Решение № 83 от 8.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10610/2024 г.

Решение № 83 от 8.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10610/2024 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Д. К. З., действащ чрез пълномощника адвокат Недялкова, против решение № 5886 от 28.06.2024 г., постановено по административно дело № 203/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, допуснатите очевидни фактически грешки в което са поправени с решение № 7888 от 16.09.2024 г. по същото дело, с което решението от 28.06.2024 г. е изменено и в частта за разноските. По съображения за неправилност на атакувания съдебен акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отмени като незаконосъобразен и потвърдения с него индивидуален административен акт. Претендира се и присъждане на сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация – директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Пловдив, действащ чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Вълчанова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила, като се присъди и юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С атакуваното с нея съдебно решение (ведно с допуснатите поправки и изменение) е: 1) отхвърлена жалбата на Д. К. З. срещу решение № 2153-15-293 от 22.11.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата му против разпореждане № РНП-1-4-15-01427364 от 25.09.2023 г. на ръководител "Пенсионно осигуряване", с което на основание чл. 98, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 113 и чл. 114, ал. 1 от КСО е разпоредено на Д. З. да възстанови недобросъвестно получена сума от лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) в размер на 7 448. 51 лв., от които главница за периода от 12.09.2020 г. до 31.03.2023 г. в размер на 6 309. 67 лв. и законна лихва в размер на 1 138. 84 лв., начислена към 25.09.2023 г., както и допълнително начислена лихва по чл. 113 от КСО след 25.09.2023 г. до окончателното погасяване на задължението; 2) жалбоподателят е осъден да заплати на Националния осигурителен институт разноски в размер на общо 300 лв. За да отхвърли сезиралата го жалба първоинстанционният съд е аргументирал теза, че оспореният пред него акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. По основните спорни между страните въпроси съдът е възприел становището на административния орган, че З. не е полагал труд в периода 01.01.2018 г. – 11.09.2020 г. в полза на работодателя "Диел - Ди З. " ЕООД, съответно няма качеството "осигурено лице" при този осигурител, получените въз основа на този осигурителен стаж в по-голям размер пенсии са недължими и неоснователно изплатената част следва да се върне като недобросъвестно получена. В тази насока решаващият съдебен състав е развил подробни съображения, отговаряйки на доводите на жалбоподателя за противното. Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторовия повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателя за неговата незаконосъобразност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. В хода на производството пред първостепенния съд са проверени констатациите на административните органи, обусловили издаването на процесните разпореждане и решение, и дадената от органите правна квалификация на установеното при проверката. Установените по делото факти не се отклоняват от обективната действителност, а формираното вътрешно убеждение на съда не е в нарушение на правилата на формалната и правната логика. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота във връзка с касаторовите възражения следва да се посочи, че отпускането от пенсионния орган на ЛПОСВ на Д. З. и преизчислението й в завишен недължим размер е въз основа на подадените от него заявления от 21.09.2020 г. и 17.09.2021 г., в които като придобит стаж е включен периода 01.01.2018 г. – 11.09.2020 г. В този период той е бил назначен на длъжност "търговски директор" в "Диел - Ди З. " ЕООД (собственик и управител на дружеството е съпругата на З.), което дружество с решение на Пловдивския окръжен съд от 22.06.2022 г., считано от 31.12.2017 г., е обявено в свръхзадълженост като неплатежоспособно, открито е производство по несъстоятелност, прекратена е дейността на предприятието, "Диел - Ди З. " ЕООД е обявено в несъстоятелност и производството по търговското дело е спряно. По делото е установено, че в посочения период З. не е полагал труд в полза на работодателя си (доводите за противното на жалбоподателовия пълномощник са опровергани категорично от първоинстанционния съд), а доколкото неполагането на труд е волево бездействие, налице е знание у жалбоподателя, че не е придобил осигурителен стаж и доход в дружеството през периода, като декларирането на придобити такива пред пенсионния орган е довело до изплащания на пенсии в завишен недължим размер. Обосновано въз основа на събраните по делото доказателства и приложимата в случая нормативна уредба административният съд е приел за установено, че оспореният пред него административен акт: е издаден от компетентен орган в рамките на правомощията му по чл. 117, ал. 3 от КСО; отговаря на изискванията на чл. 59 от АПК (приложим по аргумент от чл. 117, ал. 5 от КСО), за форма и съдържание; при издаването му административния орган е спазил процесуалноправните и материалноправните разпоредби на АПК и КСО. Обоснован е и изводът на съда за законосъобразност на постановеното възстановяване на недобросъвестно получените от З. суми за ЛПОСВ, заедно с лихвата за посочения период. В мотивите на проверяваното решение решаващият съдебен състав е дал убедителен отрицателен отговор на оплакванията (релевирани и пред настоящата инстанция) на З., че е бил добросъвестен. Налице е хипотезата на чл. 114, ал. 1 от КСО, на което правно основание е издаден административният акт – установени са недобросъвестно получени суми за пенсия от жалбоподателя, чието връщане е било наредено ведно с лихвата по чл. 113 от КСО. З. е бил недобросъвестен, доколкото при подаване на заявлението за отпускане на ЛПОСВ и за преизчисление на отпуснатата му пенсия, се е позовал на данни в Регистъра на осигурените лица (РОЛ), за които е имал яснота, че не съответстват на действителното положение, тъй като няма положен труд през визирания по-горе период при осигурителя "Диел - Ди З. " ЕООД. По този начин оспорващия е действал в противоречие с принципа по чл. 4, ал. 3 от АПК. Важно е да се отбележи, че процесното разпореждане от 25.09.2023 г. за определяне размера на подлежащата на възстановяване сума от недобросъвестно получени пенсии е издадено след влизането в сила на предходно разпореждане от 27.02.2023 г., с което е изменена ЛПОСВ по отношение на осигурителния стаж и доход, индивидуален коефициент и размер на пенсията, като е изключен периодът 01.01.2018 г. – 11.09.2020 г., в който е установено неупражняване на трудова дейност от Д. З.. Неоснователен е и доводът за нарушено право на защита на Д. З. с оглед неучастието му в административното производство по издаване на влезлите в сила задължителни предписания по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, издадени на "Диел - Ди З. " ЕООД за заличаване на подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО в РОЛ. Доколкото нормотворецът не е обезпечил правото на осигурените лица да участват в производството по издаването и оспорването им, издадените по отношение на осигурителя предписания, както и извършеното въз основа на тях заличаване на данни, са непротивопоставими на неучаствалите в процедурата лица. Вмененото на Д. З. задължение за връщане на недобросъвестно получени осигурителни плащания обаче се базира основно на безспорно установеното от органите и съда, че през периода 01.01.2018 г. – 11.09.2020 г. той не е упражнявал трудови функции в изпълнение на правоотношението си с "Диел-Ди З. " ЕООД, съответно няма качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, поради което последващо не му е зачетен този осигурителен стаж, довело до намаляването по размер на отпуснатата му ЛПОСВ. Свидетелските показания са преценени от съда съобразно критериите в чл. 172 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от АПК. Решаващият съдебен състав надлежно е обсъдил изложеното от вещото лице заедно с другите доказателства по делото при спазване на съдопроизводственото правило по чл. 202 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, и го е подложил на преценка по вътрешно убеждение съобразно изискването на чл. 12 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая ръководителят на пенсионното осигуряване правилно е приложил относимите норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ – Пловдив също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при установената липса на твърдяните от касатора негови пороци, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора съдебни разноски на касатора не се дължат, а претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение трябва да се удовлетвори. На основание чл. 143, ал. 3 във връзка чл. 228 от АПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, Д. З. следва да бъде осъден да заплати на ТП на НОИ – Пловдив разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, в размер на 100 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,