Решение № 1430 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6174/2007 г.

Решение № 1430 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6174/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 218е, ал. 1 във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С като процесуален представител на "Р" АД гр. Б. срещу въззивното решение № 262/2007 г. на Окръжен съд Монтана от 19.VI.2007 г. по гр. д. № 97/2007 г. Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество - неоснователна, съображенията за което са следните: С атакуваното решение Окръжен съд Монтана е оставил в сила решението на РС Монтана от 19.Х. 2006 г. по гр. д. № 198/2006 г., с което са отхвърлени предявените от "Р" АД срещу Г. Д. Я. от гр. Г. Оряховица, Г. Г. Я. от гр. Р., А. И. Д., Ц. М. Т., А. Ц. Т., тримата от гр. М., и Т. Ц. К. от София искове за обявяване за нищожни поради това, че нотариусът нямал право да ги извърши, тъй като се основават на противоречащи на закона документи чл. 472 във вр. с чл. 470 от ГПК (отм.) нотариалните действия, а именно нот. акт № 55, т. VIII д. № 1370/1992 г. и нот. акт № 84, т. II д. № 624/1996 г., както и за отменяване на нотариалните актове на основание чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.). За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 55/1992 г. ответниците са били признати за собственици на имот пл. № 211 кв. 45 по плана на гр. Б. от 1947 г., целият от 1910 кв. м, ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда върху 215 кв. м, триетажна масивна жилищна сграда на площ 81 кв. м и едноетажна масивна жилищна сграда на площ 563 кв. м, а с нот. акт № 84/1996 г. същите са признати за собственици и на 690/13300 ид. части от имот пл. № 391 кв. 45 по плана на гр. Б., незастроен, отреден за п-л 7. Ищецът твърди, че тези нотариални действия са нищожни, тъй като са съставени на основание решение № 7/19.V.1992 г. на кмета на Община Б. за възстановяване на имотите в полза на ответниците, което решение е провъзгласено за нищожно с решение от 17.V.2002 г. по адм. д. № 65/2002 г. на Врач. ОС. Прието е, че ответника Г. Я. и наследодателите на останалите ответници са били собственици на описаните в нотариалните актове имоти, които са били национализирани от тях по ЗНЧИМП, с оглед на което са били налице предпоставките на чл. 2, ал. 1 от ЗВСОНИ за тяхното реституиране. Не е спорно по делото, че нот. акт № 55/1992 г. е издаден въз основа на решение № 7/19.V. 1992 г. на кмета на Община Б. и че е прогласена нищожността на това решение с влязло в сила такова по адм. дело № 65/2002 г. Нот. акт № 84/1996 г. не касае имотите, предмет на решението на кмета. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че предявените искове са неоснователни. Правото на собственост на ответниците е възстановено по силата на закона - чл. 2, ал. 1 от ЗВСОНИ, за това и за издаването на нотариалните актове за собственост по обстоятелствена проверка на основание чл. 9 от ЗВСОНИ не е бил необходим никакъв административен акт, правото на собственост не е възникнало от отмененото решение на кмета, а от това, че имотите попадат в приложното поле на ЗВСОНИ. От отнемането на имотите поради национализацията им наследодателите на ответниците и самите ответници не са владели имотите, поради което и по силата на чл. 9 ЗВСОНИ те са могли да се снабдят с нотариални актове по обстоятелствена проверка, чрез която се установява преди всичко правото на собственост върху реституираните имоти към момента на отнемането им. Касационната жалба на "Р" АД срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Твърди се, че решението на кмета на община Б. е издал посоченото решение без законно основание и извън рамките на компетентността си, с оглед на което то е нищожно, че въпреки това то е послужило като основание за издаването на нот. акт № 55/1992 г. Изложени са съображения, че по делото са представени доказателства, че сградите, предмет на нот. актове, са включени в актива на дружеството с акт № 290/19.IV. 1995 г., с оглед на което заповедта на кмета противоречи и на чл. 18 от ЗППДОП, тъй като отчуждените собственици са имали право да бъдат възмездени с дялове или акции, но не и с реално възстановяване на собствеността. Това се отнася и за нот. акт № 84/1996 г. Поддържа се и че в случая не са били налице и предпоставките за придобиване на имотите по давност, тъй като ответниците никога не са ги владяли. Възстановяване на собствеността не е настъпила поради пречката, съдържаща се в чл. 18 от ЗППДОП. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендират се и разноски. Ответникът по касационната жалба Г. Д. Я. е заел становище за нейната неоснователност. Ответниците по жалбата Г. Г. Я., А. Ив. Д., Ц. Мл. Т., А. Ц. Т. и Т. Ц. К. не са заявили становище пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка със заявените в касационната жалба основания, намира, че то е правилно. Законосъобразен и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Собствеността върху процесните имоти, предмет на нот. акт № 55/1992 г. и № 84/1996 г., е възстановена на ответниците по силата на закона. За това не е било необходимо издаването на никакъв административен акт, с оглед на което вписването в нот. акт № 84/1996 г., че той е издаден и въз основа на решение № 7/1992 г. на кмета на Община Б., както и обявяването впоследствие на нищожността на това решение, не са се отразили на валидността на нотариалните действия, както правилно е приел въззивният съд. Останалите оплаквания на касатора - за включването на имотите, предмет на нотариалните актове, в капитала на дружеството, за противоречие с оглед на това на нотариалните действия и на разпоредбата на чл. 18 от ЗППДОП (отм.), както и за липса на предвидените в закона предпоставки за придобиване от ответниците на имотите по давност - представляват позоваване на нови юридически факти като основания за нищожност на нотариалните действия. Тъй като те не са сред заявените в исковата молба такива основания, нито са въведени по предвидения за това в чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) ред до максимално възможният срок - приключването на устните състезания пред първоинстанционния съд, те не са били предмет на делото, по тях въззивният съд не е дължал произнасяне и не го е сторил. Ето защо тези оплаквания не може да бъдат предмет на касационния контрол и на произнасяне от касационната инстанция. Изложените съображения налагат извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) то следва да бъде оставено в сила. С оглед изходът на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.) на касатора не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ ГО,