Решение № 6192 от 14.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3787/2018 г.

ВАСПетчленен състав14.05.2018 г.докладчик т Милка Панчева

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 248 от 09.01.2018 г., постановено по адм. д. № 3976/2017 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение. Решението не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 6192 от 14.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3787/2018 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. О. Л. от [населено място], чрез пълномощника му - адв. И. К., против решение № 248 от 09.01.2018 г., постановено по адм. д. № 3976/2017 г. от тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение, с искане за обявяването му за нищожно и връщането на делото на друг законно определен състав на Върховния административен съд, а алтернативно – да бъде отменено, като неправилно, поради противоречието му с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът – Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет (СК на ВСС), чрез процесуалния представител В. М., оспорва касационната жаба, като неоснователна. Ответникът – Инспекторатът към Висшия съдебен съвет (ИВСС), чрез пълномощника В. В., също оспорва касационната жалба, като неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за правилност на съдебния акт и предлага оставянето му в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК и с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид следното: С обжалваното решение тричленният състав на Върховния административен съд, шесто отделение е отхвърлил оспорването по жалби на ИВСС и М. О. Л. срещу решение по т. 4 от протокол № [номер] от проведеното на 07.03.2017 г. заседание на СК на ВСС, с което на М. Л. – съдия в Софийски районен съд му е наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 1 от ЗСВ – "забележка", за извършени дисциплинарни нарушения по чл. 307, ал. 4, т. 1 и т. 2 от ЗСВ, по предложение на ИВСС (нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 1 и 2 от ЗСВ, в редакция от ДВ, бр. 62/2016 г.), като неоснователни. За да постанови този правен резултат и въз основа на установените факти, съдът е приел, че оспореното решение на дисциплинарно наказващия орган е законосъобразно, тъй като е издадено от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и при наличие на мотиви, както и в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. Според съда, М. Л. е осъществил, както от обективна, така и от субективна страна, съставът на дисциплинарните нарушения по чл. 307, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ЗСВ – системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, имайки предвид непостановените мотиви в сроковете по чл. 340, ал. 1 от НПК и бездействие, което неоправдано е забавило производствата, с оглед забавяне насрочването на Н. О. Х. Д. № [номер]/2011 г. по описа на СРС и забава при администрирането, като тези нарушения касаят общо 22 броя дела, а установената забава е от 01 г. и 04 м. до 03 г. и 06 м. Установено е, че по едно наказателно дело и 3 дела от административно-наказателен характер, е изтекла абсолютната погасителна давност, имащо за последица прекратяване на съдебното производство. Съдът е отхвърлил оплакванията на дисциплинарнонаказания за липса на вина, поради наличие на обективни причини за неизпълнение на тези задължения в срок, а именно за прекомерна натовареност на съдия Л. в качеството му на административен ръководител на СРС и уреждането на сградния фонд на ръководения от него съд. Възприел е изцяло мотивите на обжалваното решение, за отсъствие на други обективни причини, приемайки, че неспазването на срока по чл. 340, ал. 1 от НПК по цитираните 22 броя наказателни и административно-наказателни дела, е изцяло във връзка с поведението на прокурор Л.. Прието е за основателно възражението за прекомерен обем на работата, характерна за длъжността, както и магистратските качества на дисциплинарнонаказания. Взето е предвид и че към момента на постановяване на решението на дисциплинарния състав, всички мотиви по делата, са били изписани, но изложените обстоятелства са приети от съдебния състав, като смекчаващи вината и относими само към вида на определеното наказание. По този начин е обосновал доказаност на нарушенията, а с това и законосъобразност на оспореното решение, с което му е наложено съответно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 1 от ЗСВ. Решението е правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с установените по делото релевантни факти. Пред първоинстанционния съд не е бил спорен факта на забава от страна на касатора, да приключи в срока по чл. 340, ал. 1 от НПК, визираните в решението на дисциплинарния състав двадесет и два броя наказателни и административно-наказателни дела (НОХД № [номер]/2011 г., АНД № [номер]/2012 г., АНД № [номер]/2011 г., АНД № [номер]/2011 г., АНД № [номер]/2011 г., АНД № [номер]/2012 г., АНД № [номер]/2011 г., АНД № [номер]/2011 г., НОХД № [номер]/2011 г., НОХД № [номер]/2008 г., НОХД № [номер]/2011 г., НОХД № [номер]/2012 г., НОХД № [номер]/2006 г., НОХД № [номер]/2010 г., НОХД № [номер]/2012 г., НОХД № [номер]/2011 г., НОХД № [номер]/2010 г., НОХД № [номер]/2010 г., НАХД № [номер]/2011 г., НАХД № [номер]/2011 г., НОХД № [номер]/2011 г., НАХД № [номер]/2012 г.), което е бил длъжен да направи в най-кратък срок, но не по-дълъг от един месец от обявяване на делата за решаване. Не е била спорна и забавата по НОХД № [номер]/2011 г., която е в рамките на 3 години и 15 дни, и в който период не са предприети действия за насрочване на съдебно заседание. Спорни са били изводите на дисциплинарно наказващия орган за отсъствие на преценка за обективните причини за тази забава, представляваща неспазване на процесуален срок, предвиден в НПК и бездействието, което неоправдано е забавило производството по посочените дела. При тази преценка за наличие на такива обективни причини, тричленният състав на Върховния административен съд, правилно е обосновал изводи за наличието на прекомерна натовареност на председателя на СРС с административна дейност, но е отрекъл възражението, че е съществувала обективна невъзможност за изпълнение на част от преките му задължения, а именно – разглеждане на съдебни дела и постановяване и изготвяне на съдебни актове по тях. Настоящият състав споделя тези изводи, като същи счита, че посочените от касатора пред решаващия, а и пред касационния съд, обективни причини за неспазване на този процесуален срок и бездействието, което е проявил, не са такива, които изключват вината му. Установената от органа и съда натовареност на съдия Л. за 2012 г. спрямо страната и останалите съдии в Софийски районен съд за проверявания период и изключването му от разпределение на дела през 2013 г., не само, че не е прекомерна, но същата е и отрицателна величина. По-голямата натовареност с административни задължения в началото на мандата му, като административен ръководител, не обуславя извод за обективна невъзможност на касатора да осъществи в срок правомощията си по чл. 340, ал. 1 от НПК, спрямо посочените 22 дела, защото както правилно е установено в акта за извършена проверка в СРС, при много по-голяма натовареност на останалите съдии в СРС, няма установени от тях подобни просрочия. Освен това за административния ръководител, макар и на толкова натоварен съд, като Софийски районен съд, не представлява по-голяма натовареност, а напротив - по-голяма отговорност изпълнението от Л. и на административни задължения, в качеството му на ръководител. Съвместяването на последните, наред с правомощията му на съдия в Софийски районен съд и то само за 2012 г., когато е бил на 50 % разпределение на делата, не трябва да са в ущърб на последните, т. е. тези му задължения като административен ръководител, не могат да бъдат изтъкнати като обективна причина за допуснатите дисциплинарни нарушения. Поради това, като не е уважил този довод на касатора, като основание за изключване на вината му по чл. 307, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ЗСВ, съдът е приложил правилно закона. Пред настоящата инстанция касаторът навежда довод за незаконност на състава, постановил съдебното решение, поради неспазване на разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ и несъобразяване на Върховния административен съд с чл. 72, ал. 2 от ЗСВ. Доводите за нищожност на обжалваното решение са изцяло неоснователни, тъй като дори и при установено нарушение на изискването на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, каквото в случая не е налице, то това не съставлява основание за обявяване нищожност на съдебния акт. Доказателства в подкрепа на твърдението за разпределение на делото в нарушение на принципа на случайния подбор не са ангажирани от касатора, както и такива за "пристрастност" на съдебния състав. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ визира избор на случаен принцип само на съдията-докладчик по делото, но не и на целия съдебен състав. В подкрепа на законосъобразно извършеното разпределение на делото, е приложеният по делото протокол от 05.04.2017 г. Съгласно чл. 157, ал. 2 от АПК "съдията-докладчик" се определя съобразно поредността на постъпването на оспорванията в съда чрез електронно разпределяне или чрез друг начин за случайно разпределяне на делата, посочен в приети от съответния съд и разгласени публично вътрешни правила". Със заповед № [номер] от 10.02.2017 г. са определени постоянни действащи състави в VI отделение на Върховния административен съд, като съдебният състав, който заседава по визираното дело, е с оглед избрания съдия-докладчик, който е включен в съответния постоянен състав. По отношение на визираната от касатора разпоредба на чл. 72, ал. 2 от ЗСВ, касаеща случайният избор на съдебните заседатели, следва да се отбележи, че тя не може да се прилага по аналогия, тъй като участието на съдебните заседатели е предвидено само в наказателния процес, и на следващо място, статутът на съдебния заседател е извън магистратския, и няма място за сравнение между уредбата им в ЗСВ. Предвид изложеното, не са налице основания за обявяване на оспорения съдебен акт за нищожен. Същият е валиден и постановено от законосъобразно сформиран съдебен състав. Настоящият състав намира оплакванията за нарушено право на защита пред първоинстанционния съд за неоснователни. На първо място следва да се отбележи, че делото е отлагано два пъти по молба на М. Л.. На следващо място, видно от приложената по делото справка от деловодната система на Върховния административен съд, протоколът от съдебното заседание от 21.11.2017 г., е публикуван на страницата на Върховния административен съд на 24.11.2015 г., и в него е отразено, че делото е отложено за разглеждане на 05.12.2017 г., а страните се считат за редовно призовани. Съгласно чл. 137, ал. 7 от АПК на страните, призовани редовно, не се изпращат последващи призовки, освен ако делото е било отсрочено в закрито заседание или по-нататъшният му ход е бил преграден. В случая делото е отсрочено в открито съдебно заседание, а за предишните заседания, Л. е бил редовно призван с оглед намиращите се по делото призовки. Отделно от изложеното, следва да се отбележи, че жалбоподателят не е подал молба за ново отлагане на делото на друго основание, а както в твърденията си пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция възразява, че е участвал в съдебно заседание в СРС. Освен това в списъка на лицата, призовани по адм. дело № 3976/2017 г., насрочено за 05.12.2017 г. е отразено, че жалбоподателят М. О. Л. е редовно призован. Освен това основанията, които касаторът сочи, като непреодолими за явяване в съдебно заседание пред Върховния административен съд, са заявявани и с молбата от 20.11.2017 г., за отлагане на насроченото за 21.11.2017 г. административно дело, поради което в случая е налице хипотезата на чл. 139, ал. 2 от АПК, според която при повторно искане от същата страна, делото може да бъде отложено по изключение само на друго основание, ако с оглед на всички обстоятелства съдът прецени, че не е налице злоупотреба с право. Първото по делото заседание е отложено с представен болничен лист, второто заседание е отложено, поради служебна ангажираност, за третото заседание, не е подадена молба за отлагането му, а непосредствено след него жалбоподателят е възразил, че на същата дата отново е бил служебно ангажиран. Изложените обстоятелства, правилно са счетени от първоинстанционния съд, като недопустими по силата на чл. 139, ал. 2 от АПК, тъй като двукратното отлагане на делото, при едни и същи основания се явява злоупотреба с право. Не са налице и основания за отмяна на съдебното решение и поради противоречието му с чл. 4, ал. 2, чл. 6, ал. 1 и ал. 2, чл. 7, ал. 1 и ал. 2, чл. 8, ал. 2 и чл. 13 от АПК. В случая, както правилно е постановил първоинстанционният съд, административният акт е издаден и в съответствие с целта на закона, тъй като наказанието е справедливо наложено предвид изискванията на чл. 309 от ЗСВ, и съответства на тежестта на извършените нарушение, като са взети предвид всички факти относими към случая. Административният орган е упражнил и в съответствие с чл. 6, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от АПК своята оперативна самостоятелност, като от всички възможни наказания, е наложил най-лекото. С оглед горното, в случая принципите на чл. 4, ал. 1 от АПК за съответствие на акта с целта на закона и за спазване на принципа на съразмерност, са правилно приложени. Липсват и сочените нарушения на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Решението е постановено, при спазване на процедурата, визирана в ЗСВ, след като са били изяснени всички факти и обстоятелства от значение за случая, както и след като са били обсъдени обясненията и възраженията на заинтересованите страни. Административният орган е преценил всички факти и доводи от значение за конкретния случай и е постановил акта си, в съответствие с принципа на истинност, след като е установил действителните факти по случая. Изложил е мотиви по всички надлежно събрани доказателства. Безспорно е също така, че не се установява противоречие в събраните доказателства и че жалбоподателят не оспорва фактите, на които се е позовал административният орган при налагане на дисциплинарното наказание. Неоснователни са и възраженията за нарушения на чл. 8, ал. 2 и чл. 13 от АПК поради неспазване на принципа на равенство и последователност и предвидимост. Посочените от касатора дисциплинарни производство на други магистрати, не могат да се приемат за сходен с неговия случай, по смисъла на чл. 8, ал. 2 от АПК. Съдия Л. упражнява магистратската професия и като административен ръководител на СРС, натовареността му не може да се сравни по никакъв начин с визираните от него магистрати, а освен това, фактите, установени по настоящото дело, не са идентични с тези установени по административните дела, водени от други съдии. По делото е установено, че касаторът е имал много служебни ангажименти във връзка с преместването на част от съда в други сгради, както и с властническите му правомощия да подписва множество от документи за част от периода, който обхваща проверката. Тези установявания не изключват личната отговорност на касатора като съдия и не го освобождават от задълженията му да приключи работата си по разпределените му 22 дела в срока по чл. 340, ал. 1 от НПК, защото спазването на този срок е от съществено значение за участниците в тези производства и за обществото и е същностна проява на съдийската работа. Не се установи и фактическа или правна сложност по посочените дела, предвид изготвения анализ, предмета и страните по тях, а се касае до умения на съдия Л. да планира своевременно личните си административни и съдийски задължения. Предвид изложеното настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за доказаност на дисциплинарните нарушения по чл. 307, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ЗСВ, както от обективна, така и от субективна страна. В случая липсва предложение от ИВСС, в качеството му на предложител, за налагане на конкретно по вид и тежест дисциплинарно наказание, поради което кадровия орган е приел предложеното от дисциплинарния състав най-леко наказание, с оглед множеството смекчаващи вината на магистрата обстоятелства. Това наказание е индивидуализирано правилно и същото отговаря на критериите по чл. 309 от ЗСВ, поради което като е приел, че е адекватно на извършеното, съдът не е нарушил закона. По изложените съображения касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,

Цитирани разпоредби

1