 г. - 6.08.13 г. в размер на 5840 лв. Касационното обжалване е допуснато с определение № 927/16.07.2015 г, по гр. дело № 1555/2015 г на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос "притежава ли главният секретар на В. компетентност да изменява образователните изисквания за заемане на длъжност, в администрацията на В., без наличие на предварително взето решение от страна на работодателя - Висш съдебен съвет. Съставът на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, дава следното разрешение: По този въпрос е налице празнота в закона която следва да бъде попълнена по пътя на тълкуването. Статутът на Висшият съдебен съвет е уреден със Закона за съдебната власт. Съгласно нормата на чл. 16 от този закон В. е постоянно действащ орган, който представлява съдебната власт и осигурява нейната независимост. Той определя състава и организацията на работа на съдебната власт и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи. С нормата на чл. 30, ал. 4 от ЗСВ е уредена законова делегация на В. да създаде правна уредба за организация на своята администрация. С правилника се определят звената в администрацията на В., функционалните характеристики, длъжностните разписания, типовите длъжностни характеристики на служителите и организацията на работата на администрацията /чл. 355, ал. 8 от ЗСВ/. Администрацията се ръководи от главен секретар. Неговите правомощия са разписани в чл. 355, ал. 1 и 5, като главният секретар назначава и освобождава служителите в администрацията на В. Тези правомощия са доразвити в чл. 56 от Правилника, където е предвидено, че същият ръководи, координира и контролира функционирането на администрацията, като назначава, освобождава и командирова в страната и в чужбина служителите в администрацията на В. Той утвърждава със заповед поименното щатно разписание на администрацията и длъжностните характеристики на служителите /чл. 68, ал. 2/. Действително компетентността да утвърждава изискванията за заемане на длъжността, е на работодателя, но няма пречка той да я делегира на друго лице. С приетия правилник, по силата на изричната законова делегация, на главния секретар могат да бъдат дадени и допълнителни правомощия, вън от тези, който той има по силата на самия закон. А нормата на чл. 56, ал. 5 от Правилника дава достатъчно основания за извод, че щом главният секретар може да назначава и уволнява, както и да утвърждава поименното щатно разписание, то той може и да внася изменения в изискванията за заемане на длъжност в администрацията, защото който може по-голямото, може и по-малкото. Това е в съответствие с чл. 355, ал. 1 от ЗСВ, чл. 30, ал. 4 от ЗСВ и чл. 68, ал. 2 от Правилника. Този извод кореспондира и със спецификата на работата колективния орган, защото много по-неоперативно би било Пленума на съвета да приема освен решения за работата на съдебната власт и такива за изменение на изискванията за заемане на всяка длъжност от администрацията. Ето защо изцяло в правомощията на главния секретар, който утвърждава поименното щатно разписание и уволнява е да вземе решение за промяна на изискванията за заемане на длъжност в администрацията. За изпълнение на тази своя компетентност, главният секретар не е се нуждае от предварително разрешение от страна на работодателя - В., защото компетентността му е учредена от В. общо и занапред, по силата на изричната законова делегация. По оплакванията в жалбата. Отговорът на поставения въпрос обосновава неоснователност на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Главният секретар е този, който представлява Висшия съдебен съвет в отношенията с неговата администрация, поради което не е необходимо представляващия колективния орган за приподписва уволнителната заповед или да делегира с изричен акт компетентност на главния секретар да подписва всяка конкретна уволнителна заповед. В този смисъл цитираният от касатора текст на чл. 8, ал. 2, т. 7 от Правилника за организацията на дейността на В. не намира приложение, тъй като касае правомощието на представляващия В. негов чл. да подписва документите, свързани с изпълнението на длъжността "главен секретар", "главен инспектор", когато последните по някакви причини не могат да я изпълняват /напр. отпуск, командировка и пр/. Цитираният текст обаче не обосновава извода, че всички документи, свързани с изпълнение на длъжността "главен секретар" следва да бъдат приподписвани от представляващия колективния орган като основание за тяхната законосъобразност. Неоснователно е и оплакването, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като решението за изменение на изискванията е взето от комисия "Публична администрация", а не от самия работодател. С оглед дадените по-горе разяснения, решението на посочената комисия е без всякакво правно значение. Главният секретар може да внесе изменението и без такова решение, по силата на учредената му компетентност. Касационното оплакване за несъобразяване на изменението на изискванията за заемане на длъжността с Единния класификатор на длъжностите също е неоснователно. За законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е достатъчно липсата на необходимото за заеманата длъжност образование да е настъпила след сключването на трудовия договор, поради повишаване на изискванията за длъжността и лицето да не отговоря на промените условия - образование за заемането й, обстоятелства установени от работодателя, в чиято доказателствена тежест е да докаже фактическия състав на приложеното уволнение. Степента и вида на завършеното образование могат да бъдат предвидени в закон, в друг нормативен акт или длъжностна характеристика. Утвърдения Единен класификатор на длъжностите в администрацията на органите на съдебната власт определя базата от минимални изисквания за заемане на съответна длъжност. С оглед нуждите на производствената и служебна работа, работодателят разполага с правомощия да определи вида на специалността и въведе по-високи изисквания за образование. Както се посочи, тези промени могат да бъдат въведени с длъжностната характеристика, а преценката е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Към момента на уволнението на процесното уволнение за заеманата длъжност, с длъжностната характеристика, е въведено ново изискване за образование - магистър, което е достатъчно, при несъответствие с образованието на ищеца, да се приложи състава на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и се прекрати трудовото му правоотношение. Привеждане на класификатора и щатното разписание към новото изискване към този момент няма отношение към законността на уволнението. Така е прието с решение № 321 от 31.10.2011 г по гр. дело № 13/11 г на ВКС, Трето ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съобразявайки всичко изложено, въззивният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила. Атакуваното уволнение е законосъобразно, а предявените искове са неоснователни. Воден от гореизложените мотиви Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение